Росен и Юлия: Ирландците са странни като манталитет, но оста...
Всеки има своя персонална история за какво е избрал съществуване надалеч от родината. Най-важният въпрос обаче в този момент не е за какво са отпътували българите в чужбина, а дали ще се върнат. Ето два напълно действителни сюжета.
Росен и Юлия Русеви са дружно от цяла безкрайност. Любовта им стартира още в ученическите години в Кърджали. След време се женят, Росен устоя фамилията, работейки за родните железници, а Юлия се грижи за двете им дъщери - Ива и Теодора. През 2008-а обаче Росен поема към Ирландия да търси по-добре платена работа. Юлия потегля след него, взема и децата, по този начин се откриват в Лимерик - дребен град в Южна Ирландия. Възникнал като датско населено място през IX век, той е ситуиран при вливането на река Шанън в Атлантическия океан. Населението му през днешния ден наброява едвам 52 539 поданици, само че има лично градче на знанието - Университета на Лимерик.
Росен и Юлия през днешния ден работят тъкмо тук - тя е на основна позиция в защитата на университета, а той в заведенията на хранене, обслужващи кампусите му.
„ Да, животът ни е спретнат, радваме се на внуците си, само че ни липсват доста неща от живота в България. Усещането, че животът в действителност е Dolce Vita, както биха споделили италианците. Това е умеенето на българите да се стопират с някой на улицата, да се съберат по домашному - на посетители, с цел да си поговорят. Липсва ни ходенето по заведения за хранене с другари, да пийнем по едно, да хапнем и да си приказваме по всевъзможни тематики. Ирландците са странни като характер и нрав за нас, само че поради положителния живот не бихме се върнали в България. Изучихме в Ирландия децата си. Днес се радваме да сме всеки ден с внуците си, учим ги на езика, описваме им за българската история и просвета. Така че животът ни е тук - няма връщане обратно. Оставаме в Ирландия, където сме покрай децата си и сме дружно цялото семейство “, безапелационни са двамата невъзвръщенци Росен и Юлия.
Антони Тодоров: Напуснах България поради мисленето на хората, а то не се е променило
Антони Тодоров е боен публицист и занаятчия зад камерата. От 28 години живее на Острова със брачната половинка Ширин, дъщерята Александра и сина Волкан. Във Англия се е занимавал с всичко - от строителство до спелеология. Охранява даже огромни индийски кино продукции, само че фотографията и видеото си остават огромната му пристрастеност.
Няма съмнение, когато го запитвам би ли се върнал в България: “На този стадий - не, изрично. Може би, когато се пенсионираме с жена ми, но сега - не! “.
Антони Тодоров приключва военна публицистика в Съветския съюз, след това учи операторско майсторство и продуцентство в Благоевград и през 1998 година отпътува за Англия. “Напуснах страната си по доста аргументи, една от тях е методът на мислене на хората: ако може да излъже - ще излъже, в случай че може да открадне - ще открадне. И винаги някой различен е отговорен за това, което се е случило, а не е трябвало да се случи. Хората в България преди години не искаха да се трансформират и по тази причина се махнах. С дистанцията на времето си мислех, че вероятно са се трансформирали, само че ето, идвам си в България и е пак същото “, заключава нашенецът.
Казва, че в Лондон са се родили децата му - Александра и Волкан: “Вече съм на 57 години, но това е единствено число в паспорта. Отвътре се чувствам на 17 - едно непораснало момче! ”. В началото му е мъчно, не знае и дума британски и за да оцелее, влиза в строителството.
“На Острова има една сентенция: “В който отрасъл започнеш, когато пристигнеш тук, в него оставаш “. И така работих в строителството до 2010-а. Това, че съм спелеолог, единствено ми оказа помощ. В Англия изкарах много курсове - единият е за работа на външни фасади с въжета. Катерил съм се по здания от по 50-60 етажа. След бомбените атентати през 2005-а вкараха един нов вид порти.
Бяха приспособени по този начин, че в случай че нещо гръмне извън сградата, те се отварят за въздушна вентилация. Монтирал съм ги лично на Heron Tower “, разказа Антони.
Въпреки перипетиите животът в странство му се нрави: “Харесва ми тук, Лондон е цялостен с
разнообразни хора - по цвят и религия, когато вървиш по улицата и направиш дори бърз контакт с взор с отсрещния, той ти кимва с глава и те поздравява. Докато тук ме посрещат с думите: “К’во ме гледаш, бе! Какво искаш? ”.
Другото предимство на живота в Лондон е, че когато работиш, парите ти стигат за всичко.
Знаеш по кое време си на работа, по кое време почиваш. Ако искаш да ядеш здравословна храна, може да си го позволиш. Както и да платиш двуседмична отмора за цялото семейство зад граница, със самолетни билети и хотел, а като се прибереш, да не се чувстваш на дъното. Имаш стандарт, нищо че си от междинната класа. Но тук желая да направя едно съпоставяне: цените в БГ магазините са с 30% по-скъпи от тези на Острова - факт, който не разбирам и до през днешния ден “, констатира Антони.
Росен и Юлия Русеви са дружно от цяла безкрайност. Любовта им стартира още в ученическите години в Кърджали. След време се женят, Росен устоя фамилията, работейки за родните железници, а Юлия се грижи за двете им дъщери - Ива и Теодора. През 2008-а обаче Росен поема към Ирландия да търси по-добре платена работа. Юлия потегля след него, взема и децата, по този начин се откриват в Лимерик - дребен град в Южна Ирландия. Възникнал като датско населено място през IX век, той е ситуиран при вливането на река Шанън в Атлантическия океан. Населението му през днешния ден наброява едвам 52 539 поданици, само че има лично градче на знанието - Университета на Лимерик.
Росен и Юлия през днешния ден работят тъкмо тук - тя е на основна позиция в защитата на университета, а той в заведенията на хранене, обслужващи кампусите му.
„ Да, животът ни е спретнат, радваме се на внуците си, само че ни липсват доста неща от живота в България. Усещането, че животът в действителност е Dolce Vita, както биха споделили италианците. Това е умеенето на българите да се стопират с някой на улицата, да се съберат по домашному - на посетители, с цел да си поговорят. Липсва ни ходенето по заведения за хранене с другари, да пийнем по едно, да хапнем и да си приказваме по всевъзможни тематики. Ирландците са странни като характер и нрав за нас, само че поради положителния живот не бихме се върнали в България. Изучихме в Ирландия децата си. Днес се радваме да сме всеки ден с внуците си, учим ги на езика, описваме им за българската история и просвета. Така че животът ни е тук - няма връщане обратно. Оставаме в Ирландия, където сме покрай децата си и сме дружно цялото семейство “, безапелационни са двамата невъзвръщенци Росен и Юлия.
Антони Тодоров: Напуснах България поради мисленето на хората, а то не се е променило
Антони Тодоров е боен публицист и занаятчия зад камерата. От 28 години живее на Острова със брачната половинка Ширин, дъщерята Александра и сина Волкан. Във Англия се е занимавал с всичко - от строителство до спелеология. Охранява даже огромни индийски кино продукции, само че фотографията и видеото си остават огромната му пристрастеност.
Няма съмнение, когато го запитвам би ли се върнал в България: “На този стадий - не, изрично. Може би, когато се пенсионираме с жена ми, но сега - не! “.
Антони Тодоров приключва военна публицистика в Съветския съюз, след това учи операторско майсторство и продуцентство в Благоевград и през 1998 година отпътува за Англия. “Напуснах страната си по доста аргументи, една от тях е методът на мислене на хората: ако може да излъже - ще излъже, в случай че може да открадне - ще открадне. И винаги някой различен е отговорен за това, което се е случило, а не е трябвало да се случи. Хората в България преди години не искаха да се трансформират и по тази причина се махнах. С дистанцията на времето си мислех, че вероятно са се трансформирали, само че ето, идвам си в България и е пак същото “, заключава нашенецът.
Казва, че в Лондон са се родили децата му - Александра и Волкан: “Вече съм на 57 години, но това е единствено число в паспорта. Отвътре се чувствам на 17 - едно непораснало момче! ”. В началото му е мъчно, не знае и дума британски и за да оцелее, влиза в строителството.
“На Острова има една сентенция: “В който отрасъл започнеш, когато пристигнеш тук, в него оставаш “. И така работих в строителството до 2010-а. Това, че съм спелеолог, единствено ми оказа помощ. В Англия изкарах много курсове - единият е за работа на външни фасади с въжета. Катерил съм се по здания от по 50-60 етажа. След бомбените атентати през 2005-а вкараха един нов вид порти.
Бяха приспособени по този начин, че в случай че нещо гръмне извън сградата, те се отварят за въздушна вентилация. Монтирал съм ги лично на Heron Tower “, разказа Антони.
Въпреки перипетиите животът в странство му се нрави: “Харесва ми тук, Лондон е цялостен с
разнообразни хора - по цвят и религия, когато вървиш по улицата и направиш дори бърз контакт с взор с отсрещния, той ти кимва с глава и те поздравява. Докато тук ме посрещат с думите: “К’во ме гледаш, бе! Какво искаш? ”.
Другото предимство на живота в Лондон е, че когато работиш, парите ти стигат за всичко.
Знаеш по кое време си на работа, по кое време почиваш. Ако искаш да ядеш здравословна храна, може да си го позволиш. Както и да платиш двуседмична отмора за цялото семейство зад граница, със самолетни билети и хотел, а като се прибереш, да не се чувстваш на дъното. Имаш стандарт, нищо че си от междинната класа. Но тук желая да направя едно съпоставяне: цените в БГ магазините са с 30% по-скъпи от тези на Острова - факт, който не разбирам и до през днешния ден “, констатира Антони.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ