Всяка година, в дните преди Бъдни вечер, в българските домове

Всяка година, в дните преди Бъдни вечер, в българските домове се разгаря един на пръв взор малък, само че индикативен спор: може ли питката за празничната софра да се меси с квас, постна ли е тя въобще и не нарушава ли това „ същинската традиция “, съгласно която питката би трябвало да е содена. Въпросът не е просто кулинарен. Той визира метода, по който разбираме поста, обичая и границата сред тях.

Какво значи „ постно “ в църковния смисъл

От позиция на православния канон постът е ясно дефиниран. Забранени са храни от скотски генезис: месо, мляко, млечни артикули, яйца, както и – в избрани дни – олио и вино. Маята не попада в нито една от тези категории. Тя съставлява жив микроорганизъм (гъбички), който се храни със захари и провокира ферментация, само че не е скотски артикул в богословския смисъл на думата.

Следователно, строго видяно, маята е постна . Няма църковно предписание, което да не разрешава използването ѝ по време на Рождественския пост, в това число и на Бъдни вечер. От канонична позиция въпросът е решен относително просто и без драматизъм.

Откъде идва подозрението

И въпреки всичко подозрението остава, тъй като разногласието рядко е богословски. Той е културен. В националното мислене „ постно “ постоянно се схваща не като „ позволено от църквата “, а като „ непретенциозно “, „ просто “, „ без ненужно вмешателство “. Маята, със своя развой на втасване, се възприема като нещо „ по-сложно “, „ по-празнично “, даже „ по-глезено “.

Тук се появява първото разминаване: църковният пост позволява маята, само че националният нюх за Бъдни вечер я слага под въпрос .

Содената питка като културен знак

Традиционната питка за Бъдни вечер в доста райони на България е точно содена. Това обаче не е инцидентно и не е обвързвано с концепцията за постност в непоколебим смисъл. Содата е била по-достъпна и по-бърза опция в условия, в които маята не постоянно е била налична или надеждна, изключително през зимата.

Но содената питка носи и друго значение: тя е бърза, незадържаща време , без дълго очакване. Това подхожда на характера на деня – време на очакване, само че не и на празнично разсипничество. Питката не би трябвало да бъде „ богата “, а „ цялостна “. Тя е знак, не кулинарен връх.

Затова содената питка последователно се утвърждава като „ вярната “, въпреки това да е традиция, а не предписание.

Маята и нарушаването на традицията

Тук въпросът става по-фин: даже маята да е постна, нарушава ли тя традицията ? Отговорът зависи от това по какъв начин разбираме самата традиция.

Ако традицията се възприема като непроменим лист от техники и съставки, тогава да – маята е отклоняване. Но в случай че я разбираме като жив културен механизъм, който отразява изискванията, опциите и усета на времето, тогава маята не е нарушаване, а акомодация.

Важно е и друго: в доста български райони са правени втасали хлябове за празници, в това число и за Коледа. Това значи, че единната „ традиция “ в действителност не съществува – има локални практики, които по-късно са систематизирани и идеализирани.

Символиката на хляба е по-важна от метода на втасване

Независимо дали е със сода или с квас, питката на Бъдни вечер извършва една и съща функционалност: тя е центърът на трапезата. В нея се слага парата, тя се разчупва от най-възрастния, тя събира фамилията към масата. Нито содата, нито маята трансформират този смисъл.

Проблемът поражда, когато средството стартира да измества признака. Когато разногласието за маята засенчи самия жест на събиране, традицията към този момент не се пази, а се формализира.

Къде е рационалният баланс

Ако би трябвало да бъдем точни:
– Маята е постна .
– Содената питка е по-разпространен обичаен избор за Бъдни вечер , само че не единственият вероятен.
– Използването на квас не нарушава нито църковния пост, нито смисъла на празника , стига питката да остане част от постната софра и от духа на деня.

Бъдни вечер не е съревнование по достоверност. Тя е ден на мярка, памет и тишина. И в случай че питката – била тя содена или втасала – извършва тази роля, разногласието за маята остава вторичен. Важното е хлябът да събира, а не да разделя.