Всички хора с увреждания у нас са безследно изчезнали. Малко

Всички хора с увреждания у нас са безследно изчезнали. Малко преди Рождество Христово една човешка драма раздруса мозъците и сърцата на всички ни. За страдание нейната развръзка към момента не е ясна, само че се надяваме с Божията интервенция обстановката да се разплете по най-хубавия вероятен метод.

Става дума за безследното изгубване на Ники от Конаре.

В търсенето му е впрегната както цялата държавна машина, в това число полиция, жандармерия и даже войска и термокамери, по този начин и голям брой доброволци, които търсят 13-годишното дете със синдром на Даун неуморно към този момент дни наред. Тази житейска драма се надяваме да се позволи скоро и Ники да бъде открит жив и здрав.

Няма човек в страната, който да не съпреживява изгубването на Ники и съм сигурен, че храмовете ни са изпълнени със свещи, запалени с молитва за детето.

Драмата на цялото българско общество във връзка с хората с увреждания обаче няма да се изчерпи с, дай Боже, благополучното прибиране на Ники вкъщи. Защото е належащо да си кажем една сурова истина, за която малко на брой приказваме. Всички хора у нас са безследно изчезнали. Формално може да ги знаем почти къде се намират, само че житейски, човешки, публично, ние тези хора сме ги изгубили и не знаем по какъв начин да ги намерим.

Причините за това са доста, само че една от водещите сигурно е, че политиците ни си разрешиха самовлюбено да откраднат четири години от животите ни и оставиха страната на автопилот в името на тяснопартийните си ползи по изчегъртване на този или кордони към оня.

Това фетишизиране на междуличностните междуособици измежду политиците докара до четири години на безредие и безпорядък.

А както съм писал неведнъж из страниците на „ Труд news “ в положение на политически безпорядък хората с увреждания са първата жертва, тъй като и страна, и общество стопира да работи за решаването на техните проблеми.

Българската система в областта на уврежданията е една от най-абсурдните държавни организации за справяне със обществения проблем, който увреждането основава, която съм виждал. А аз съм виждал доста механизми на правна регулация по тематиката.

Остави, че фактът на инвалидната ми количка неизбежно е насочил ползите ми натам, само че и съм лекар по Конституционно право с тематика „ Конституционно състояние на хората с увреждания “, бил съм районен координатор за цяла Южна Европа на една от най-големите европейски организации на хора с увреждания, бил съм обучител на Съвета на Европа по тематиката и изобщо имам дългогодишна експертност по въпроса.

Познавам добре, в това число и в елементи, съвсем всички способи за правна регулация в областта на уврежданията по света и самоуверено мога да заявя, че подобен парадокс като у нас няма на никое място, даже и в някоя треторазрядна африканска страна.

Защо? Просто – ние сме една от страните, които харчат пъклен доста за поддръжка на хората с увреждания, само че по едно и също време с това сме една от развитите страни, в които тази част от обществото живее най-зле.

Хем харчим доста, хем резултатите са не нулеви, негативни са. В момента няма жив човек в страната, който да може да ви каже какъв брой пари дава обществото за хората с увреждания. Хвърлял съм и различен път в пространството сумата от към 10 милиарда годишно и не считам, че някой може безапелационно да ме опровергае за нея.

Само пенсиите на тези към този момент над милион (!) хора с ТЕЛК решения възлизат на над шест милиарда годишно.

А в случай че прибавим и всякаквите други добавки, техническите помощни средства, обществените услуги, персоналните асистенти и прочие, и прочие, ще забележим, че сумата в действителност е внушителна. И какво имаме от другата страна? Имаме безследното обществено изгубване на хората с увреждания.

При обикновено действие на системата с 10 милиарда годишно, хората с увреждания в България би трябвало да имат най-хубавите механически помощни средства, най-хубавата налична среда, най-високоплатените асистенти и изобщо да имат измежду най-високия стандарт на живот спрямо другите хора с увреждания в Европа. Но не би.

Хората с увреждания у нас бедстват, живеят зле, доста от тях на ръба на оцеляването, а прекалено много са оттатък ръба и губят живота си, тъй като нямат достъп до обикновени запаси и поддръжка.

Не можем, нямаме нито моралното, нито човешкото право, за хората с увреждания да се сещаме единствено по светлите християнски празници или когато се случи някоя покруса. Един от белезите на цивилизованото общество, каквото би следвало да сме, е точно отношението към хората с увреждания.

Ние тази група от обществото сме я не запомнили и не смеем да създадем никакви промени и промени в бранша, тъй като по този начин ще се наложи да се подсетим за тяхното битие и да водим неуместни публични разговори. Но от този диалог не просто нямаме право да продължим да бягаме, ние скоро няма да можем и да си го позволим.

Разковничето на казуса е глупостта на системата на ТЕЛК.

В момента лекарските комисии бълват решения на ишлеме и го вършат към този момент над две десетилетия. Преди последното пипане на системата, което се случи към 2000-та година, в България имаше 400 000 души с ТЕЛК, т. е. 400 000 души с увреждания. Днес, без да е предходна чумна зараза или война в България, ТЕЛК решенията са набъбнали до над милион. Даже никой не може да ви каже членоразделно какъв брой над милион.

Един на всеки шест българи е с ТЕЛК. Това правилно ли е? Това обективно ли е? На никому не е нужно като мен да си е отделил една основна част от живота в тази система, с цел да направи обоснованото съмнение, че това е цялостен, безапелационен, автентичен парадокс. Няма толкоз хора с увреждания просто.

Но има толкоз ТЕЛК решения и в очите на страната има толкоз хора с увреждания.

Де факто ги няма, само че де юре от вашите и моите налози всяка година субсидираме стотици хиляди хора, които не би трябвало да субсидираме. Решение, несъмнено, има, само че то изисква няколко неща.

Първо, би трябвало политиците да се смирят, да оставят егото си на вратата на Народното събрание и да образуват най-сетне кабинет. Това постоянно държавно управление с дълъг небосвод следва да уточни способени хора за обществената система и да стартира натоварен институционален диалог за промените, които предстоят.

Второ, би трябвало това постоянно държавно управление най-сетне да сътвори Държавна организация за хората с увреждания.

Ангажимент, който сме поели и пред Организация на обединените нации преди години, само че не изпълняваме, тъй като нямаме постоянна власт. Тази Държавна организация би трябвало да е ресурсно, кадрово и институционално обезпечена по този начин, че да може да стартира да организира ефикасни и качествено нови политики в сферата.

Трето, с дейното присъединяване на бъдещата Държавна организация за хората с увреждания, омбудсмана, Комисията за отбрана от дискриминация, Министерство на труда и обществената политика и други заинтригувани артисти да се приготви изцяло нов Закон за хората с увреждания. Можем и Закон за българските жители с увреждания да го кръстим.

Той би трябвало да е нов не като текст, а като философия.

Следва в него да се преучреди системата като се вкарат нови дефиниции и механизми за оценка на увреждането, такива, че да допринесат за решаването на проблемите, а не за задълбочаването им.

Всичко това е неуместен диалог, само че напълно скоро обществените системи няма да устоят да продължим да го отлагаме. Време е да се захващаме за работа.

Автор: Д-р Петър Кичашки, Труд

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews