Какво мисли Божана, докато тича в пустинята
Всяка година Маратонът на пясъците, който прекосява Сахара в мароканската й част за 6 дни и е с дължина 251 километра, събира стотици бегачи. Участниците провокират себе си на недопечен терен, притиснати от 40-градусовите горещини, умората и заслепяващото слънце. Допълнително затруднение е, че всеки от тях носи самичък цялата си екипировка, в това число водата и храната.Миналата есен измежду 800-те участници се открои българската хубавица Божана Татарска. Топмоделът, който в края на 90-те дефилира в Париж, Лондон и Милано, а в сегашния миг е фотограф с респектиращо портфолио и планове, се впуска в пясъчната случка с ясното предпочитание да притегли внимание към идеята си – основаване на асоциация за палиативни грижи (с присъединяване на мултидисциплинарен екип, включващи обезболяване, психическа поддръжка за обезпечаване заслужен завършек на живота на терминално заболели хора) в родната България. Божана бяга в така наречен полумаратон, т.е. към половината от дистанцията, за 4 дни. 
„ Наистина е предизвикателство на доста равнища. На втория ден получих сериозна уринарна зараза, която поставяше под подозрение способността ми да продължа и да устоя оставащите 40 километра в изпепеляващата горещина. Опитвах се да устоя на болката, плачех, само че продължавах. 20 километра по-късно бях нищо повече от топка болежка и страдание. Страхувах се, че ще припадна и ще умра посред пустинята. Сама. Исках да спра и да се закълна пред себе си, че в никакъв случай повече няма да вземам участие в съревнование, само че знаех, че би трябвало да продължа. Колкото повече се приближавах до бивака, толкоз този пъкъл от подозрения се отдалечаваше. И внезапно светът утихна. Усетих пустинята и вътрешния глас – когато не знаеш какво да правиш, просто продължи напред и изпитай качествата си. Може би ме стимулира задачата ми да се опитам да финиширам трета, само че като се замисля, същинската причина да завърша това съревнование бе да покажа на моето малко момиченце на какво са способни дамите! “ 
Финишира на 21-во място в общото класиране, седма измежду дамите участнички и първа във възрастовата си категория, освен това след къса подготовка, почнала едвам при започване на юни. Божана, или както я назовават френските й другари Жана, може да бъде знак на упоритостта. В придвижванията й има нещо от грацията на африкански боец, целеустремеността на амазонка и вярата на шаман. Вдъхновението й са двама от жителите на сърцето й – щерка й Ела Мей и починалият й татко. В пустинята Божана усеща мощно духовното му наличие. „ Баща ми мина финалната линия на своя живот през лятото на 2006-а. Диагностициран с рак на дебелото черво, след няколкодневен престой в болница и несполучлива интервенция той бе изпратен вкъщи без палиативна грижа, без физическа и психическа поддръжка. В разстояние на няколко седмици станах очевидец на неговите болки, страдания, меланхолия, загуба на достолепието на тялото и духа. Това се случваше в България през 2006-а, а в този момент, 15 години по-късно, като че ли нищо не се е трансформирало. През пролетта различен член на семейството ни напусна този свят в същите страдания, и той и фамилията му потънаха в страдалчество и тъга, без да им бъде препоръчана никаква форма на грижа или поддръжка. Паметта за моя татко е една от водещите аргументи да се впусна в това начинание и да финиширам след изминати 100 километра в пустинята. Загубата и болката са неразделна част от живота и ние всички в един или различен миг се сблъскваме с тях, само че дано да го вършим с достолепие и ясно схващане. “ Божана бяга от доста години, само че нормално изминава към пет-шест километра едновременно. За пустинния маратон научава от близка другарка, която й споделя вълнуващата история за бягането посред пясъците на Сахара, за дюните, звездите, за дивите круши и парченцата самун в торбата (тъй като участниците се грижат сами за изхранването си). „ Звучеше поетично, сантиментално и мистично и аз, несъмнено, се възпламених. Определено видях в това съревнование огромно предизвикателство и ми беше забавно да имам тази доста сложна цел, която да ме плаши, да се наемам с нея и да я реализира. Беше метод да покажа сама на себе си до каква степен мога да стигна.
Като преминеш една граница от осем-десет километра, тогава се появява магията. Ендорфините и серотонинът стартират да работят доста богатство на тялото. Дори трудностите стават занимателни. Намирам, че в тичането, както и в работата ми, както и във обстоятелството, че отглеждам малко дете, има нещо доста игриво. Три неща, които ме поддържат рационална и леко налудничава, което е прелестно. “ Божана към този момент е записала във Франция асоциация с името „ Рози по пътеката “. Официалната задача на сдружението е организирането на спортни събития, и по-специално маратони за повишение на публичната информираност и набиране на средства в поддръжка на стратегии за палиативни грижи в България. „ Очаквам поддръжка от всички спортни и културни сдружения, лекари, доброволци, с които дружно да обсъждаме и решаваме опциите за възстановяване грижите за края на живота на терминално болните хора. На първо време бих желала да организираме спортно събитие за публичност и събиране на фонд. В проектите ми е и организирането на галерия или фестивал, приходите, от които също ще отиват към асоциацията “, разяснява Божана от Париж, където е фокусът на персоналния и професионалния й свят.
Познавам Божана от времето, в което светът се прекланяше пред хубостта и азиатското лъчение на очите й, предадено във формата на очите на щерка й Ела Мей. Винаги ми е изглеждала като съразмерен микс сред френска мислителка, ренесансова поетеса и самостоятелен актьор но Джорджия О’Кийф, и в този момент откривам, че в годините е развила наличието им в себе си. „ Евите постоянно са преобръщали света, да си спомним единствено за първата Ева, тя е любопитна, непокорна, слага под въпрос закона на основателя. Друг е въпросът дали една жена би направила света по-добър, и моят отговор е – не. Вярвам, че за това са нужни доста повече дами дружно и доста мъже с тях. “Истинският север в живота на Божана е нейният брачен партньор Сирил, който поддържа всичките й хрумвания. Голямо ентусиазъм е и Ела Мей, която посещава и българското учебно заведение в Париж. „ Мъжът ми и щерка ми са извънредно рамо във всяко едно отношение, приятелите също. Истината е, че откогато търча на огромни надпревари, това ме прави по-добра майка, брачна половинка, другарка, фотограф. Не тичам от нещо или към нещо, а по-скоро тичам с него. Това е един тип медитация, която постоянно е повлияна от околната среда, на другите места не идват едни и същи мисли, духове, хрумвания. Искам тичането да не е инструмент, а да е нещо занимателно и забавно, в което нещата сами идват и постановат себе си. “Маратонът в пустинята, провокирал тялото и духа й до най-много, е усилил вярата й, че в сегашния миг има силата да трансформира. „ Не виждам действителността като тунел, а по-скоро като пътека. Ако преразказвам Монтен – животът е единствено една пътека и дано на тази пътека да сеем цветя.Връщам се към едно преживяване по време на маратона, в деня с най-дългата права – 40 километра, когато един от състезателите си спука водните запаси – дребни бутилки, а пред нас имаше още километри. Останалите се спряхме до него и си разделихме водата. Това за мен е светлина по пътя. Това е цвете по пътя. Това е роза в пустинята. “
„ Наистина е предизвикателство на доста равнища. На втория ден получих сериозна уринарна зараза, която поставяше под подозрение способността ми да продължа и да устоя оставащите 40 километра в изпепеляващата горещина. Опитвах се да устоя на болката, плачех, само че продължавах. 20 километра по-късно бях нищо повече от топка болежка и страдание. Страхувах се, че ще припадна и ще умра посред пустинята. Сама. Исках да спра и да се закълна пред себе си, че в никакъв случай повече няма да вземам участие в съревнование, само че знаех, че би трябвало да продължа. Колкото повече се приближавах до бивака, толкоз този пъкъл от подозрения се отдалечаваше. И внезапно светът утихна. Усетих пустинята и вътрешния глас – когато не знаеш какво да правиш, просто продължи напред и изпитай качествата си. Може би ме стимулира задачата ми да се опитам да финиширам трета, само че като се замисля, същинската причина да завърша това съревнование бе да покажа на моето малко момиченце на какво са способни дамите! “ Финишира на 21-во място в общото класиране, седма измежду дамите участнички и първа във възрастовата си категория, освен това след къса подготовка, почнала едвам при започване на юни. Божана, или както я назовават френските й другари Жана, може да бъде знак на упоритостта. В придвижванията й има нещо от грацията на африкански боец, целеустремеността на амазонка и вярата на шаман. Вдъхновението й са двама от жителите на сърцето й – щерка й Ела Мей и починалият й татко. В пустинята Божана усеща мощно духовното му наличие. „ Баща ми мина финалната линия на своя живот през лятото на 2006-а. Диагностициран с рак на дебелото черво, след няколкодневен престой в болница и несполучлива интервенция той бе изпратен вкъщи без палиативна грижа, без физическа и психическа поддръжка. В разстояние на няколко седмици станах очевидец на неговите болки, страдания, меланхолия, загуба на достолепието на тялото и духа. Това се случваше в България през 2006-а, а в този момент, 15 години по-късно, като че ли нищо не се е трансформирало. През пролетта различен член на семейството ни напусна този свят в същите страдания, и той и фамилията му потънаха в страдалчество и тъга, без да им бъде препоръчана никаква форма на грижа или поддръжка. Паметта за моя татко е една от водещите аргументи да се впусна в това начинание и да финиширам след изминати 100 километра в пустинята. Загубата и болката са неразделна част от живота и ние всички в един или различен миг се сблъскваме с тях, само че дано да го вършим с достолепие и ясно схващане. “ Божана бяга от доста години, само че нормално изминава към пет-шест километра едновременно. За пустинния маратон научава от близка другарка, която й споделя вълнуващата история за бягането посред пясъците на Сахара, за дюните, звездите, за дивите круши и парченцата самун в торбата (тъй като участниците се грижат сами за изхранването си). „ Звучеше поетично, сантиментално и мистично и аз, несъмнено, се възпламених. Определено видях в това съревнование огромно предизвикателство и ми беше забавно да имам тази доста сложна цел, която да ме плаши, да се наемам с нея и да я реализира. Беше метод да покажа сама на себе си до каква степен мога да стигна. Като преминеш една граница от осем-десет километра, тогава се появява магията. Ендорфините и серотонинът стартират да работят доста богатство на тялото. Дори трудностите стават занимателни. Намирам, че в тичането, както и в работата ми, както и във обстоятелството, че отглеждам малко дете, има нещо доста игриво. Три неща, които ме поддържат рационална и леко налудничава, което е прелестно. “ Божана към този момент е записала във Франция асоциация с името „ Рози по пътеката “. Официалната задача на сдружението е организирането на спортни събития, и по-специално маратони за повишение на публичната информираност и набиране на средства в поддръжка на стратегии за палиативни грижи в България. „ Очаквам поддръжка от всички спортни и културни сдружения, лекари, доброволци, с които дружно да обсъждаме и решаваме опциите за възстановяване грижите за края на живота на терминално болните хора. На първо време бих желала да организираме спортно събитие за публичност и събиране на фонд. В проектите ми е и организирането на галерия или фестивал, приходите, от които също ще отиват към асоциацията “, разяснява Божана от Париж, където е фокусът на персоналния и професионалния й свят.
Познавам Божана от времето, в което светът се прекланяше пред хубостта и азиатското лъчение на очите й, предадено във формата на очите на щерка й Ела Мей. Винаги ми е изглеждала като съразмерен микс сред френска мислителка, ренесансова поетеса и самостоятелен актьор но Джорджия О’Кийф, и в този момент откривам, че в годините е развила наличието им в себе си. „ Евите постоянно са преобръщали света, да си спомним единствено за първата Ева, тя е любопитна, непокорна, слага под въпрос закона на основателя. Друг е въпросът дали една жена би направила света по-добър, и моят отговор е – не. Вярвам, че за това са нужни доста повече дами дружно и доста мъже с тях. “Истинският север в живота на Божана е нейният брачен партньор Сирил, който поддържа всичките й хрумвания. Голямо ентусиазъм е и Ела Мей, която посещава и българското учебно заведение в Париж. „ Мъжът ми и щерка ми са извънредно рамо във всяко едно отношение, приятелите също. Истината е, че откогато търча на огромни надпревари, това ме прави по-добра майка, брачна половинка, другарка, фотограф. Не тичам от нещо или към нещо, а по-скоро тичам с него. Това е един тип медитация, която постоянно е повлияна от околната среда, на другите места не идват едни и същи мисли, духове, хрумвания. Искам тичането да не е инструмент, а да е нещо занимателно и забавно, в което нещата сами идват и постановат себе си. “Маратонът в пустинята, провокирал тялото и духа й до най-много, е усилил вярата й, че в сегашния миг има силата да трансформира. „ Не виждам действителността като тунел, а по-скоро като пътека. Ако преразказвам Монтен – животът е единствено една пътека и дано на тази пътека да сеем цветя.Връщам се към едно преживяване по време на маратона, в деня с най-дългата права – 40 километра, когато един от състезателите си спука водните запаси – дребни бутилки, а пред нас имаше още километри. Останалите се спряхме до него и си разделихме водата. Това за мен е светлина по пътя. Това е цвете по пътя. Това е роза в пустинята. “ Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ