`До края на живота си децата и внуците ми ще мразят руснаците` -
„ Всички щастливи фамилии си наподобяват, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. “ С тези думи стартира романът „ Анна Каренина “ на Лев Толстой. Изречение, което разказва по-добре от всяко друго войната.
Вероятно стотиците опожарени селища могат да бъдат обходени за година-две. Тук взривен стадион. Там изгорена библиотека. Но надали някой би се наел да картотекира всички трагични истории. Едва ли някого би го интересувало в действителност.
Сносният публицист краде поминък от няколко места – увлекателния публицист, подозрителния следовател и подредения библиотекар. Но може би най-важната кражба е от положителния психолог. Умението да погледнеш в очите събеседника си и да схванеш. Да схванеш индивида. Историята му. Истината. Лъжата.
Да разчетеш изцъкления взор на боеца, взиращ се 400 километра през теб към вражеските снаряди, до момента в който приказва. Ужасно кухият, принудително изпразнен от смисъл поглед на жена, чието семейство е избито пред очите ѝ , а тя е споделила орис даже по-жестока от гибелта с хиляди други. Да зърнеш въжеиграча сред смеха и лудостта в окото на татко, прекарал деня в подготовка на коктейли „ Молотов “, до момента в който фамилията му се крие в метрото от бомби, които ще стопят костите му на петмез.
И да надзърнеш в душата на всички тези хора, които отхвърлят, че това се случва.
Смазана от танк кола в Ирпин. На единия билборд написа: „ Ирпин, град – воин “, другият е на погребална организация. Снимка: КлинКлин
Град на герои
Ирпин е измежду най-тежко потърпевшите места. На входа на града посетителите посреща огромен билборд: „ Ирпин, град-герой “. От другата страна стои реклама на погребална организация „ Пам’ятъ King “.
Според Анжела Макиева, секретар на градския съвет в 100-хилядния град, 70% от постройките са изцяло унищожени или непригодни за живеене. Едва 5% от популацията остава в града, като са убити 300 цивилни и 37 бойци.
„ Но не позволихме на руснаците да доближат до Киев “, гордо споделя Макиева, която е определена от партията на Володимир Зеленски. Тя е някогашна европейска шампионка по таекуондо. Прави усещане забележителното наличие на сполучливи спортисти в украинската политика.
„ Спортът построява дисциплинираност, почтеност и темперамент. Затова хората ни поверяват значими политически длъжности “, отбелязва тя. На въпроса дали Ирпин е бил едва квалифициран за бойните дейности, отхвърля да отговори. Според доста локални обаче отговорът е „ да “.
Но вади лист на разрушените здания: 26 учебни заведения, детски градини и спортни школи, 500 жилищни блока, 1500 тежко потърпевши и 1500 изцяло унищожени къщи.
Анжела Макиева, секретар на градския съвет на Ирпин. Снимка: КлинКлин
На посетители с бомби
Срещаме се с един от локалните, изгубили своя дом: Андрий Иванов. Шегуваме се, до момента в който молим да застане малко по-вляво за идеалната фотография на разрушената му къща. Сепваме се и се извиняваме.
„ Няма нищо. Вече сме я оплакали, какво друго ни остава с изключение на да се посмеем “, отвръща метафизичен посред руините на постройката, която на 8 март е изумена от 120-милиметров снаряд . „ Тръгнахме си на 4 март, когато започнаха бомбардировките. Бяхме я закупили преди едвам година и половина, само че нищо – ще си търсим парите след края на войната “.
53-годишният бизнесмен е опитал да се запише доброволец в армията, само че му отказали, тъй като имало прекалено много искащи и прекомерно малко оръжия и екипировки . Баба му е рускиня от Урал.
Андрий Иванов на фона на своята унищожена къща. Снимка: КлинКлин
Нито една от прилежащите къщи не е изумена. На метри от изцяло изпепелената 3-етажна сграда живее Андрий Шупило. Той не напуща даже за минута дома си по време на съветската окупация, в това число в нощта на гърмежа:
„ Чу се екот като от мълния, разлетяха се ламарини и се разнесе миризма на изгорено дърво и разтопен метал. Аз си седях в нас, скован. Много къщи бяха унищожени, още повече – разграбени. От кадировците и руснаците. Но мен, персонално, не ме допряха “, изяснява 40-годишният заварчик.
Снимаме го до колелото му, което е подпрял върху спретнатата ограда на дома си. „ Украинско произвеждане е “, усмихнато споделя. Благодарим му и продължаваме да бродим из живото гробище, наподобяващо град. А зад нас мъжът се провиква към украинските ми спътници: „ Ако се сетите за някаква работа, апелирам да ми се обадите ".
Андрий Шупило. Снимка: КлинКлин
„ Кола “ без захар
Ирпин е бил прекрасен град. Личи си. Близостта му до Киев го трансформирала в мечтана дестинация за по-заможните украинци. След още няколко часа обиколки стигаме до покрайнините, където не е толкоз влиятелно.
Там блоковете се редуват – един опожарен, един здрав, един срутен . Под „ здрав “ се има поради надупчен от патрони, с разрушени прозорци и провиснали балкони, само че кадърен за обитаване.
В един от опожарените блокове – от едната страна с 2-метров кратер от бомба, а от другата с табелка за сложени мини – откриваме необятно отворената врата на бакалия. Влизаме за по „ Кола “, а тези от нас, които са решили да се лиготят по време на война – молят за диетична.
Лариса от Ирпин. Снимка: КлинКлин
„ Няма „ Кола “ без захар. Руснаците разбомбиха завода ", отривисто дава отговор собственичката Лариса. „ Но имаме доста прекрасен мая “. Румена жена, в погледа ѝ се чете радостна съвестност. На подвеждащо глупавия въпрос, дали таи неприятни мисли по отношение на съветския народ (не политици), отвръща малко.
„ Не “.
А след това прибавя:
„ Да. До края на живота си децата и внуците ми ще ги ненавиждат. Ние си живеем в нашата страна, те са тези, които пристигнаха и унищожиха всичко. Всеки от хората, които идват в магазина, носи своята тъга: изгубиха жилище, непосредствен, бяха ранени. Колко наши момчета починаха? Съпругът на дъщеря ми се бие на изток. Всеки ден връщат мъртви бойци. Как може да уважаваш и харесваш руснаците? “
Опожарената жилищна постройка в Ирпин, където се намира бакалията на Лариса. Вдясно се вижда кратер от бомба, вляво отвън кадър са предизвестията за сложени мини. Снимка: КлинКлин
Лариса е стожер на квартала. Особено откакто съветската войска бомбардира мола и супермаркетите:
„ Върнах се след Великден и заварих всичко окрадено. Не единствено продуктите, само че и техниката. Може да се каже, че денацифицираха магазина ми. Беше извънредно мъчително, само че се стегнахме и започнахме да чистим. Тогава при мен пристигна една баба и помоли за самун. Носех малко за себе си, само че ѝ го дадох. Тогава осъзнах, че хората разчитат на нас.
Отидох до Киев с мъжа ми, тъй като нямаше доставки, и купих хладилници и наденици. После пуснахме тока. Хората желаеха пелмени – взехме и от тях. Малко по малко съградих още веднъж магазина си. Страхувам се, тъй като токът може още веднъж да спре когато и да е и да унищожи млякото, яйцата и техниката.
Вложих доста пари, само че това е риск, който би трябвало да поема. Сградата сигурно ще бъде съборена , тъй като в нея към този момент не може да се живее, само че до тогава нямам какво да върша с изключение на да работя. “
Коктейли „ Молотов “ с изминал период на валидност. Местните означават, че бутилки от шампанско не са добър избор, тъй като са с доста дебело стъкло и се чупят мъчно. Снимка: КлинКлин
Да изгориш културата
Докато беседваме се събира опашка от 7 души, които търпеливо чакат. Затова сграбчваме захарната „ Кола “ и се запътваме към двама мъже, застанали против опустошения културен дом. Единият рисува, а другият го гледа.
„ За 2 седмици нарисувах 15 картини от Буча и Ирпин , а имам проект за още доста. Искам да покажа унищожените къщи и лечебни заведения “, изяснява, който приготвя галерия в Европа след 2 месеца. До него е застанал негов другар, който не пожела да показа името си, защото „ актьорът е значим “, само че отбелязва, че е боен:
„ Преди 30 година приключих военното учебно заведение в Киев и имам доста другари от Русия, Казахстан и Узбекистан. От Русия е по-точно да кажа, че имах. 20. Сега са единствено двама. Те всички поддържат войната, не мога да го проумея. Тази война унищожи доста повече другарства и връзки в сравнение с къщи. “
Вадим Хринченко с негов другар, до момента в който рисува. Снимка: КлинКлин
А унищожените здания не са малко. Невъзможно е да се даде точна численост за цялата страна, изключително предвид на продължаващите бойни дейности, само че единствено в област Чернигив, покрай границата с Беларус, е над 4000. Сред тях и 40 паметника на културата, твърди пред „ КлинКлин “ Артьом Лушченко, основен проектант на региона.
„ Руснаците се пробват да унищожат културата на Украйна, освен народа. Те се пробват да сменят историята ни в интернет и в пресата. Сега към този момент унищожават църкви, паметници и монументи на културата. И имат наглостта да кажат, че ние сами си ги унищожаваме “, разпалено изяснява на фона на унищожена библиотека, дарена от полски филантроп, преместил се след Втората международна война в Украйна.
Артьом Лушченко на фона на унищожената библиотека в Чернигив, монумент на културата. Снимка: КлинКлин
Убийствен спорт
На 50 метра от архитекта пък нервно обикаля в кръг Андрий Волков – шеф на олимпийския център в 300-хилядния град, където се оферират 6 типа спорт, 4 спортни зали, 4 футболни стадиони и 2 тенис корта . По-точно в миналото са се предложили, само че не в този момент.
„ Всичко бе унищожено след обстрел с миномети и авиация. На 11 март паднаха 6 бомби по 500 кг , една от тях даже не се бе взривила. Ей там, посред трибуните. Какви са претекстовете и задачите на руснаците да унищожат стадиона? Не мога да ви кажа. Моята професионална фантазия бе да построя нов стадион по европейски стандарт в Чернигив, само че надали ще се реализира скоро “, отбелязва Волков и безпомощно разтваря ръце.
Андрий Волков на фона на своя опустошен олимпийски състезателен комплекс. Снимка: КлинКлин
Няма визия какъв брой ще коства всичкото това, само че се пробва с всички сили да откри средства. Оказва се, че чака френския дипломат в страната за среща да обсъдят точно финансовия въпрос . След не чак толкоз ловка журналистическа засада френският дипломат въпреки всичко се съгласява на няколко въпроса. Оказва се, че въпросите за оръжейни доставки и по-тежки наказания са прекомерно маловажни и досадни, в случай че може да се съди по демонстративната въздишка и въртене на очите на един от придружителите му.
„ Франция прави всичко допустимо да спре финансовите потоци към Руската федерация и доставяме извънредно доста тежки оръжия на Украйна, какво повече желаете от нас “, безогледно излъгва и продължава да приказва общи приказки.
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Там към този момент няма град
А ние продължаваме да обикаляме от град на град и от село на село. Където ни среща една и съща, само че въпреки всичко друга картина. Бежанците в западната част на страната също са доста, само че много от тях отхвърлят да се назовават по този начин.
Един от тях е Арид Багиров, който си потегля от неотдавна завладения Северодонецк с колело. Кара 70 километра под артилерийски обстрел. Най-напред минава през Лисичанск (б.р. – който от този понеделник също е под съветски контрол) Там обсадата и обстрелът са също тежки и по тази причина се насочва към столицата:
„ 3 месеца живях в Северодонецк по време на ежедневния обстрел, само че не напуснах, тъй като усещах дълг към съгражданите си. Накрая просто нямаше по какъв начин да се живее и си потеглих. Не съм бягал “, акцентира той.
„ Знам за най-малко 1500 убити цивилни. Но тогава погребалната организация спря да работи и ние спряхме да броим умрелите . Толкова доста гробове без имена, толкоз доста изчезнали – нямаме визия за действителната численост. Погребвахме ги в двора на църквата и в дворовете на къщите. Нямаме концепция какъв брой са заровените в руините и пожарите. Там към този момент няма град " , изяснява той.
Багиров, с изключение на всичко друго, е почнал собствен блог преди години, като отбелязва, че преди началото на пълномащабната война през февруари в Луганск и Донецк е имало много блогъри и хора, които са били проруски настроени. „ Сега, и изключително след станалото с Мариупол, към този момент няма нито един. Останаха единствено платени пропагандатори, а доста от хората даже отхвърлят да приказват на съветски в символ на митинг. “
Арид Багиров, който напуща Северодонецк след 3 месеца обстрел от руснаците. Снимка: КлинКлин
Руснаците и изтезанията на цивилни
Един сходен публицист е 29-годишният Володимир от Донецк. Той бива задържан от съветските управляващи в града през 2016 година, до момента в който е на посещаване при родителите си, и е упрекнат в шпионаж и владеене на нелегално оръжие.
Следват близо 2 години затвор с непрестанни разпити и мъчения: побоища с гумени палки, отнемане от сън и тоалетна, токови удари. Освободен е в края на 2017 година при замяна на пленници сред Русия и Украйна.
„ Местните управляващи в Донецката национална република си търсят изкупителни жертви и множеството хора си признават принудително. Арестуват те за постове в „ Туитър “. Често набелязват притежателите на дребни и междинни бизнеси, които желаят да заграбят . Принуждават локалните да заплащат с рубли, а в града даже няма ток и вода. Хората ги е боязън да излизат от домовете си и царува безработица “, изяснява Володимир треперейки.
С всяко последващо изречение той става очевидно по-нервен, стартират да се появяват тикове, тялото му се свива в защитна позиция. Накрая съвсем се разкрещява: „ Какво желаете да ви кажа, нищо не знам! “
Наблюдавайки забележимите признаци на посттравматичен стрес, решаваме да го оставим на мира и да отидем към следващия човек, чиято тъга да разкажем. Към следващите 100 души. Към следващите хиляда. Към следващите милион.
Какво би споделил през днешния ден Толстой, в случай че беше жив? Може единствено да гадаем. Ала надали би бил на по-различно мнение от
Володимир от Донецк, изтезаван от руснаците. Снимка: КлинКлин
Препечатваме репортажа на Калоян Константинов от Украйна от
Вероятно стотиците опожарени селища могат да бъдат обходени за година-две. Тук взривен стадион. Там изгорена библиотека. Но надали някой би се наел да картотекира всички трагични истории. Едва ли някого би го интересувало в действителност.
Сносният публицист краде поминък от няколко места – увлекателния публицист, подозрителния следовател и подредения библиотекар. Но може би най-важната кражба е от положителния психолог. Умението да погледнеш в очите събеседника си и да схванеш. Да схванеш индивида. Историята му. Истината. Лъжата.
Да разчетеш изцъкления взор на боеца, взиращ се 400 километра през теб към вражеските снаряди, до момента в който приказва. Ужасно кухият, принудително изпразнен от смисъл поглед на жена, чието семейство е избито пред очите ѝ , а тя е споделила орис даже по-жестока от гибелта с хиляди други. Да зърнеш въжеиграча сред смеха и лудостта в окото на татко, прекарал деня в подготовка на коктейли „ Молотов “, до момента в който фамилията му се крие в метрото от бомби, които ще стопят костите му на петмез.
И да надзърнеш в душата на всички тези хора, които отхвърлят, че това се случва.
Смазана от танк кола в Ирпин. На единия билборд написа: „ Ирпин, град – воин “, другият е на погребална организация. Снимка: КлинКлин
Град на герои
Ирпин е измежду най-тежко потърпевшите места. На входа на града посетителите посреща огромен билборд: „ Ирпин, град-герой “. От другата страна стои реклама на погребална организация „ Пам’ятъ King “.
Според Анжела Макиева, секретар на градския съвет в 100-хилядния град, 70% от постройките са изцяло унищожени или непригодни за живеене. Едва 5% от популацията остава в града, като са убити 300 цивилни и 37 бойци.
„ Но не позволихме на руснаците да доближат до Киев “, гордо споделя Макиева, която е определена от партията на Володимир Зеленски. Тя е някогашна европейска шампионка по таекуондо. Прави усещане забележителното наличие на сполучливи спортисти в украинската политика.
„ Спортът построява дисциплинираност, почтеност и темперамент. Затова хората ни поверяват значими политически длъжности “, отбелязва тя. На въпроса дали Ирпин е бил едва квалифициран за бойните дейности, отхвърля да отговори. Според доста локални обаче отговорът е „ да “.
Но вади лист на разрушените здания: 26 учебни заведения, детски градини и спортни школи, 500 жилищни блока, 1500 тежко потърпевши и 1500 изцяло унищожени къщи.
Анжела Макиева, секретар на градския съвет на Ирпин. Снимка: КлинКлин
На посетители с бомби
Срещаме се с един от локалните, изгубили своя дом: Андрий Иванов. Шегуваме се, до момента в който молим да застане малко по-вляво за идеалната фотография на разрушената му къща. Сепваме се и се извиняваме.
„ Няма нищо. Вече сме я оплакали, какво друго ни остава с изключение на да се посмеем “, отвръща метафизичен посред руините на постройката, която на 8 март е изумена от 120-милиметров снаряд . „ Тръгнахме си на 4 март, когато започнаха бомбардировките. Бяхме я закупили преди едвам година и половина, само че нищо – ще си търсим парите след края на войната “.
53-годишният бизнесмен е опитал да се запише доброволец в армията, само че му отказали, тъй като имало прекалено много искащи и прекомерно малко оръжия и екипировки . Баба му е рускиня от Урал.
Андрий Иванов на фона на своята унищожена къща. Снимка: КлинКлин
Нито една от прилежащите къщи не е изумена. На метри от изцяло изпепелената 3-етажна сграда живее Андрий Шупило. Той не напуща даже за минута дома си по време на съветската окупация, в това число в нощта на гърмежа:
„ Чу се екот като от мълния, разлетяха се ламарини и се разнесе миризма на изгорено дърво и разтопен метал. Аз си седях в нас, скован. Много къщи бяха унищожени, още повече – разграбени. От кадировците и руснаците. Но мен, персонално, не ме допряха “, изяснява 40-годишният заварчик.
Снимаме го до колелото му, което е подпрял върху спретнатата ограда на дома си. „ Украинско произвеждане е “, усмихнато споделя. Благодарим му и продължаваме да бродим из живото гробище, наподобяващо град. А зад нас мъжът се провиква към украинските ми спътници: „ Ако се сетите за някаква работа, апелирам да ми се обадите ".
Андрий Шупило. Снимка: КлинКлин
„ Кола “ без захар
Ирпин е бил прекрасен град. Личи си. Близостта му до Киев го трансформирала в мечтана дестинация за по-заможните украинци. След още няколко часа обиколки стигаме до покрайнините, където не е толкоз влиятелно.
Там блоковете се редуват – един опожарен, един здрав, един срутен . Под „ здрав “ се има поради надупчен от патрони, с разрушени прозорци и провиснали балкони, само че кадърен за обитаване.
В един от опожарените блокове – от едната страна с 2-метров кратер от бомба, а от другата с табелка за сложени мини – откриваме необятно отворената врата на бакалия. Влизаме за по „ Кола “, а тези от нас, които са решили да се лиготят по време на война – молят за диетична.
Лариса от Ирпин. Снимка: КлинКлин
„ Няма „ Кола “ без захар. Руснаците разбомбиха завода ", отривисто дава отговор собственичката Лариса. „ Но имаме доста прекрасен мая “. Румена жена, в погледа ѝ се чете радостна съвестност. На подвеждащо глупавия въпрос, дали таи неприятни мисли по отношение на съветския народ (не политици), отвръща малко.
„ Не “.
А след това прибавя:
„ Да. До края на живота си децата и внуците ми ще ги ненавиждат. Ние си живеем в нашата страна, те са тези, които пристигнаха и унищожиха всичко. Всеки от хората, които идват в магазина, носи своята тъга: изгубиха жилище, непосредствен, бяха ранени. Колко наши момчета починаха? Съпругът на дъщеря ми се бие на изток. Всеки ден връщат мъртви бойци. Как може да уважаваш и харесваш руснаците? “
Опожарената жилищна постройка в Ирпин, където се намира бакалията на Лариса. Вдясно се вижда кратер от бомба, вляво отвън кадър са предизвестията за сложени мини. Снимка: КлинКлин
Лариса е стожер на квартала. Особено откакто съветската войска бомбардира мола и супермаркетите:
„ Върнах се след Великден и заварих всичко окрадено. Не единствено продуктите, само че и техниката. Може да се каже, че денацифицираха магазина ми. Беше извънредно мъчително, само че се стегнахме и започнахме да чистим. Тогава при мен пристигна една баба и помоли за самун. Носех малко за себе си, само че ѝ го дадох. Тогава осъзнах, че хората разчитат на нас.
Отидох до Киев с мъжа ми, тъй като нямаше доставки, и купих хладилници и наденици. После пуснахме тока. Хората желаеха пелмени – взехме и от тях. Малко по малко съградих още веднъж магазина си. Страхувам се, тъй като токът може още веднъж да спре когато и да е и да унищожи млякото, яйцата и техниката.
Вложих доста пари, само че това е риск, който би трябвало да поема. Сградата сигурно ще бъде съборена , тъй като в нея към този момент не може да се живее, само че до тогава нямам какво да върша с изключение на да работя. “
Коктейли „ Молотов “ с изминал период на валидност. Местните означават, че бутилки от шампанско не са добър избор, тъй като са с доста дебело стъкло и се чупят мъчно. Снимка: КлинКлин
Да изгориш културата
Докато беседваме се събира опашка от 7 души, които търпеливо чакат. Затова сграбчваме захарната „ Кола “ и се запътваме към двама мъже, застанали против опустошения културен дом. Единият рисува, а другият го гледа.
„ За 2 седмици нарисувах 15 картини от Буча и Ирпин , а имам проект за още доста. Искам да покажа унищожените къщи и лечебни заведения “, изяснява, който приготвя галерия в Европа след 2 месеца. До него е застанал негов другар, който не пожела да показа името си, защото „ актьорът е значим “, само че отбелязва, че е боен:
„ Преди 30 година приключих военното учебно заведение в Киев и имам доста другари от Русия, Казахстан и Узбекистан. От Русия е по-точно да кажа, че имах. 20. Сега са единствено двама. Те всички поддържат войната, не мога да го проумея. Тази война унищожи доста повече другарства и връзки в сравнение с къщи. “
Вадим Хринченко с негов другар, до момента в който рисува. Снимка: КлинКлин
А унищожените здания не са малко. Невъзможно е да се даде точна численост за цялата страна, изключително предвид на продължаващите бойни дейности, само че единствено в област Чернигив, покрай границата с Беларус, е над 4000. Сред тях и 40 паметника на културата, твърди пред „ КлинКлин “ Артьом Лушченко, основен проектант на региона.
„ Руснаците се пробват да унищожат културата на Украйна, освен народа. Те се пробват да сменят историята ни в интернет и в пресата. Сега към този момент унищожават църкви, паметници и монументи на културата. И имат наглостта да кажат, че ние сами си ги унищожаваме “, разпалено изяснява на фона на унищожена библиотека, дарена от полски филантроп, преместил се след Втората международна война в Украйна.
Артьом Лушченко на фона на унищожената библиотека в Чернигив, монумент на културата. Снимка: КлинКлин
Убийствен спорт
На 50 метра от архитекта пък нервно обикаля в кръг Андрий Волков – шеф на олимпийския център в 300-хилядния град, където се оферират 6 типа спорт, 4 спортни зали, 4 футболни стадиони и 2 тенис корта . По-точно в миналото са се предложили, само че не в този момент.
„ Всичко бе унищожено след обстрел с миномети и авиация. На 11 март паднаха 6 бомби по 500 кг , една от тях даже не се бе взривила. Ей там, посред трибуните. Какви са претекстовете и задачите на руснаците да унищожат стадиона? Не мога да ви кажа. Моята професионална фантазия бе да построя нов стадион по европейски стандарт в Чернигив, само че надали ще се реализира скоро “, отбелязва Волков и безпомощно разтваря ръце.
Андрий Волков на фона на своя опустошен олимпийски състезателен комплекс. Снимка: КлинКлин
Няма визия какъв брой ще коства всичкото това, само че се пробва с всички сили да откри средства. Оказва се, че чака френския дипломат в страната за среща да обсъдят точно финансовия въпрос . След не чак толкоз ловка журналистическа засада френският дипломат въпреки всичко се съгласява на няколко въпроса. Оказва се, че въпросите за оръжейни доставки и по-тежки наказания са прекомерно маловажни и досадни, в случай че може да се съди по демонстративната въздишка и въртене на очите на един от придружителите му.
„ Франция прави всичко допустимо да спре финансовите потоци към Руската федерация и доставяме извънредно доста тежки оръжия на Украйна, какво повече желаете от нас “, безогледно излъгва и продължава да приказва общи приказки.
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Там към този момент няма град
А ние продължаваме да обикаляме от град на град и от село на село. Където ни среща една и съща, само че въпреки всичко друга картина. Бежанците в западната част на страната също са доста, само че много от тях отхвърлят да се назовават по този начин.
Един от тях е Арид Багиров, който си потегля от неотдавна завладения Северодонецк с колело. Кара 70 километра под артилерийски обстрел. Най-напред минава през Лисичанск (б.р. – който от този понеделник също е под съветски контрол) Там обсадата и обстрелът са също тежки и по тази причина се насочва към столицата:
„ 3 месеца живях в Северодонецк по време на ежедневния обстрел, само че не напуснах, тъй като усещах дълг към съгражданите си. Накрая просто нямаше по какъв начин да се живее и си потеглих. Не съм бягал “, акцентира той.
„ Знам за най-малко 1500 убити цивилни. Но тогава погребалната организация спря да работи и ние спряхме да броим умрелите . Толкова доста гробове без имена, толкоз доста изчезнали – нямаме визия за действителната численост. Погребвахме ги в двора на църквата и в дворовете на къщите. Нямаме концепция какъв брой са заровените в руините и пожарите. Там към този момент няма град " , изяснява той.
Багиров, с изключение на всичко друго, е почнал собствен блог преди години, като отбелязва, че преди началото на пълномащабната война през февруари в Луганск и Донецк е имало много блогъри и хора, които са били проруски настроени. „ Сега, и изключително след станалото с Мариупол, към този момент няма нито един. Останаха единствено платени пропагандатори, а доста от хората даже отхвърлят да приказват на съветски в символ на митинг. “
Арид Багиров, който напуща Северодонецк след 3 месеца обстрел от руснаците. Снимка: КлинКлин
Руснаците и изтезанията на цивилни
Един сходен публицист е 29-годишният Володимир от Донецк. Той бива задържан от съветските управляващи в града през 2016 година, до момента в който е на посещаване при родителите си, и е упрекнат в шпионаж и владеене на нелегално оръжие.
Следват близо 2 години затвор с непрестанни разпити и мъчения: побоища с гумени палки, отнемане от сън и тоалетна, токови удари. Освободен е в края на 2017 година при замяна на пленници сред Русия и Украйна.
„ Местните управляващи в Донецката национална република си търсят изкупителни жертви и множеството хора си признават принудително. Арестуват те за постове в „ Туитър “. Често набелязват притежателите на дребни и междинни бизнеси, които желаят да заграбят . Принуждават локалните да заплащат с рубли, а в града даже няма ток и вода. Хората ги е боязън да излизат от домовете си и царува безработица “, изяснява Володимир треперейки.
С всяко последващо изречение той става очевидно по-нервен, стартират да се появяват тикове, тялото му се свива в защитна позиция. Накрая съвсем се разкрещява: „ Какво желаете да ви кажа, нищо не знам! “
Наблюдавайки забележимите признаци на посттравматичен стрес, решаваме да го оставим на мира и да отидем към следващия човек, чиято тъга да разкажем. Към следващите 100 души. Към следващите хиляда. Към следващите милион.
Какво би споделил през днешния ден Толстой, в случай че беше жив? Може единствено да гадаем. Ала надали би бил на по-различно мнение от
Володимир от Донецк, изтезаван от руснаците. Снимка: КлинКлин
Препечатваме репортажа на Калоян Константинов от Украйна от
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ