Всеки от нас се ражда на този свят един път,

„ Всеки от нас се ражда на този свят веднъж, със собствен единствен и несравним живот. Всеки стиска този живот в дланта си – както се стиска в шепа единствена монета. Рьорих подаде своята монета – тя беше златна – и сподели: „ Искам хубост, с цел да я раздам на другите. “

Големият български публицист, създател на романа „ Време разделно “ и думите му за необятния Николай Рьорих от книгата „ Ярило слънчицето и бога Агни “. 

(Антон Дончев)

♥ Нашият съвременник и съюзник 

„ Ще попитат: по какъв начин да прекараме живота си? Отговорете: като по струна над пропаст - красиво, деликатно и стремглаво. “

Николай РЬОРИХ

Нашето съвремие изцяло заслужено заобикаля огромните думи и пита за делата ни. Но огромни неща в човешкия живот има и те се показват с огромни думи. Затова, колкото и да бъдем внимателни, би трябвало да намерим място и време, където и когато можем, да изречем думите: „ Вселена “, „ Разум “, „ Вечност “. И да се замислим върху тях.

Посещението на планетата Рьорих ни разрешава - и ни задължава - да поговорим за тях. Днес диалогът за Вселената, разсъдъка и ориста на човечеството не е диалог на отвлечена тематика, а съответен диалог за нашето през днешния ден и на следващия ден, за нашата орис и ориста на децата ни. Проблемите на Космоса станаха проблеми на планетата, това значи - наши всекидневни проблеми. Циолковски назова една своя книга „ Мечти за Земята и небето “. Някои от неговите фантазии в този момент са действителност.

Шестте милиарда хора върху Земята образуват единствено едно неделимо човечество, те могат да се нарекат „ Човек “ с основна писмен знак. Този Човек се е родил преди към милион години, от пет хиляди години има история, а в наши дни излезе от люлката си и прекрачи в Космоса. Някак ненадейно всеки от нас разбра, че не е единствено гражданин на едно населено място, жител на една страна, само че и член на милиардния екипаж на галактическия транспортен съд планета „ Земя “.

Трудно е за всеки от нас да помни, че всеки момент е звено от веригата на вечността. Трудно е във всекидневния живот непрестанно да усещаш величието на непреходната Красота - отзвук, отблясък, детайл от комплицираното взаимоотношение, от хармонията и съзиданието на Вселената. Но това е по този начин - и ние би трябвало да бъдем признателни на Рьорих, че ни го припомня.

Колкото по-сложен става актуалният живот, колкото по-трудно ще бъде да се извлече от потока на информацията основното и нужното, колкото повече пораства смисъла на труда като творчество, като интензивно изменение на света - толкоз повече ще излиза наяве, че с новите задания могат да се оправят единствено хармонично развити персони. Затова - смисъла на творчеството на Рьорих ще нараства.

Планетата Рьорих е голяма. Ние умишлено не стопираме на нейните несъгласия, не означаваме какъв брой странни привидно – а и в своята същност - от време на време са доста нейни закони. Творчеството на Рьорих е водопад, който стоварва водни планини от голяма височина. Около водопада сияе дъга, светлина пронизва непрекъсващата бликам. Да го проучваме? Може би би трябвало да го спрем? Тогава няма да има водопад. Да го замразим - въпреки и за момент? Няма да има вода, а лед, няма да има придвижване. Или да налеем бутилка вода, да я изследваме и да налепим по нея етикети? Толкова и толкоз % от това и това.

Рьорих искаше да построи огромен, ярък замък. Не къща или хижа - замък. И то голям. И то изпълнен със светлина. Той събираше по своя път всяко нещо, което му се струваше почтено за двореца му - мъхната канара за основите, кристал за свещниците, дънер на хилядолетно дърво за колона. Но във века на атома той искаше да отоплява двореца с огнище.

Защо планетата Рьорих не е тъкмо отражение на нашата Земя? И каква е разликата? Мисля, че Рьорих се опита да подари на своята планета нещата, които липсват на действителната планета Земя. Той дотам се усещаше смесен със света на хората, че развиваше у себе си тези качества, които мислеше, че са нужни на света. Не обичам съпоставения с мравуняк и мравки - само че когато бойците мравки намалеят, мравките служащи отглеждат в зародишите повече бойци. Рьорих умишлено участваше в регулирането и постигането на равновесие при построяването на човешкия дух. Той усещаше и смяташе, че на света би трябвало повече светлина - и твореше светлина. Че би трябвало повече доброта - той беше добър. Може би в друго време той би развил у себе си друга част от своята персона - би станал законодател или служащ в лаборатория - в случай че неговият дух би доловил, че на планетата Земя би трябвало тъкмо познание.

Затова Рьорих е на първо място създател на хубост. Затова той повече следи, а по-малко изследва. Жизнеността на неговото дело би трябвало да ни припомня, че ние непрестанно бъркаме срещу една огромна истина - незадоволително следим и прекомерно бързо изследваме. И се оправдаваме, че нямаме време.

Рьорих демонстрира, че в действителност един човешки живот не е толкоз къс, че за това време могат да се видят и почувстват доста неща. Той не се остави да бъде залян и удавен от потока на информацията. Той не се затвори в кабинета си, с цел да открие като Дюбоа своя питекантропус десетилетия откакто го беше изкопал. Можеше ли да го направи? Естествено. Рьорих би могъл да прекара в стените на кабинета измежду обстоятелствата, събрани от самия него, не един, а 10 човешки живота. А той живееше измежду живота, гледаше и не се насищаше. Наблюдаваше със свое, Рьориховско наличие на тази дума. Той обичаше античните люде - за тяхното изкуство да следят. Те не улавяха незабавно пеперудата, с цел да я прободат с топлийка и да я прегледат под микроскоп. Те я следяха с взор като лети. Той търсеше техните наблюдения, скрити в разпокъсани ръкописи или залутани в митове и смяташе, че в тях има непреходна истина. Нима актуалната медицина не се обърна към познанията на нашите дядовци, с цел да откри забравени свойства на билките? А по какъв начин са открити тези свойства? С дълго-дълго наблюдаване. Без бързане. С интензивно наблюдаване. Ако беше по-задълбочено изследвал - за сметка на по-малко наблюдения, Рьорих безусловно би поставил примерен ред в събраните обстоятелства.

Наистина има време за всичко. Време за битка, време за отмора. Години на сеитба и години на беритба. Но ние не избираме времето на своето раждане. И Рьорих не го избра. Рьорих одобри своето време. И му даде това, от което смяташе, че неговото време - че нашето време има потребност. Красота. Не в пропорциите, които бихме пресметнали - че преди нея идват хлябът, маслото и машините - в пропорции, в които Рьорих почувства потребността от хубост. Той отиде и по-далеч – отбрани тази хубост. Той освен сееше, той бранеше зърното от ятата врани. Нека хубостта не е корен на дървото на човешката цивилизация, както мислеше Рьорих. Нека тя е негов цвят - както мислим ние. Все едно - ние не можем без хубост. Затова Рьорих не е необходим. Той е наш съвременник. Той е наш съдружник.

Рьорих не остави като Айнщайн своя писана формула, която да обгръща истината за една от основите на света. Айнщайн сподели - силата е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Или когато едно нещо - един атом или една планета - стигне скоростта на светлината, то става безпределно огромно. Рьорих сподели: - в случай че успеем да издигнем нещо на „ висотата на светлината “ - която е еманация на прелестното, то това нещо ще стане безпределно мощно.

Прекрасното - което е и положително - има безкрайна мощ. Нека то не е панацея - лек срещу всичко - то ни е нужно. Какво ни би трябвало повече - храна, вода или въздух? За да бъдем хора, хубостта ни е нужна, както въздухът.

Планетата Рьорих чества безконечен празник. А празниците на нашата Земя са толкоз малко. Рьорих ни сподели, че празникът е на всички места към нас. Рьорих ни заклина да не губим възприятието за хубост, тъй като - „ в случай че в сумрака на земния живот не проникваше светлината на хубостта, въпреки и с обособени, бледи искри, то земният живот би бил изобщо невъобразим “. Човешката цивилизация не трябва да наподобява на платноходка, попаднала в свирепия щорм на техническия напредък. Ние не трябва да сечем дървените мачти на кораба, с цел да храним ненаситния казан на техническия напредък - през вчерашния ден парен, през днешния ден атомен, на следващия ден термоядрен или... Защото корабът постоянно ще остане от дърво, тъй като ние сме от човешка плът. А дървото червей го яде, и плътта червей я яде... Може би корабът ще плава с реактивен мотор - не знам какъв брой наподобява на дървен транспортен съд реактивен мотор, дали ще го издържи, или ще се разпадне, само че в случай че останем без дървени мачти, ние в никакъв случай няма да чуем по какъв начин вятърът шепне в разлюлените платна. Никой не е срещу напредъка, напредъкът не може да спре, само че ние постоянно би трябвало да знаем какво жертваме и с какво плащаме. И би трябвало да помним думата „ мярка “. И думата „ естетика “.

Човешката цивилизация не трябва да замязва на дърво, което - с цел да оцелее в щорма на техниката - кърши листа и клони. Може да оцелеем, само че ще останем телеграфен дирек, на който птиците не свиват гнезда. За да оцелеем, с цел да се защитим от потока на информацията, от шума, от сложността на проблемите, ние не трябва да се свиваме в себе си, да оглушаваме, да образуваме черупка. Рьорих чука по тази черупка: „ Излезте! “ Човечеството има да прави огромна работа върху планетата Земя. Чака го дълъг път през Космоса. В черупката човек постоянно е самичък, а ние нищо не можем да свършим сами.

Човешкото схващане е като раницата на пътешественика - то може да побере несъмнено количество мисли и грижи. Помислете си какво вземате в раницата за дългия път през времето. Вещи или усеща. Когато се уморите, елате на планетата Рьорих. Не единствено в празник - и в делник. Пътувайте през нейните планини, плувайте по моретата й, говорете с нейните поданици. Пийте от изворите й - те не пресъхват.

Затова пътят към планетата Рьорих - земята на светлината и хубостта - няма в никакъв случай да обрасне с трева. Никога няма да обраснат с трева пътеките, които пресичат безкрайните простори на самата планета. Както няма да зараснат белезите от белите светкавици на пътеките, начупили стените на Хималаите, по този начин няма да секне нашият човешки блян да се изкачим към Прекрасното - да идем, да почувстваме и да обикнем индивида Рьорих и неговата планета на светлината.

Всеки от нас се ражда на този свят веднъж, със собствен единствен и несравним живот. Всеки стиска този живот в дланта си - както се стиска в шепа единствена монета. Медна, сребърна, от време на време златна. Но постоянно единствена. Какво да купим с нея? Радост? Слава? Наслада? Монетата е една - няма да стигне за всичко. Или да я изхарчим на дребно?

Рьорих подаде своята монета - тя беше златна - и сподели: „ Искам хубост, с цел да я раздам на другите. “

(Николай Рьорих)

Източник: „ Николай Рьорих: Ярило слънчицето и бога Агни “, Антон Дончев, издателство на Отечествен фронт, 1979 година
Снимка: Антон Дончев, dictionarylit-bg.eu
Снимка: Николай Рьорих, bg.wikipedia.org