Всеки от нас е нараняван и сам наранява, волно или

Всеки от нас е наранен и самичък наранява, волно или несъзнателно. Общуването стои на правилото на намиране, другарство, взаимоотношение, прекрачване на граници, оказване на влияние, на болежка от занемаряване и съзнателно пострадване. Фактори като родители, семейство, първи полови контакти, любовни връзки, другарства и даже инцидентни хора могат да се окажат решаващи за тежки контузии, разстройства на личността и държанието, насърчаване на нездравословни защитни механизми.

“Раните, които ни нанасят другите, от време на време са, от време на време не са наша виновност и отговорност, само че излекуването ни от тях е напълно в нашите ръце и ние би трябвало да сторим всичко належащо, най-малко да стартираме най-малко да се лекуваме. ”

да счупим модела, с цел да не се предава на децата
да се радваме на сполучливи връзки
да имаме позитивни другарства
да се отърсим от ролята на жертва и да живеем пълноценно

Никой не ни е дал заричане, никой не трябва да чака, че няма да бъде ранен в живота, който води. Очакванията за нехаен живот, по заложени показа, води до по-силно прекарване на разочарованията. Събирайки се с някого, ние би трябвало да сме с ясното схващане, че този някой на следващия ден може да си отиде. Това важи и за другарства, полови сътрудници. От прелестната ни работа може да ни уволнят, да преживеем естествено злополучие. Без непотребен предразсъдък, дано приемем, че раната е част от живота.

Осъзнаване на случилото се. Постоянното осмисляне на случилото се в предишното - разлъка, неприятни връзки с родители, принуждение и така нататък ни оказва помощ да разберем какво се случва в този момент, по какъв начин това ни трансформира. Не бива да изтласкваме раните надалеч в подсъзнанието си, тъй като те излизат на повърхността под формата на злоупотреби, безразборни връзки и всякакви други самоунищожителни схеми. Абстрахирането от персоналното прекарване става благодарение на разсъдъка - той ни оказва помощ да прегърнем раната, без тя да става част от нас.

На собствен ред и ние нараняваме и схващането на това взаимоотношение би трябвало да и защищити от нанасянето на рани, само че и да разбере по какъв начин и за какво и ние сме наранени. От една страна би трябвало да бъдем деликатни, доброжелателни, с цел да чакаме същото. От друга, това ни оказва помощ да разберем, че не всеки път създателите на нашите контузии са водени от неприятни усеща, а от време на време просто по този начин се получава сред хората.

И значимото е да се излезе от мъчителните връзки, минало с амнистия. Прошката е несравнимо с никое друго духовно прекарване сред хората. Това е развой по осъзнаване, виновност, висша духовна благотворителност освобождение, катарзис. Не по-малко значима за тези, които я желаят, както е за тези, които я дават. Дори и да не можем да желаяме и дадем амнистия, надълбоко в себе си, би трябвало да сме подготвени да се надигнем и да осъзнаем потребността да се освободим и сами да освободим другия.

Болката е част живота и има своите скъпи уроци. Тя е тази, която ни трансформира, изважда ни от летаргията на комфорта. Без болежка няма смяна, няма напредък. Всяко мъчително преживяване ни учи на нещо ново за нас, за хората, за света. Урок, който няма по какъв начин да бъде теоретичен по различен метод и намирането на този урок също е част от лечението. Като приемем болката за естествена, ние получаваме опцията да се отдалечим от нея, да забележим контузията, да я осмислим, без тя да ни визира.

Можем да помогнем излекуването, като прегърнем идея, само че би трябвало да внимаваме да останем във връзка със себе си. Каузата - доброволчество, щедрост, не трябва да изтласка процеса на лечение. Ако болката остане изтикана в подсъзнанието в опит да бъде забравена, в случай че ние просто запълваме дните си с работа, тя ще откри метод да излезе нескрито и то по най-нездравословен метод. Независимо с какво решим да запълваме дните си, би трябвало да останем във връзка със себе си, да не губим мотивацията си - да помогнем на други, на обществото.

Нека позволим да бъдем лекувани. Никой не може да свърши изцелението ни вместо нас, правилно е, само че от време на време плаха дума на окуражаване, ентусиазъм да споделим, да бъдем доближени, да изпитаме потребност да бъдем слаби и някой да ни съчувства имат не по-малко целителна мощ. Понякога в действителност не можем сами. И въпреки трудът е за наша сметка, вдъхновението постоянно идва, от време на време напълно ненадейно, от ненадейно място, извън, от другиго.

Да избягаме от ролята на жертва и измъчен, травмиран човек. Хората от време на време имаме податливост да се фиксираме в раните си, да черпим от тях ентусиазъм, възприятие, че сме по-различни, специфични. Отдаваме се на нихилистични и цинични мисли и затваряме сърцата си към положителното, градивното, красивото. Да, контузиите ни трансформират, само че никой човек, познал любовта, същинското другарство, не желае да се върне при отчаянието, равнодушието и безверието. Нека си позволим да се отваряме, даже с риск за нови контузии. В това е най-голямата ни човешка полезност - безстрашието пред болката в името на любовта.