Краят… и началото
Вратата се затваря. Ехото от стъпките му още резонира в клетките ми. Край! Свърши се.
Оглеждам се в тихата стая. Да, оглушително празна е. Но аз съм тук, значи не е напълно празна, нали? Защо тогава пустотата й ме изтрива?Спомените лишават зрението ми. Той е на всички места. И на никое място. Още чувствам аромата му, докосването, гласът… Няма го…
Когато си потегли, взе ли част от мен? Защото имам възприятието, че от вътрешната страна съм куха. Ако нищото може да боли толкова… Взе ли насладата ми, способността ми да обичам, вярата ми? Защото в този момент съм сянка на себе си. Опустошена и безсмислена…
Не може да е правилно. Не може да съм нищо без него. Просто боли. Страх ме е. И боли. А тъгата… тъгата е въздухът, който вдишвам и издишам. Когато съумея да вдишам, тъй като гръдният ми панер се е стегнал от безумното предпочитание да се сплеска…
Пускам мудна музика, слепешком намирам леглото. Сълзите не идват… може би са свършили? От свръхпроизводство в последно време. Само виждам в някаква точка, оттатък нея.
Претапям се в музиката и я оставям тя да изплаче болката, за която аз не намирам думи. И отново. И отново. Времето ме оставя на мира… Свърши се. Но в мен още кърви…Ето ги сълзите, въпреки всичко са останали някакви. За какво рева? За предишното, за несбъднатото бъдеще, за себе си, за него?
Има ли значение? Краят има потребност от сълзи – те са коктейл за преглъщане на загуби…Всичко има край, даже сълзите. След тях остава изтръпнала отмалялост, бял лист. Дори сходство на сън.
Новият ден идва. Безразлично ми е. Нямам предпочитание да стана от леглото.
На идващия ден още веднъж е по този начин. И на идващия. И на поредност от такива безпаметни, причернели дни. Но идва нощта им.И нов ден. Ден, в който даже се усмихвам същински. После ден, в който се усещам още веднъж себе си. И ден, в който креативната ми мощ ме възкресява…
Вратата се отваря. Прекрачвам прага на упованието и оставям след себе си библиотека с уроци, остарели облекла с кръпки, чаши с допити горчилки. Днес е моят ден и съм облякла най-хубавата си кожа, с най-ярките стремежи, а най-новата ми смелост кокетно е вързана на шията ми. Е, какво следва?
Автор: Антония Нонева
