Живот в куфар и в търсене на спасение - историите на бежанци от войната
Всички те имат една орис. Търсят избавление от войната у нас. От мястото, където имат всичко, идват тук, където нямат никого и нищо - с живот в един куфар, цялостен с история. И всички таят вяра, че скоро ще се върнат отново вкъщи. А до момента в който са надалеч от родината си, няколко движимости, които са взели със себе си, им припомнят за живота преди войната. Ето няколко истории на бежанци от войната в Украйна.
Елена и София Волкови от Одеса. Идват в България през април. Взимат документи, облекла и преносимия компютър , в който е целият им живот. Елена взима и портрет , нарисуван от детето ѝ за рождения ѝ ден. От този миг тази движимост и историята, която споделя, стават извънредно скъпи за нея. Място в куфара ѝ намира и настолен календар с вдъхновяващи мисли за всеки ден.
Докато Елена събира в куфара облекла, документи, преносим компютър и неща от първа нужда, щерка ѝ стиска в ръце най-ценното за нея - плюшено зайче , което е подарък от татко ѝ. Слага и няколко обичани книжки, тъй като обожава да чете.
Вече съвсем година двете са в България. Срещат хора с големи сърца. За Елена думата “надежда ” е като въздуха, който диша - без нея няма живот. Войната прекатурва живота на Елена, на София, на фамилията им и колкото и тривиално да звучи, ги учи кое е скъпото. А Елена се раздира сред това да пътува постоянно до Украйна, с цел да прегърне брачна половинка си, и да остане тук в България, с цел да бъде щерка ѝ София на несъмнено място.
Наталия Куренкова от Кривой Рог. Търси избавление от войната у нас. Тръгва към България с кучето си Чипс, щерка си и внучката си. Не съумява да вземе доста неща при бягството си. Взима единствено преносимия компютър, храна за кучето, малко облекла и боите , с които рисува върху текстил. Решава, че с гения си ще успее да изкарва пари у нас, до момента в който си откри сериозна работа. Със сълзи в очите Наталия си спомня началото на нашествието и дните по-късно. Летящи ракети, бомби, никой не знае по кое време и къде ще паднат, какво ще разрушат. Първоначално тя и околните ѝ се крият в бомбоубежища. Когато паниките зачестяват и стават повече от 5-6 пъти дневно, към този момент прекарват времето си в коридорите на блоковете. През нощта взимат възглавници и заспиват на пода. В България среща положителни хора, само че има и проблеми.
Първата ѝ работа у нас е като рецепционистка в хотел. Но не ѝ заплащат. Тогава търси друга и в този момент е механически експерт в комерсиална компания за продажба на въглища по целия свят. Утеха в България за нея е 15-годишното ѝ куче Чипс, с което споделя всяка свободна минута. За нея това е синът, който в никакъв случай не е имала.
Ирина, Илья и Влад Тесленко от Мариупол. Ирина и детето ѝ бягат от войната на 5 април. Първо в Турция при познати, по-късно идват в България. Инвазията хваща мъжа ѝ Влад на работа в намерено море. Събират се в България в края на юли.
В “тревожната ” си раница, както я назовава, Ирина взима документи, ключове, бижута, малко облекла, фенерчета и преносимия компютър. Това, което може да събере в ръцете си и в раницата, тъй като имало възможност да се движат и пешком.
Обстрелите унищожават всичко към дома им. Ирина се надява колата им да остане непокътната, с цел да могат да се придвижват. Със сина ѝ живеят в Драматичния спектакъл в Мариупол 10 дни. Излизат от там на 14 март, два дни по-късно след ракетен обстрел театърът е опустошен. Сега двамата живеят втори живот. Тук, в България. А мислите им са там, в Украйна. И въпреки да нямат към този момент дом, в който да се приберат, Ирина всеки ден мечтае да се завърне там, където се усеща най-спокойна. В Мариупол.
Виктория Шемена от Киев. Почти година, откогато е в България, разсъждава върху движимостите, които е взела със себе си. Уплашена, бърза и подхожда по-скоро прочувствено. Взима най-необходимото - документи , както и връзката й със света - преносим компютър и телефон . Взима и не толкоз значими, само че сантиментални движимости - две сребърни лъжички, част от фамилното завещание, и вълнени чорапи.
Доброволци ѝ оказват помощ да стигне до България, не знае езика, не знае къде отива. Последната една година се раздира непрекъснато - един ден е радостна и всичко е наред, а на идващия лежи у дома, няма мощ за нищо, не може да се усмихва. Чувства се като разграничена на две половини.
В Украйна има щерка и внучка. Остават там, тъй като за внучка ѝ е все едно къде ще почине. Казва й: " В Украйна съм на родна земя, имам собствен апартамент, свои другари, татко ми е тук, макар войната в Украйна ми е умерено. А в България е друго. Скиташ по квартири, носиш всичко със себе си в някаква чанта. Всичко това е стрес - да научиш нов език, да се приспособиш. " Но Виктория избира да остане в България. Засега. Постепенно се приспособява към новия си живот - към този момент е танцувала хоро, пяла е български песни. Случайно или не, квартирата ѝ в България, наподобява на нейния дом в Киев. През прозореца си вижда същата панорама, която имала и в Украйна - учебно заведение, цялостно с детски смях. Така остарелият живот ѝ липсва по-малко. Учи се, че времето лекува и се старае да вижда красивото. Въпреки страданието, което е изживяла.
Фотограф: Десислава Кулелиева
Графичен дизайн: Калина Ценкова
Елена и София Волкови от Одеса. Идват в България през април. Взимат документи, облекла и преносимия компютър , в който е целият им живот. Елена взима и портрет , нарисуван от детето ѝ за рождения ѝ ден. От този миг тази движимост и историята, която споделя, стават извънредно скъпи за нея. Място в куфара ѝ намира и настолен календар с вдъхновяващи мисли за всеки ден.
Докато Елена събира в куфара облекла, документи, преносим компютър и неща от първа нужда, щерка ѝ стиска в ръце най-ценното за нея - плюшено зайче , което е подарък от татко ѝ. Слага и няколко обичани книжки, тъй като обожава да чете.
Вече съвсем година двете са в България. Срещат хора с големи сърца. За Елена думата “надежда ” е като въздуха, който диша - без нея няма живот. Войната прекатурва живота на Елена, на София, на фамилията им и колкото и тривиално да звучи, ги учи кое е скъпото. А Елена се раздира сред това да пътува постоянно до Украйна, с цел да прегърне брачна половинка си, и да остане тук в България, с цел да бъде щерка ѝ София на несъмнено място.
Наталия Куренкова от Кривой Рог. Търси избавление от войната у нас. Тръгва към България с кучето си Чипс, щерка си и внучката си. Не съумява да вземе доста неща при бягството си. Взима единствено преносимия компютър, храна за кучето, малко облекла и боите , с които рисува върху текстил. Решава, че с гения си ще успее да изкарва пари у нас, до момента в който си откри сериозна работа. Със сълзи в очите Наталия си спомня началото на нашествието и дните по-късно. Летящи ракети, бомби, никой не знае по кое време и къде ще паднат, какво ще разрушат. Първоначално тя и околните ѝ се крият в бомбоубежища. Когато паниките зачестяват и стават повече от 5-6 пъти дневно, към този момент прекарват времето си в коридорите на блоковете. През нощта взимат възглавници и заспиват на пода. В България среща положителни хора, само че има и проблеми.
Първата ѝ работа у нас е като рецепционистка в хотел. Но не ѝ заплащат. Тогава търси друга и в този момент е механически експерт в комерсиална компания за продажба на въглища по целия свят. Утеха в България за нея е 15-годишното ѝ куче Чипс, с което споделя всяка свободна минута. За нея това е синът, който в никакъв случай не е имала.
Ирина, Илья и Влад Тесленко от Мариупол. Ирина и детето ѝ бягат от войната на 5 април. Първо в Турция при познати, по-късно идват в България. Инвазията хваща мъжа ѝ Влад на работа в намерено море. Събират се в България в края на юли.
В “тревожната ” си раница, както я назовава, Ирина взима документи, ключове, бижута, малко облекла, фенерчета и преносимия компютър. Това, което може да събере в ръцете си и в раницата, тъй като имало възможност да се движат и пешком.
Обстрелите унищожават всичко към дома им. Ирина се надява колата им да остане непокътната, с цел да могат да се придвижват. Със сина ѝ живеят в Драматичния спектакъл в Мариупол 10 дни. Излизат от там на 14 март, два дни по-късно след ракетен обстрел театърът е опустошен. Сега двамата живеят втори живот. Тук, в България. А мислите им са там, в Украйна. И въпреки да нямат към този момент дом, в който да се приберат, Ирина всеки ден мечтае да се завърне там, където се усеща най-спокойна. В Мариупол.
Виктория Шемена от Киев. Почти година, откогато е в България, разсъждава върху движимостите, които е взела със себе си. Уплашена, бърза и подхожда по-скоро прочувствено. Взима най-необходимото - документи , както и връзката й със света - преносим компютър и телефон . Взима и не толкоз значими, само че сантиментални движимости - две сребърни лъжички, част от фамилното завещание, и вълнени чорапи.
Доброволци ѝ оказват помощ да стигне до България, не знае езика, не знае къде отива. Последната една година се раздира непрекъснато - един ден е радостна и всичко е наред, а на идващия лежи у дома, няма мощ за нищо, не може да се усмихва. Чувства се като разграничена на две половини.
В Украйна има щерка и внучка. Остават там, тъй като за внучка ѝ е все едно къде ще почине. Казва й: " В Украйна съм на родна земя, имам собствен апартамент, свои другари, татко ми е тук, макар войната в Украйна ми е умерено. А в България е друго. Скиташ по квартири, носиш всичко със себе си в някаква чанта. Всичко това е стрес - да научиш нов език, да се приспособиш. " Но Виктория избира да остане в България. Засега. Постепенно се приспособява към новия си живот - към този момент е танцувала хоро, пяла е български песни. Случайно или не, квартирата ѝ в България, наподобява на нейния дом в Киев. През прозореца си вижда същата панорама, която имала и в Украйна - учебно заведение, цялостно с детски смях. Така остарелият живот ѝ липсва по-малко. Учи се, че времето лекува и се старае да вижда красивото. Въпреки страданието, което е изживяла.
Фотограф: Десислава Кулелиева
Графичен дизайн: Калина Ценкова
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ