Всеки народ има свой съюз с природата. За да се

Всеки народ има собствен съюз с природата. За да се сравнят другите естествени картини, основани със взаимните старания на хората и земните стихии, би трябвало съгласно мен да се посетят Кавказ, Средна Азия, Испания, Италия, Англия, Шотландия, Норвегия, България, Турция, Япония, Египет. За природата не може да се съди по фотографиите и по пейзажната живопис. От всички преди малко изброени страни и земи мога незадълбочено да осъждам единствено за Кавказ и за Англия, за Шотландия и България. Във всяка от тези страни съществуват свои самобитни връзки сред природата и индивида – постоянно трогателни, вълнуващи, връзки, които приказват за духовна извисеност на индивида, по-скоро на народа.

В България съществува една любопитна специфичност за взаимоотношенията сред природата и индивида – те са взаимно обърнати и открити. Макар и едва, тази специфичност се долавя още в първата столица на България – Плиска. Името на града има същия корен, както и името на един от най-старите градове в Русия – Псков (в древността градът се е наричал Плесков, „ събрат ” на Плиска по име). И двата града са ситуирани на равно, плоско място, откъдето идват и имената им. Сред руините на превъзходния замък в Плиска, по стените и по пътищата лежат огромни каменни блокове. Със своята величественост и тежест те като че ли утвърждават могъщите хоризонтални линии на околното пространство. 

Прабългарите били чергари, само че последователно прекосявали към затънал живот. Те не можели бързо да се разделят със степите, където пасели конете и другите животни, по тази причина първата своя столица основали не в елементарно охранителен планински регион, а измежду пасища. За да затвърдят новия си метод на живот, те построили града от големи каменни блокове и по този начин засвидетелствали своята идна во веки веков обязаност със земята. 

Втората българска столица – Преслав – е строена по различен метод – в необятна котловина, заградена от планини. В центъра й се намира фамозната Кръгла църква. Околните планини се любуват на Преслав и на черквата в центъра му, а градът се възхищава на величието на планините. Взаимната връзка сред природата и индивида е още по-своеобразна и мощна в третата българска столица – Велико Търново. Градът е ситуиран на няколко високи хълма. Най-важните от тях са Царевец с непрестъпната му цитадела и Трапезица с неговите черкви и манастири. Между хълмовете се извива река Янтра, а във водите и се оглежда трепетната хубост на града. Над цялото това комплицирано взаимодействие сред планината, града и реката се извисяват още по-високи планини. Една от тях жителите на града нарекли Момина цитадела – толкоз била непристъпна, естествено предпазена, че даже девойки можели да я отбраняват. Планината е като града, градът – като планината... Планините и градовете като че ли са слети в едно, като че ли живеят дружно. 

Такива са и относително новите, възрожденските градове в България. Един от тях е Копривщица. Копривщица е градът на „ първата пушка ”. Тук е почнало освободителното Априлско въстание против многовековното османско робство. На въстаниците пособия и самата природа, като им предложила своите планини и гъсти гори. И през днешния ден градът продължава да съжителства с планините и горите. В центъра на Копривщица измежду двуетажните типично български къщи се извисяват могъщи, неизмеримо високи горски ели – гората е навлязла в града. От прозорците на всеки дом се виждат планинските ливади със стадата овце; виждат се местностите към града, освен това от всяка къща (безспорно остаряла къща, тъй като актуалните архитекти не схващат тези неща). Българите строяли къщите си по доста забавен метод. Вторият етаж е постоянно извърнат по този начин, че от прозорците му да се вижда улицата и безусловно природата, заобиколила града. В планинските градове прозорците гледат към планините, в крайморските – към морето. Плавната линия на кобилицата, която като архитектурен детайл се повтаря в къщите, оградите и портите, като че ли отразява силуета на българските планини. 

Най-изтъкнатият български проектант от XIX век – Колю Фичето – бил самообразован и по собствен метод – национален, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отражението им във водата освен разказват идеални елипси, овали, кръгове, само че и изумително гладко минават към сводовете на моста, а колоните и другите негови детайли освен поддържат сводовете, само че ги и до-рисуват. Колко успокоение и тишина има във всяка национална архитектура, в нея липсва модерната в този момент „ грубост ” и урбанистична настъпателност. 

От: „ Писма за положителното и прелестното ”, Дмитрий Лихачов, ДИ „ Народна култура ”, 1986 година
Снимка: ru.wikipedia.org