ИСТОРИЯ, мрачна като електронна игра
Все отново, имената и епохите в историята са същински. И огромна част от тези, които са си мислели, че всичко им е разрешено, от един миг нататък остават единствено минало. Малко или повече. Дори една прословута електронна игра през днешния ден може да наподоби единствено мистериите, жестокостта, славата и паденията, само че не и да възкреси лицата от пепелищата на времето. Някои избират чистата неподправена хроника. Други обичат да подтикват усещанията си с книга, филм или джойстик. Независимо от метода, от размитите от ветровете силуети в пепелта, от разкрасените легенди или сухите обстоятелства – историята е това, което човечеството е претърпяло. Онова, което не убива – поучава, само че и гибелта на някои може да разгори живота и бъдещето на други. А хронистите носят тежкия кръст на истинността и отредената им орис да напомнят и съхраняват, да ровят обратно с цел да посеят напред. Писателите пък имат правото да украсяват, да натъкмяват и провокират страстите на читателите си. За да слушат, чуят и усетят с разсъдъка си повече хора: истината, която има да се споделя и бива изречена.
Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е бележит публицист, есеист и критик, приет за един от огромните класици в словенската литература за ХХ век. Автор е на пиеси и разкази. Следвал е в университета в Любляна и в Сорбоната, като концентрира вниманието си върху философия, религии, логика на психиката (той е измежду първите, които прокарват концепциите на Фройд в някогашна Югославия). Работи като редактор във вестник, преди да се върне в Любляна и да стане публицист на свободна процедура. По време на Втората международна война взе участие в съпротивата против окупацията на нацистите в някогашна Югославия. Освен романи, Бартол има оповестени и няколко сборника с разкази, както и автобиография. Интересът му към „ Аламут “ се отключва по време на пребиваването му във Франция към 1930 година, само че са нужни няколко години, до момента в който изследванията му се трансфорат в книга. Романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си обява книгата е отдадена на Бенито Мусолини.
Романът му „ Аламут “ (първа поява през 1938 г.; от сряда към този момент и у нас в изданието на „ Парадокс ”; превод от словенски: Георги Стойчев, Александра Ливен) ни връща в 11 век на територията на тогавашна Персия, когато едноименната цитадела е превзета от исмаилитския водач Хасан ибн Сабах. Позовавайки се на висшия принцип на исмаилизма „ Нищо не е истинно, всичко е разрешено “, той се самопровъзгласява за оракул и благодарение на красиви робини, вино и хашиш трансформира градините към замъка си в фиктивен парадайс, закъдето единствено той има ключ. Чрез силата на сляпата религия Хасан основава войска от непобедими воини, които не просто са подготвени да умрат, ами и копнеят за гибелта с цялото си сърце. Защото точно с помощта на нея ще попаднат в по този начин стремежи парадайс, който едвам са вкусили приживе. Чрез своята покруса в пет дейности, както самичък я назовава, Хасан ибн Сабах доближава до простоват, само че фундаментален извод: „ светът се състои от цветове, светлина и топлота [...] Това е постоянно възраждащото се знамение на живота “. Нищо повече не е нужно, с цел да се заситят сетивата, а мислите и настроенията да поемат в мечтаната посока. И точно в това се крие неговата безгранична мощност, неговият същински ключ към парадайса.
Почти век „ Аламут “ на Владимир Бартол е ентусиазъм за редица създатели, измежду които и Уилям Бъроуз (за „ Голият обяд “) и Патрис Дезиле (за видеоигрите „ Assassin’s Creed “). Някои го възприемат като притча на италианската принуда над словенското малцинство в Италия. Но „ Аламут “ може да се прегледа като универсална притча за човешкото общество (пише Ал.Кръстев в блога на издателството), той ни вкарва в един на пръв взор съвършен свят със строго открита подчиненост. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-накрая се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският водач не е същински създател на творбата си, тъй като в света, който той трансформира в действителност, е залегнала прастарата концепция за ислямския парадайс – с чудни градини, населявани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след гибелта си. И точно тези бойци, или федаини, са главното оръжие на ибн Сабах, той ги трансформира в машини за ликвидиране, които нямат боязън и благосклонност. Федаините са част от комплицирана йерархична стълбица и в същото време отстоят малко настрана от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират сред ласиците, на дъното на пирамидалната конструкция, и висшия стопанин на самия й връх. „ Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И въпреки всичко пандизчия е и той самият, задето вижда милионите звезди, само че пътят му до тях „ вечно е затворен “ (оставям написаното към този момент от Алекс, тъй като поддържа моите наблюдения, че историята, хронистите и писателите могат да разпалят огъня на прочувствените усещания на любопитните; а Бартол го прави красиво и мистично-завладяващо).
Откъси от „ Аламут “ можете да прочетете в уеб страниците „ Аз чета “, „ Под моста “ и " E-vestnik.bg ". А аз ще прибавя дребни парченца от истинното време.
Аламут е планинска цитадела в пустинните възвишения южно от Каспийско море, покрай град Казвин в Иран. Тя е издигната през 840 година на надморска височина от 2 100 м и става известна със своята непревземаемост. През 1090 година Аламут се трансформира в оня ръкотворен парадайс на проповедника Ас-Сабах, който провежда сектата на асасините. Крепостта е разрушена на 15 декември 1256 година от монголския пълководец Хулагу хан. Втората по значимост цитадела на хашишинството, Масиаф, съществува и през днешния ден и е туристическа забележителност. Там – откакто обитава известно време в Аламут по времето на наследника на Сабах, Мохамед І – се открива Рашид ал Дин Синан, мистик, вещател, мъдрец и съвсем оракул. Той е идващият, оставил диря в историята, лидер на хашишините.
Писмени източници от 12 в. загатват сирийските низарити като „ хашишии ”, персийските низарити също се назовават по този начин. Различието е в двете течения на исмаилизма – сред низаритите и фатимидските мусталити. Обвинявали хашишините, че са парии, низша класа, небогати са и ядат „ треви ”, само че че пушат хашиш (което би било етимологично близко) не се е споменавало в тогавашните източници. В началото на 12 в. низаритите към този момент се пречкат на кръстоносците и така по времето на Дин Синан (1163—1193) пътешественици и летописци заговарят за „ асасини ”. Възможно е всички обаче да са обозначавани просто като следовници и потомци на Хасан ибн Сабах, т.е. „ хасанити ”.
Паралел с началния стопански напредък по оста Рим-Берлин-Токио от края на 30-те години на предишния век (ала тук Дуче е прекомерно надалеч от сравнението, с изключение на жестокото одобряване на фашистката доктрина) обаче може да бъде изработен. Създавайки на практика цитадела и страна, Сабах анулира селджукските налози и постанова на следовниците си да строят пътища, да копаят канали и укрепват твърдините в близост. Негови проповедници обикаляли света и търсели редки книги и манускрипти, съдържащи разнообразни познания. В Аламут били канени или напряко отвличани учени и експерти от разнообразни области, инженери, строители, лекари и алхимици. Крепостта не на вятъра била считана за непревзимаема. Отделно от всичко това, по всички страни из владенията на селджуците от нищото изниквали самоубийствено смелите му убийци, асасините, и сеели гибел и смут. Подробности от личната му налудност са пророческите му проявления, това че се самообявил за „ Старейшината от планината ”, че имал двойници. Коронен номер му бил да беседва с отрязана човешка глава, която отговаряла на въпросите му. В реалност, бил е цар на операцията и фалшификациите и една от тъмните персони в старите времена.
Бартол е избрал да ни опише за един подозрителен – само че пък фиктивен – парадайс като следва орисите на младите момчета, които ще се образоват да убиват, изпълнявайки немислимите цели на вожда си. И на девойките, доведени в крепостта, държани като затворнички, с цел да дадат биологична форма на обещанията за благини в този или другия, небесния парадайс. Мъжете имат вяра, че гибелта е мост към фантазиите (защото като предписание асасините се оставят да бъдат хванати откакто изпълнят задачата си, и самите тях ги убиват). А дамите са свободни единствено в мислите си – дали да прозрат, че въобще не са тези хурии от бленувания парадайс, или че ориста ги е трансформирала в елементарни атрибути на мистични проповеди. Които са и канон и полуда. Просто пламъци в историята, които изгарят и жертвите и пророците.
Владимир Бартол (1903 – 1967 г.) е бележит публицист, есеист и критик, приет за един от огромните класици в словенската литература за ХХ век. Автор е на пиеси и разкази. Следвал е в университета в Любляна и в Сорбоната, като концентрира вниманието си върху философия, религии, логика на психиката (той е измежду първите, които прокарват концепциите на Фройд в някогашна Югославия). Работи като редактор във вестник, преди да се върне в Любляна и да стане публицист на свободна процедура. По време на Втората международна война взе участие в съпротивата против окупацията на нацистите в някогашна Югославия. Освен романи, Бартол има оповестени и няколко сборника с разкази, както и автобиография. Интересът му към „ Аламут “ се отключва по време на пребиваването му във Франция към 1930 година, само че са нужни няколко години, до момента в който изследванията му се трансфорат в книга. Романът е преведен на 35 езика и е най-известната словенска творба в света. При първата си обява книгата е отдадена на Бенито Мусолини.
Романът му „ Аламут “ (първа поява през 1938 г.; от сряда към този момент и у нас в изданието на „ Парадокс ”; превод от словенски: Георги Стойчев, Александра Ливен) ни връща в 11 век на територията на тогавашна Персия, когато едноименната цитадела е превзета от исмаилитския водач Хасан ибн Сабах. Позовавайки се на висшия принцип на исмаилизма „ Нищо не е истинно, всичко е разрешено “, той се самопровъзгласява за оракул и благодарение на красиви робини, вино и хашиш трансформира градините към замъка си в фиктивен парадайс, закъдето единствено той има ключ. Чрез силата на сляпата религия Хасан основава войска от непобедими воини, които не просто са подготвени да умрат, ами и копнеят за гибелта с цялото си сърце. Защото точно с помощта на нея ще попаднат в по този начин стремежи парадайс, който едвам са вкусили приживе. Чрез своята покруса в пет дейности, както самичък я назовава, Хасан ибн Сабах доближава до простоват, само че фундаментален извод: „ светът се състои от цветове, светлина и топлота [...] Това е постоянно възраждащото се знамение на живота “. Нищо повече не е нужно, с цел да се заситят сетивата, а мислите и настроенията да поемат в мечтаната посока. И точно в това се крие неговата безгранична мощност, неговият същински ключ към парадайса.
Почти век „ Аламут “ на Владимир Бартол е ентусиазъм за редица създатели, измежду които и Уилям Бъроуз (за „ Голият обяд “) и Патрис Дезиле (за видеоигрите „ Assassin’s Creed “). Някои го възприемат като притча на италианската принуда над словенското малцинство в Италия. Но „ Аламут “ може да се прегледа като универсална притча за човешкото общество (пише Ал.Кръстев в блога на издателството), той ни вкарва в един на пръв взор съвършен свят със строго открита подчиненост. Той е плод на въображението на Хасан ибн Сабах, узрявал с десетилетия, който най-накрая се материализира. Дори тогава обаче исмаилитският водач не е същински създател на творбата си, тъй като в света, който той трансформира в действителност, е залегнала прастарата концепция за ислямския парадайс – с чудни градини, населявани от неземно красиви хурии, където преданите бойци ще бъдат изпратени след гибелта си. И точно тези бойци, или федаини, са главното оръжие на ибн Сабах, той ги трансформира в машини за ликвидиране, които нямат боязън и благосклонност. Федаините са част от комплицирана йерархична стълбица и в същото време отстоят малко настрана от нея. Дълга обаче е редицата от звания, които се намират сред ласиците, на дъното на пирамидалната конструкция, и висшия стопанин на самия й връх. „ Крехки са основите на въздушната кула, в която Хасан заточва поданиците си. И въпреки всичко пандизчия е и той самият, задето вижда милионите звезди, само че пътят му до тях „ вечно е затворен “ (оставям написаното към този момент от Алекс, тъй като поддържа моите наблюдения, че историята, хронистите и писателите могат да разпалят огъня на прочувствените усещания на любопитните; а Бартол го прави красиво и мистично-завладяващо).
Откъси от „ Аламут “ можете да прочетете в уеб страниците „ Аз чета “, „ Под моста “ и " E-vestnik.bg ". А аз ще прибавя дребни парченца от истинното време.
Аламут е планинска цитадела в пустинните възвишения южно от Каспийско море, покрай град Казвин в Иран. Тя е издигната през 840 година на надморска височина от 2 100 м и става известна със своята непревземаемост. През 1090 година Аламут се трансформира в оня ръкотворен парадайс на проповедника Ас-Сабах, който провежда сектата на асасините. Крепостта е разрушена на 15 декември 1256 година от монголския пълководец Хулагу хан. Втората по значимост цитадела на хашишинството, Масиаф, съществува и през днешния ден и е туристическа забележителност. Там – откакто обитава известно време в Аламут по времето на наследника на Сабах, Мохамед І – се открива Рашид ал Дин Синан, мистик, вещател, мъдрец и съвсем оракул. Той е идващият, оставил диря в историята, лидер на хашишините.
Писмени източници от 12 в. загатват сирийските низарити като „ хашишии ”, персийските низарити също се назовават по този начин. Различието е в двете течения на исмаилизма – сред низаритите и фатимидските мусталити. Обвинявали хашишините, че са парии, низша класа, небогати са и ядат „ треви ”, само че че пушат хашиш (което би било етимологично близко) не се е споменавало в тогавашните източници. В началото на 12 в. низаритите към този момент се пречкат на кръстоносците и така по времето на Дин Синан (1163—1193) пътешественици и летописци заговарят за „ асасини ”. Възможно е всички обаче да са обозначавани просто като следовници и потомци на Хасан ибн Сабах, т.е. „ хасанити ”.
Паралел с началния стопански напредък по оста Рим-Берлин-Токио от края на 30-те години на предишния век (ала тук Дуче е прекомерно надалеч от сравнението, с изключение на жестокото одобряване на фашистката доктрина) обаче може да бъде изработен. Създавайки на практика цитадела и страна, Сабах анулира селджукските налози и постанова на следовниците си да строят пътища, да копаят канали и укрепват твърдините в близост. Негови проповедници обикаляли света и търсели редки книги и манускрипти, съдържащи разнообразни познания. В Аламут били канени или напряко отвличани учени и експерти от разнообразни области, инженери, строители, лекари и алхимици. Крепостта не на вятъра била считана за непревзимаема. Отделно от всичко това, по всички страни из владенията на селджуците от нищото изниквали самоубийствено смелите му убийци, асасините, и сеели гибел и смут. Подробности от личната му налудност са пророческите му проявления, това че се самообявил за „ Старейшината от планината ”, че имал двойници. Коронен номер му бил да беседва с отрязана човешка глава, която отговаряла на въпросите му. В реалност, бил е цар на операцията и фалшификациите и една от тъмните персони в старите времена.
Бартол е избрал да ни опише за един подозрителен – само че пък фиктивен – парадайс като следва орисите на младите момчета, които ще се образоват да убиват, изпълнявайки немислимите цели на вожда си. И на девойките, доведени в крепостта, държани като затворнички, с цел да дадат биологична форма на обещанията за благини в този или другия, небесния парадайс. Мъжете имат вяра, че гибелта е мост към фантазиите (защото като предписание асасините се оставят да бъдат хванати откакто изпълнят задачата си, и самите тях ги убиват). А дамите са свободни единствено в мислите си – дали да прозрат, че въобще не са тези хурии от бленувания парадайс, или че ориста ги е трансформирала в елементарни атрибути на мистични проповеди. Които са и канон и полуда. Просто пламъци в историята, които изгарят и жертвите и пророците.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ