Всеки път, когато цените тръгнат нагоре, българската държава реагира по

Всеки път, когато цените тръгнат нагоре, българската страна реагира по подобен метод: дава обещание да накаже „ спекулата “, да овладее „ голословното повишаване “ и да отбрани „ народа “. Така е през 1919 година при Александър Стамболийски. Така е и при комунистическия режим, когато страната дефинира цената на съвсем всичко — от хляба до обувките. Така беше и през 1996 година, когато кабинетът на Жан Виденов се опита административно да задържи разпада на стопанската система, съобщи БГНЕС.

Историята на Третата българска страна демонстрира нещо значимо: ограниченията против високите цени съвсем в никакъв случай не са били единствено стопански инструмент. Те са били политически акт — опит властта да показва надзор в моменти на обществено напрежение, война, инфлация или боязън от обедняване. А резултатите съвсем постоянно са били едни и същи: краткотраен резултат, дефицити, черен пазар, административен произвол или прекачване на казуса другаде.

Първите години след Освобождението: пазар без мощна страна

След 1878 година младото Княжество България по-скоро следва демократичен модел. Държавата има стеснен административен потенциал, а цените се образуват основно от реколтата, превоза и интернационалната търговия. Високите цени на храните и зърното от време на време провокират напрежение, само че до началото на XX век няма систематична политика на ценови надзор.

Първите съществени интервенции идват към войните — Балканските и Първата международна. Военната готовност, дефицитът на артикули и инфлацията принуждават страната да вкара ограничавания върху търговията със зърно, брашно и съществени храни. Появяват се тавани на цени, реквизиции и санкции за „ далавера “. Именно тогава думата „ търгаш “ влиза трайно в българския политически речник.

Стамболийски и „ Законът за скъпотията “

Истинската институционализация на битката против високите цени идва след Първата международна война. България е в тежка икономическа рецесия — инфлация, дефицит на храни, обезценяване на лв. и обществено напрежение. Управлението на Александър Стамболийски прави това, което доста държавни управления ще повторят след него: афишира война на медиаторите и търговците.

Тогава се появяват известните закони и комисии против „ скъпотията “. Държавата стартира да дефинира пределни цени на съществени артикули, основават се контролни органи и се правят инспекции по пазари и магазини. Общините и полицията получават функционалности да наблюдават за нарушавания.

Политическата логичност е ясна: Български земеделски народен съюз се пробва да отбрани селското болшинство и градската немота от инфлацията. Но икономическият резултат е надалеч по-противоречив. Ограниченията водят до укриване на артикули, нерегламентирана търговия и спад на тласъците за произвеждане и доставка. В редица случаи страната съумява краткотрайно да задържи цени, само че не и да отстрани аргументите за повишаването.

Това е и първият огромен исторически урок: когато инфлацията идва от дефицит и бюджетен напън, административният надзор може да замрази етикетите, само че не и икономическата действителност.

Междувоенният интервал: надзор при рецесии

През 30-те години, изключително след Голямата меланхолия, държавната интервенция се уголемява. Правителствата стартират да контролират изкупните цени на земеделската продукция, да лимитират износа и да въздействат върху търговията със зърно и храни.

Появяват се професионални камари и по-силна регулация на пазара. Държавата към този момент не е просто съдия — тя последователно става деен участник в ценообразуването.

Но и тук резултатът е двоен. Част от ограниченията пазят производители и консуматори в кратковременен проект, само че в същото време лимитират конкуренцията и основават привилегировани групи към властта.

Социализмът: страната дефинира цената на всичко

След 1944 година България влиза в напълно друг стопански модел. При режима на Тодор Живков цените към този момент не са пазарен сигнал, а административно решение.

Държавният комитет по цените, Министерският съвет и плановите органи дефинират цените на храни, ток, превоз, жилища и потребителски артикули. Цените са политически инструмент. Хлябът и главните артикули постоянно се продават под действителната им себестойност посредством големи държавни дотации.

На пръв взор системата наподобява сполучлива: десетилетия наред цените на съществени артикули са постоянни. Но тази непоклатимост е изкуствена. Тя се поддържа посредством централизирано систематизиране, външен дълг, дефицити и скрита инфлация.

Истинската цена на този модел става забележима в края на 80-те години:

продължителен дефицит на стоки; опашки; купонни системи в обособени периоди; ниско качество; дефицитна стопанска система.

Социалистическата система не отстранява инфлацията — тя я скрива. Вместо посредством високи цени, обществото заплаща посредством липса на избор и дефицит.

Преходът: либерализация и суматоха от цените

След 1989 година България минава към пазарно ценообразуване. Именно тогава обществото претърпява ценовия потрес, който десетилетия е бил отлаган.

През 1991–1992 година стартира либерализация на цените, само че страната резервира надзор върху част от главните артикули и услуги. Министерството на финансите и други регулатори се пробват да съчетават свободен пазар с административни ограничавания. Изследвания от интервала демонстрират, че ценовият надзор не съумява да спре инфлацията, а единствено изкривява пазарните сигнали.

Политическият напън е голям. Всеки скок на цените води до обвинявания в „ далавера “. Точно тогава стартира модерната българска традиция при инфлация да се търси провинен в търговците, а не в макроикономическата политика.

Катастрофата от 1996–1997 година

Най-драматичният образец идва при ръководството на Жан Виденов. Хиперинфлацията унищожава спестяванията, а цените порастват безусловно всекидневно. Държавата реагира с познати принадлежности — административен надзор, ограничавания и опити за контролиране на пазара.

Резултатът е пагубен: празни магазини; опашки за хляб; купонни системи в обособени райони; срив на доверието в лв..

Това е моментът, в който България дефинитивно научава, че без постоянна валута и финансова дисциплинираност контролът върху цените е безпомощен.

Въвеждането на валутния ръб през 1997 година трансформира философията. Вместо страната да дефинира цени, тя стартира да залага на парична непоклатимост и конкуренция.

След 2000 година: регулатори вместо пряк надзор

В интервала след валутния ръб и изключително след участието в Европейски Съюз България последователно минава към европейски модел:

отбрана на конкуренцията; антимонополен контрол; отбрана на потребителите; секторни регулатори.

Вместо непосредствено да дефинира цени, страната стартира да следи за картели и корист с господстващо състояние посредством Комисия за защита на конкуренцията и Комисия за отбрана на потребителите.

Това обаче не отстранява политическия инстикт. При всяка инфлационна вълна — горива, ток, храни, олио, жилища — още веднъж се появяват хрумвания за тавани на цени, ограничавания на надценките и „ антиспекулативни “ закони.

По време на Коронавирус рецесията и след енергийната инфлация от 2021–2023 година тематиката се върна с нова мощ. Имаше оферти за тавани на надценки, държавни описи на „ обществени “ артикули и специфични режими за комерсиалните вериги.

Историческият модел е съвсем неизменим: инфлация или боязън от поскъпване; политически натиск; заричане за битка със „ спекулата “; нови контролни механизми;

краткотраен ефект; прекачване на казуса към дефицити, административен напън или по-ниска конкуренция.

Големият абсурд

Най-интересното в тази 147-годишна история е, че всяка власт показва ограниченията си като нещо ново. А в действителност България циклично повтаря еднакъв спор още от началото на XX век.

Историята демонстрира, че страната може краткотрайно да натисне цените надолу единствено при едно от две условия:

или заплаща големи субсидии;или трансферира цената към недостиг, ниско качество и скрита инфлация.

Нито един български интервал не дава безапелационно доказателство, че трайното административно ограничение на цените е съумяло да размени стабилната валута, конкуренцията, продуктивността и доверието в стопанската система.

Именно по тази причина дебатът за „ скъпотията “ в България постоянно е не просто спор за цени. Той е спор за това какъв брой страна и какъв брой пазар може да понесе обществото в моменти на боязън.