Преходът приключи, дойде походът
Време е да стартираме по новия си път. Пътят към просперитета!
На незадълбочено и декларативно равнище има уплах, присъщ за всяко ново нещо
Имам изключително отношение към българския преход. С него сме връстници, като и двамата започваме житейския си път през 1989 година Преходът прекара моето потомство през иглено ухо. Бабите и дядовците ни останаха в безтегловност, родителите ни не знаеха по какъв начин да посрещнат провокациите на новата действителност, връстниците ни се люлееха в люлка от крайности. От вопиющата беднотия и престъпност на 90-те години, през бурните времена от началото на новото хилядолетие, до приемането ни в Европейски Съюз и НАТО, с което тръгнахме по нов път. Все събития с голям магнитуд.
Ако си роден в края на 80-те, ти си бил жив по време на тоталитарен режим, по време на незаконно преодоляване на страната, по време на бурни опити за отделяне със старите порядки, по времето на един рестарт на стопанския и политически дневен ред след приемането ни в НАТО и Европейски Съюз, по времето на стоене с единия край в свободния свят, само че и с единия (здраво вързан стопански и енергийно) за Евразия. Да не приказваме за пандемии, войни и други крайности, които всички заедно преживяхме и претърпяваме.
За мен, преходът като термин обозначаващ прекосяването от тоталитарна към демократична система, завърши тогава – с приемането ни в най-мощните военно-политически съюзи на планетата. Казват някои, че преходът не е завършил, тъй като тоталитарната власт, ловко, спор да няма, метаморфозира в новите условия, сля се с тях и в някаква степен ги овладя. Тази констатация не е лишена от учредения. Старите мрежи, старите играчи са тук и не са си отишли. Напротив, мултиплицират се с годините, трансформират се в поколенчески мрежи, в които в случай че бащата е бил правилен на репресивния уред на режима, то и синът скланя глава пред същите ползи, тъй като те са му дали летящия старт в живота. Примери доста. Но това не значи, че преходът не е завършил или най-малко не сме извървели по-голяма част от него.
Като във всеки огромен въпрос, първо би трябвало да си почистим понятийния уред. За кой „ преход “ приказваме? Ако приказваме за прехода от тоталитарна към демократична власт, той завърши на първите свободни и интернационално приети избори. Ако приказваме за прехода от командна към свободна стопанска система, той завърши с приватизацията, която при все всичките ѝ недостатъци, официално най-малко, трансформира страната от държавно стопанство в частно. Ако приказваме за прехода от репресивна към обективна (повече или по-малко) правна система, този преход завърши с влизането в Европейския съюз, който даде обща рамка и базови правила, които трябваше да следваме. Ако приказваме обаче за преход от зависимостта от великоруските политически проекти за България към това да можем да сами да дефинираме житието и битието си, този преход завършва с приемане на еврото. Ако приемем преходът за четириглава ламя, последната ѝ глава ще падне на първи януари 2026 година.
Защо това е по този начин? Нямат ли учредения съветските опорни хора у нас, които „ бранят “ лв. и споделят, че нашата валута е въпрос на суверенитет и с приемане на еврото ще се откажем от личната си парична политика. Щяха да са прави, в случай че те в реалност се интересуваха какво желае народът. Забелязал съм, че съветските ползи нормално аргументират анти-народна теза с аргумента, че това желал народът. Проглушиха ни главите даже за измислени референдуми за еврото. Изкараха по ведомост този и оня говорещ главанак да ни изяснява какво желал народът. По този въпрос особено би трябвало да се кажат няколко думи преди да продължим нататък.
Вижте, подправен разказ е, че народът не желал консолидиране в еврозоната. За да се аргументира тази неаргументируема теза (след малко ще стане дума за какво е такава) съветските опорни хора тук привеждат в действие тезата за социологическите проучвания. Първо, социологията не е точна просвета. Тя хваща трендове, хваща моментни настройки, прави краткотрайни фотоси на действителността. Но тя е това – ориентир. Не е реалност, записан в камък. Ако социологията можеше безусловно тъкмо да оцени какви са настройките в обществото, тогава нямаше да имаме избори. Щяхме да вземем средноаритметично резултатите от комбинираните данни на най-големите 3-4 организации и готово. Но не го вършим. Точно, тъй като социологията рисува на око картината, която вижда. От нея не може да се чака да направи чертеж с инженерна акуратност на комплициран конструкт, какъвто е социумът.
Второ, би трябвало да вършим разлика сред повърхностни, т.е. краткотрайни и волатилни настроения, и фундаментални разбирания. На въпрос дали одобряват еврото, може някаква част да каже „ не “, само че на надзорен въпрос дали желаят интеграция с Европейски Съюз или с Русия, същите хора ще кажат, че изрично желаят Европейски Съюз. Това е измервано неведнъж от всички. Как тълкуваме този факт? Просто – на незадълбочено и декларативно равнище има уплах, присъщ за всяко ново нещо. Но на фундаментално и кардинално ниво спор няма и не може да има. Българският народ не просто е избрал, той редовно от деселетия препотвърждава избора си като преди всичко гласоподава за партии, в чиято стратегия съществена точка е по-дълбока интеграция с Европейски Съюз. Ако беше правилно, че противоположните настройки са мнозинстващи, това щеше да проличава по нещо. Щеше анти-европейските партии да са болшинство, щеше да има релефно разделяне сред тези два равностойни електорални корпуса – про и антиевропейския. Такова няма. Затова и тази теза е неаргументируема.
Защо еврото поставя завършек на съветските имперски мераци? Защото, когато паричната система на България се ръководи от София, тогава Русия може да се контракти с оня, от който зависи каква да е паричната политика. Това постоянно е създавало заплаха от „ продупчване “ на демократичната система и от подмолно въздействие на съветските ползи в България. С влизането ни в еврозоната, паричната ни политика ще води с наше присъединяване в Европа, където преградите пред пъплещия съветски политически интерес са неимоверно повече. Казват русофилите – „ но по този начин сме ставали част от европейския или американския, в по-общ проект, интерес “. Тази рецензия щеше да е годна, в случай че те в реалност се грижиха за българския интерес, а не за съветския. И още повече щеше да е годна, в случай че българският народ систематично и без съмнения не гласуваше да сме част от европейското семейство. Русофилите не схващат народа си, който желае с Европа, не желае с Русия. За всеобщия българин да кажеш, че ще сме повече като Германия (най-одобряваната от сънародниците ни държава) е плюс, а не минус.
С други думи, другари, преходът свърши. Отсякохме всичките глави на змея, връщане обратно няма. Да се поздравим! Какво следва обаче? Предстои ни поход. Преходът го извървяхме и в този момент, стоешком на самия му край, би трябвало да си дадем сметка, че преходът е ни повече, ни по-малко от път, който би трябвало да извървим. Извървяхме го. След него обаче идва нов път. Пътят на разрастването на стопанската система ни, пътят на справяне с демографската рецесия, пътят на обществения, стопански и теоретичен напредък, пътят на това да създадем България на следващия ден по-добра от България през днешния ден. Преходът завърши. Но пътят продължава. Това е едно постоянно изпитание, в което постоянно можем да реализираме повече. Вече няма да има заплаха някой да ни дръпне назад в преизподнята. Време е да стартираме по новия си път. Пътят на похода към просперитета!
На незадълбочено и декларативно равнище има уплах, присъщ за всяко ново нещо
Имам изключително отношение към българския преход. С него сме връстници, като и двамата започваме житейския си път през 1989 година Преходът прекара моето потомство през иглено ухо. Бабите и дядовците ни останаха в безтегловност, родителите ни не знаеха по какъв начин да посрещнат провокациите на новата действителност, връстниците ни се люлееха в люлка от крайности. От вопиющата беднотия и престъпност на 90-те години, през бурните времена от началото на новото хилядолетие, до приемането ни в Европейски Съюз и НАТО, с което тръгнахме по нов път. Все събития с голям магнитуд.
Ако си роден в края на 80-те, ти си бил жив по време на тоталитарен режим, по време на незаконно преодоляване на страната, по време на бурни опити за отделяне със старите порядки, по времето на един рестарт на стопанския и политически дневен ред след приемането ни в НАТО и Европейски Съюз, по времето на стоене с единия край в свободния свят, само че и с единия (здраво вързан стопански и енергийно) за Евразия. Да не приказваме за пандемии, войни и други крайности, които всички заедно преживяхме и претърпяваме.
За мен, преходът като термин обозначаващ прекосяването от тоталитарна към демократична система, завърши тогава – с приемането ни в най-мощните военно-политически съюзи на планетата. Казват някои, че преходът не е завършил, тъй като тоталитарната власт, ловко, спор да няма, метаморфозира в новите условия, сля се с тях и в някаква степен ги овладя. Тази констатация не е лишена от учредения. Старите мрежи, старите играчи са тук и не са си отишли. Напротив, мултиплицират се с годините, трансформират се в поколенчески мрежи, в които в случай че бащата е бил правилен на репресивния уред на режима, то и синът скланя глава пред същите ползи, тъй като те са му дали летящия старт в живота. Примери доста. Но това не значи, че преходът не е завършил или най-малко не сме извървели по-голяма част от него.
Като във всеки огромен въпрос, първо би трябвало да си почистим понятийния уред. За кой „ преход “ приказваме? Ако приказваме за прехода от тоталитарна към демократична власт, той завърши на първите свободни и интернационално приети избори. Ако приказваме за прехода от командна към свободна стопанска система, той завърши с приватизацията, която при все всичките ѝ недостатъци, официално най-малко, трансформира страната от държавно стопанство в частно. Ако приказваме за прехода от репресивна към обективна (повече или по-малко) правна система, този преход завърши с влизането в Европейския съюз, който даде обща рамка и базови правила, които трябваше да следваме. Ако приказваме обаче за преход от зависимостта от великоруските политически проекти за България към това да можем да сами да дефинираме житието и битието си, този преход завършва с приемане на еврото. Ако приемем преходът за четириглава ламя, последната ѝ глава ще падне на първи януари 2026 година.
Защо това е по този начин? Нямат ли учредения съветските опорни хора у нас, които „ бранят “ лв. и споделят, че нашата валута е въпрос на суверенитет и с приемане на еврото ще се откажем от личната си парична политика. Щяха да са прави, в случай че те в реалност се интересуваха какво желае народът. Забелязал съм, че съветските ползи нормално аргументират анти-народна теза с аргумента, че това желал народът. Проглушиха ни главите даже за измислени референдуми за еврото. Изкараха по ведомост този и оня говорещ главанак да ни изяснява какво желал народът. По този въпрос особено би трябвало да се кажат няколко думи преди да продължим нататък.
Вижте, подправен разказ е, че народът не желал консолидиране в еврозоната. За да се аргументира тази неаргументируема теза (след малко ще стане дума за какво е такава) съветските опорни хора тук привеждат в действие тезата за социологическите проучвания. Първо, социологията не е точна просвета. Тя хваща трендове, хваща моментни настройки, прави краткотрайни фотоси на действителността. Но тя е това – ориентир. Не е реалност, записан в камък. Ако социологията можеше безусловно тъкмо да оцени какви са настройките в обществото, тогава нямаше да имаме избори. Щяхме да вземем средноаритметично резултатите от комбинираните данни на най-големите 3-4 организации и готово. Но не го вършим. Точно, тъй като социологията рисува на око картината, която вижда. От нея не може да се чака да направи чертеж с инженерна акуратност на комплициран конструкт, какъвто е социумът.
Второ, би трябвало да вършим разлика сред повърхностни, т.е. краткотрайни и волатилни настроения, и фундаментални разбирания. На въпрос дали одобряват еврото, може някаква част да каже „ не “, само че на надзорен въпрос дали желаят интеграция с Европейски Съюз или с Русия, същите хора ще кажат, че изрично желаят Европейски Съюз. Това е измервано неведнъж от всички. Как тълкуваме този факт? Просто – на незадълбочено и декларативно равнище има уплах, присъщ за всяко ново нещо. Но на фундаментално и кардинално ниво спор няма и не може да има. Българският народ не просто е избрал, той редовно от деселетия препотвърждава избора си като преди всичко гласоподава за партии, в чиято стратегия съществена точка е по-дълбока интеграция с Европейски Съюз. Ако беше правилно, че противоположните настройки са мнозинстващи, това щеше да проличава по нещо. Щеше анти-европейските партии да са болшинство, щеше да има релефно разделяне сред тези два равностойни електорални корпуса – про и антиевропейския. Такова няма. Затова и тази теза е неаргументируема.
Защо еврото поставя завършек на съветските имперски мераци? Защото, когато паричната система на България се ръководи от София, тогава Русия може да се контракти с оня, от който зависи каква да е паричната политика. Това постоянно е създавало заплаха от „ продупчване “ на демократичната система и от подмолно въздействие на съветските ползи в България. С влизането ни в еврозоната, паричната ни политика ще води с наше присъединяване в Европа, където преградите пред пъплещия съветски политически интерес са неимоверно повече. Казват русофилите – „ но по този начин сме ставали част от европейския или американския, в по-общ проект, интерес “. Тази рецензия щеше да е годна, в случай че те в реалност се грижиха за българския интерес, а не за съветския. И още повече щеше да е годна, в случай че българският народ систематично и без съмнения не гласуваше да сме част от европейското семейство. Русофилите не схващат народа си, който желае с Европа, не желае с Русия. За всеобщия българин да кажеш, че ще сме повече като Германия (най-одобряваната от сънародниците ни държава) е плюс, а не минус.
С други думи, другари, преходът свърши. Отсякохме всичките глави на змея, връщане обратно няма. Да се поздравим! Какво следва обаче? Предстои ни поход. Преходът го извървяхме и в този момент, стоешком на самия му край, би трябвало да си дадем сметка, че преходът е ни повече, ни по-малко от път, който би трябвало да извървим. Извървяхме го. След него обаче идва нов път. Пътят на разрастването на стопанската система ни, пътят на справяне с демографската рецесия, пътят на обществения, стопански и теоретичен напредък, пътят на това да създадем България на следващия ден по-добра от България през днешния ден. Преходът завърши. Но пътят продължава. Това е едно постоянно изпитание, в което постоянно можем да реализираме повече. Вече няма да има заплаха някой да ни дръпне назад в преизподнята. Време е да стартираме по новия си път. Пътят на похода към просперитета!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ