Всеки от нас е чувал и разказвал с удивление за

Всеки от нас е чувал и разказвал с учудване за необикновен случай, в който някой се е излекувал от рак и след това е живял двайсет години в отлично здраве. От обща просвета знаем какво значи плацебо резултат. И най-малко един път ни се е случвало да отидем в лекарския кабинет с ясно изразени признаци, само че сега, в който седнем против лекаря и чуем спокойния му и окуражаващ глас, те са изчезвали като с магическа пръчка.

Замисляме ли се какво стои зад всичко това? Кой е магьосникът, който прави сходни чудеса?

Е, по какъв начин, то е ясно: „ Всичко е в главата! “. Да, само че това пояснение към момента стои в „ зоната на здрача “, а науката сякаш се опасява да произнесе по този начин чаканото от всички нас публично умозаключение: Човешкият мозък има властта да лекува (за страдание, и да разболява) и ние знаем по какъв начин се случва това!

Като квалифициран доктор с осемгодишна клинична процедура, само че и врач по предопределение, чиято задача е да помогне на своите пациенти, доктор Лиса Ранкин взема решение да не чака повече и потегля на собствен личен поход в търсене на истината. Тя се бунтува против безсилието на медицината и против цялата здравна система, която лекува на конвейер, и все по-често се изтезава от въпросите: Ами в случай че ние, лекарите, бъркаме? Ако пропущаме нещо значимо?

Преди да навърши трийсет години, самата Лиса е диагностицирана с няколко болести, измежду които хипертония, сърдечна аритмия, тежки алергии и предракови промени на шийката на матката. И макар че пие седем разнообразни медикаменти, тялото ѝ продължава да се разпада. „ Бях същинска руина, устремила се към ранен инфаркт, а лекарите не знаеха какво да вършат с мен “ , споделя тя.

Учен по обучение и песимист по природа, доктор Ранкин стартира да търси обстоятелства и научни доказателства. Тя изследва редица „ невероятни “ случаи на самоизлекуване на терминално заболели, на „ нелечими “ и хронични болести. Започва да търси пресечната точка сред науката и „ чудото “ и открива, че връзката сред тях е великият, всесилен разум. И най-важното – потвърждава, че в човешкия организъм е заложен механизъм за самовъзстановяване, който ние можем да активираме със силата на мозъка си.

След съществени изследвания доктор Ранкин намира научни данни, които удостоверяват невероятните истории за самоизлекуване. Събира доказателства, че физиологията на тялото може да се промени фрапантно единствено с помощта на мозъка и открива механизма, по който нездравословните мисли и усеща се трансформират в заболяване и назад, здравословните оказват помощ на тялото да се възвърне.

„ В самоизцелението няма нищо мистично и свръхестествено Всичко е най-проста биохимия. Просто в човешкия организъм е заложен механизъм за самовъзстановяване и той чака единствено да му създадем подобаващи условия да направи това, което му е присъщо по природа – да твори чудеса! “

Всички свои изследвания и доказателства, редица невероятни случаи на самоизлекуване, както и историята на личното си излекуване, Лиса Ранкин разказва в книгата „ Победа на мозъка над медицината “. А нейната неповторима шестстепенна стратегия ще ви помогне да откриете тези области от живота си, в които има дисбаланс, с цел да създадете собствен личен проект за лекуване и да подготвите тялото си за чудеса.

Вижте фрагменти от книгата:

Като лекари ние неизбежно ставаме очевидци на случаи, които науката просто не може да изясни. Дори и най-закостенелите медици оповестяват за пациенти, чието положение се усъвършенства, въпреки че по всички закони на науката това не би трябвало да е по този начин.
Лекарите нормално не разискват сходни случаи пред пациентите си, само че си шушукат за това в коридорите на лечебните заведения или в конферентните зали на университетите от Бръшляновата лига. Има истории, които безусловно ще изправят косите ви.

Злокачествен израстък на пациентка се смалил и изцяло липсващ по време на лъчетерапия, макар че по-късно се открило, че апаратът за лъчетерапия е бил негоден. Всъщност тя въобще не е била облъчвана, само че вярвала в това. И лекарите ѝ също.
Мъж с инфаркт отказал сърдечна интервенция, само че „ необратимо “ запушената му коронарна артерия станала още веднъж проходима, откакто трансформирал метода си на хранене, почнал да се занимава с физически извършения, захванал се с йога и ежедневна медитация.
Пациентка с лимфом в четвърти етап била вкарана в реанимацията, тъй като органите ѝ един по един почнали да отхвърлят. Жената имала така наречен прекарване, близо до гибелта. И откакто почувствала чистата безусловна обич и се сляла с нея, схванала, че в случай че направи избора да не премине от другата страна, ракът ѝ ще изчезне съвсем незабавно. По-малко от месец по-късно биопсията на лимфните ѝ възли посочила, че в тях не е останала нито една ракова клетка.
Парализиран мъж направил поклонническо странствуване до лечебните води на Лурдес и проходил. Жена с рак на яйчниците в четвърти етап „ просто знаела “, че няма да почине, и с поддръжката на всички, които я обичат, 10 години по-късно към момента е жива. След прекаран инфаркт лекарите сложили на един мъж диагноза запушени коронарни артерии и му споделили, че в случай че не се подложи на сърдечна интервенция, ще почине до една година. Той отказал да бъде опериран, живял още 20 години и умрял на деветдесет и две годишна възраст, само че не от сърдечносъдово заболяване.

Докато слушах и четях всички тези истории, постоянно нещо ме гризеше от вътрешната страна. Не може всички тези хора да са лъжци. Но в случай че не лъжат, единственото пояснение би било оттатък това, което бях научила по време на здравното си обучение.

Дълбоко в съзнанието си постоянно съм разсъждавала върху въпроса дали е допустимо да упражняваме надзор върху този развой. Щом „ невъзможното “ се е случва на един човек, не можем ли да научим нещо от това, което този човек е направил? Има ли някакви прилики сред пациентите, които са извадили шанс? Има ли метод да повишим шанса за спонтанна ремисия, изключително в случаите, при които медицината не разполага със общоприети средства да лекуване?

……………………………..

През 1957 година доктор Филип Уест лекувал господин Райт от рак, лимфосаркома в напреднал етап. До този миг всички способи на лекуване се оказали несполучливи. Дните на пациента били преброени. Цялото му тяло било цялостно с тумори с размер на портокали, далакът и черният му дроб били увеличени, не можел да диша… Д-р Уест не очаквал пациентът му да живее повече от седмица.

Но мъжът обезверено желал да живее и всичките му очаквания били свързани с едно обещаващо ново лекарство, наречено „ Кребиозен “. Той помолил лекаря си да го лекува с новото лекарство, само че то било налично единствено при клинични тествания и се предложило на пациенти, за които се допуска, че ще живеят още минимум три месеца. Г-н Райт бил прекомерно болен, с цел да влезе в тази категория. Но не се отказвал. Той бил уверен, че новото лекарство ще му подейства чудотворно. Затова не спирал да упорства и да тормози доктор Уест, до момента в който най-после докторът се предал и му инжектирал кребиозена. Процедурата била в петък, само че лекарят надълбоко в себе си не вярвал, че пациентът му ще преживее уикенда.

Когато обаче идващия понеделник го заварил да се разхожда към леглото си, останал същински шокиран. Туморите на господин Райт се били стопили като снежни топки върху гореща печка и размерът им бил намалял на половина. Десет дни след първата доза кребиозен пациентът бил изписан от болничното заведение, явно оздравял от рака.
Г-н Райт си живеел живота и в продължение на два месеца възхвалявал лекарството знамение, до момента в който в здравната литература не се появили известия, че медикаментът не е сполучлив. Тогава индивидът, който вярвал на всичко, оповестено в научните списания, изпаднал в дълбока меланхолия и ракът още веднъж се върнал.

Този път доктор Уест, който откровено желал да помогне на пациента си, решил да си послужи с дребна ловкост. Казал на господин Райт, че някои от първите колета от лекарството са се развалили, тъй като не били превозени както би трябвало, и са изгубили част от успеваемостта си, само че че той е съумял да получи нова пратка високо съсредоточен свръхпречистен кребиозен, с който може да го лекува. (Разбира се, всичко това било безспорна неистина.)

След това лекар Уест инжектирал на своя пациент дестилирана вода.
И тогава се случило същинско знамение – за повторно. Туморите още веднъж се стопили, течността изчезнала от белите дробове на господин Райт и в идващите два месеца той още веднъж се чувствал прелестно.
После Американската здравна асоциация провалила всичко, като излязла с изказване, че националното изследване на кребиозен потвърждава безспорната му безполезност. Този път господин Райт изцяло изгубил вярата в лекуването си и ракът още веднъж се върнал. По-късно той умрял.

…………………………………

Доктор Брус Мозли, хирург ортопед, прочут с интервенциите си на пациенти с тежки проблеми в колянната става, провел брилянтно контролно изследване.

Пациентите от едната група били оперирани по фамозния му способ, а другата група били подложени на доста точно имитирана мнима интервенция, по време на която получавали по три разреза на същото място като при действителната интервенция и гледали на екран авансово изработен запис на нечия непозната интервенция. Доктор Мозли даже разплисквал малко вода в близост, с цел да имитира процедурата по промиване. След това ги зашивал.

Както можело да се чака, една трета от пациентите, претърпели същинска интервенция, престанали да изпитват болки в коленете. Но това, което същински шокирало учените, било, че при пациентите с мнима хирургична интервенция резултатът бил напълно същият. Дори в един миг от изследването тези, които претърпели мнимата интервенция, изпитвали по-малко болки от в действителност оперираните пациенти, евентуално тъй като при тях на процедура отсъствала контузията от хирургичната интервенция.

Ето какво споделя един от пациентите, деец от Втората международна война, който се почувствал по-добре след мнимата интервенция на лекар Мозли: „ Операцията ми беше направена преди две години и от този момент не съм имал проблеми с това коляно. Сега е също като другото. “

Това проучване ми подейства като удар в стомаха.
Златният стандарт, на който ме бяха учили да имам вяра при проучването на научни данни, съставлява рандомизирано, двойно сляпо клинично изследване, при което взе участие контролна група, третирана с плацебо, а изследването е оповестено в списание и е редактирано от сътрудници лекари.
Проучването на лекар Мозли – което е тъкмо такова – демонстрира, че забележителен % от пациентите не изпитвали повече болки в коленете единствено тъй като вярвали, че са били подложени на интервенция.

Това беше първото същинско удостоверение, до което доближих и което доказваше, че убежденията – нещо, което се появява само в мозъка – могат да облекчат същински, съответен признак на организма. Изследването на лекар Мозли ме накара да се вгледам по-подробно в плацебо резултата – мистериозния, мощен, неведнъж възпроизведим лечебен резултат.

……………………..

Умът и тялото споделят посредством хормони и невротрансмитери, които произлизат от мозъка и по-късно го напущат, с цел да подадат сигнали на други елементи от организма. Затова не би трябвало да се изненадваме, че това, което мислим и усещаме, може да се трансформира във физиологически промени в тялото.
Хормоните и невротрансмитерите, които мозъкът разпръсква, зависят от това дали мозъкът интерпретира нещо като позитивно (както е казусът с плацебо ефекта), или като негативно (както е при ноцебото).

Ако съзнанието ни е изпълнено с отрицателни убеждения и страсти, като да вземем за пример боязън, мозъкът ги възприема като опасност. За него това е обстановка, в която ни преследва лъв, тъй че се задейства стрес реакцията, известна като реакцията „ бий се или бягай “. Задейства се поредност от освобождение на хормони, оста хипоталамус‒хипофиза‒надбъбречна жлеза се задейства и по този метод се подтиква симпатиковата нервна система да проработи на цялостни обороти, повишавайки равнищата на кортизол и адреналин в организма.
Тогава тялото стопира да се интересува от дълготрайни задания като възобновяване на клетките, самовъзстановяване и битка с последствията от стареенето. То е прекомерно заето да ни приготви да избягаме от лъва. И няма никакъв смисъл имунната система да се оправя с някакви си ракови кафези или организмът да се занимава с генерирането на нови кафези, в случай че има заплаха след секунда да се окажем в лапите на лъва.
С времето отрицателните убеждения, които неведнъж провокират реакции на стрес, си споделят думата. Клетъчната среда се отравя от хормоните на напрежението. Нищо чудно, че тялото се разболява и му е мъчно да се възвърне.

Важно е да знаем, че тъкмо както стрес реакцията е механизъм за оцеляване, чиято цел е да ни резервира живи в изключителни обстановки, организмът разполага и с противовесна реакция на релаксация. Тя се провокира, когато мислите ни са оптимистични и изпълнени с вяра. Тогава равнището на стрес хормоните спада и се освобождават здравословните хормони на релаксацията, парасимпатиковата нервна система взема превъзходство и организмът още веднъж се връща в положение на хомеостаза. Тялото ни може да се самолекува единствено когато е в спокойното положение на релаксация. Всяко нещо, което редуцира напрежението и провокира реакция на релаксация, освен облекчава признаците, само че и дава опция на тялото да прави най-естественото за него нещо – да се самолекува.

…………………………………

След като един път променим убежденията си на подсъзнателно равнище, ние усъвършенстваме хранителната среда на целия набор от кафези, които построяват човешкото тяло, и по този начин променяме метода, по който се демонстрира нашето ДНК. Не сме жертви на гените си. Ние сме господари на ориста си.

Доказателствата за това са изцяло неоспорими. Но все започнах да изпитвам виновност, че е допустимо несъзнателно да съм навредила на пациентите си, като не съм съумяла да ги науча, че техните убеждения могат да придобият физическа демонстрация. А по едно и също време с това, проектирайки личните си убеждения върху тях, е допустимо неумишлено да съм им навредила.

Когато цитираме пред собствен пациент статистика от рода на „ Девет от 10 души във вашето положение умират в идващите шест месеца “ или „ Шансът да преживеете идващите пет години е двайсет % “, белким вършим нещо по-различно от вуду магиите за гибел, практикувани в някои култури? Не ги ли проклинаме по този метод? Не провокираме ли в съзнанието им боязън, не караме ли мозъка им да задейства реакции на стрес, когато тялото им има най-голяма потребност от реакцията на релаксация?
Когато заявим на пациентите си, че болестта им е „ нелечимо “ или му сложим етикета „ хронично “, като да вземем за пример множествена склероза, болест на Крон или хипертония, ние в действителност им споделяме, че ще боледуват през целия си живот. Не им ли предизвикваме зло по този метод? Какви доказателства имаме, че техният случай няма да се окаже някой от цитираните в плана „ Спонтанни ремисии “ и че те няма да се излекуват от по този начин наречените „ нелечими “ болести?

Когато сложиха на татко ми диагнозата недоброкачествен меланом с метастази в мозъка и черния дроб, и двамата знаехме, че новината не е по никакъв начин добра. Като лекари чудесно познавахме статистиката – по-малко от 5% от пациентите в такова положение преживяваха идващите пет години, множеството от тях умираха в идващите три до шест месеца.
Обръщайки се обратно, с познанията, които имам в този момент, откровено ми се желае да не знаехме данните от статистиката. Един взор към цифрите и вярата угасна и за двама ни. Така и не се съсредоточихме върху тези 5%, които оцеляваха. А кой можеше да каже, че баща няма да е един от тях? Мислехме само за другите 95%, които умират – нормално доста бързо.

…………………..

През 1974 година лекар Клифтън Мийдър споделя на пациента си Сам Лонди, който страда от рак на хранопровода, че положението му се счита за нелечимо. Сам умира едвам няколко седмици, откакто лекар Мийдър му оповестява смъртната присъда.

Но аутопсията, осъществена след гибелта, изненадва лекарите. Открити са доста малко туморни формирания – несъмнено не толкоз, че да причинят гибелта му. Пред здравната стратегия на „ Дискавъри ченъл “ лекар Мийдър споделя: „ Той беше болен от рак, само че не умря от рака “. Защо е починал Сам Лонди? Вероятно неприятната вест е провокирала в него толкоз доста реакции на стрес, че в организма му е настъпил същински безпорядък. Умрял е, тъй като му е било казано, че ще почине, и той е повярвал, че ще почине. Отрицателните му мисли са се трансформирали в патологични физиологични промени.

Десетилетия по-късно мисълта за гибелта на Сам Лонди към момента преследва лекар Мийдър. „ Аз мислех за него като за болен от рак – споделя той. – Той си мислеше за това, че е болен от рак. Всички към него си мислеха, че е болен от рак… Дали по някакъв метод не съм му лишил всяка вяра? “

Една книга, която ще ви вдъхне вяра. И ще ви помогне да се докоснете до голямата мъдрост, скрита във вашето тяло.  Книгата може да поръчате онлайн на gnezdoto.bg