Десети ноември ликвидира ТКЗС-тата и 40-годишния ни труд
Войната свърши, само че остави дълбоки и кървящи рани, нанесени на народа от непознати и свои: разрушени градове от бомбардировките, изпепелени партизански къщи, хиляди избити партизани, ятаци, пандизчии. А народът – безпаричен, гладен, с окъсани облекла, с неописуема наслада посрещна партизаните, слезли от Балкана, пандизчиите и Червената войска. Народът ликуваше! И стартира нов живот. България стана строителна площадка.
Бях на 15 години, когато в моето родно село Долна Кремена беше направено общоселско заседание, на което се взе решение да се учреди Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Първи се записаха бедните и средноимотните селяни. Началото беше мъчно. Трябваше да се оформят блокове, да се срутен синорите, обрасли с тръни. Нямаше икономически здания и обори за добитъка.
Дойде пролетта. С волове, крави и биволи с плугове стартира пролетната оран. Пари нямаше, само че хората живееха с вярата, че ще заживеем по-добре. След две години към този момент имахме два трактора, комбайн, камиони. Тогава и по-богатите селяни се записаха в Трудово-кооперативно земеделско стопанство – нямаше към този момент кой да им работи земята на изполица. Организирана беше младежка бригада, която гратис правеше тухли, с които бяха издигнати икономически здания, обори, комбинати с киносалон, библиотека, баня, фурна. Ах, какъв сладостен, бял и бухнал самун ядяхме и по какъв начин хубаво миришеше.
За няколко години бяха насадени лозя и овощни градини. Близо до гората в ливадите имаше пчели. Цели блокове садяхме с бостан и ягоди. В избата се правеха разнообразни типове виновност. За няколко години стопанството стана по-богато. Продавахме жито, плодове, зеленчуци, животни, вино, грозде, мед, мляко, риба (не на прекупвачи). Всяка година докарваха по къщите жито, царевица и ечемик. Във всяка къща се отглеждаха кокошки, пуйки, овце. Някои хора имаха и биволици и крави.
Още по-богата годишна продукция получавахме, откакто направихме напоителната система. Направихме и язовир под селото, където се въдеше риба.
Както във всички стопанства, по този начин и ние си имахме кравеферма, свинеферма, овцеферма и птицеферма. Имахме прелестен ветеринарен доктор, който се грижеше за здравето на животните в стопанството и на цялото село.
През тези години хората си направиха нови къщи – Трудово-кооперативно земеделско стопанство имаше строителни бригади. Прокопахме канал и докарахме вода до всеки дом. Електричество светна във всяка къща. Имахме радиоуредба и доста се радвахме на високоговорителите. Редяхме къщите, садяхме зеленчуци, овощни дръвчета, цветя. Всеки искаше неговият дом да е примерен. В новия салон правехме събрания, вечеринки, забави, гледахме филми.
На един километър от нашето село, в с. Горна Кремена, имаше здравен пункт – доктор, акушерка, ортодонт и медсестра. Грижеха се за здравето ни, посещаваха домовете на заболели възрастни хора (не желаеха пари). През това време се откриха и учебни заведения, техникуми. Всяко дете намираше своя път. Децата учеха гратис. Всички хора работеха и не крадяха както в този момент.
Но пристигна злощастната дата 10 ноември 1989 година и опустоши като торнадо всичко, което беше издигнато при „ комунизма “ – големи фабрики, мелници, заводи, цехове, почивни станции, ел. централи. Назначени бяха ликвидационни препоръки, които унищожиха освен Трудово-кооперативно земеделско стопанство, а дефинитивно унищожиха селското стопанство в България. На търгове бяха разпродадени на безценица трактори, комбайни, камиони и всичко, което имаше като инвентар. Продадоха животните и целия 40-годишен труд на хората. Дадоха ни скици в „ действителни граници “. Тогавашният президент Желю Желев по малкия екран ни сподели следното: „ Ще си вземете равнищата, ще легнете в нея и ще кажете – това е мое! “. Прибрахме скиците в чекмеджетата и толкова. Появиха се арендаторите. Всички знаем какво жито отглеждат, какъв самун ядем. За един декар земя дават 10% лихва. От Европейски Съюз им дават дотации. Станаха милионери. Алчни за по-високи добиви, отровиха земята с торове и хербициди. Пчелите измират всеобщо. Кой ще опрашва дръвчета, зеленчуци, слънчогледи? Светът ще почине тогава, когато изчезнат пчелите.
Ликвидационните препоръки унищожиха и селата. Няма учебни заведения, няма деца. В доста от къщите живеят самотни старци. Запустели къщи, дворове, обрасли с плевели. Стопанските здания и доста къщи са купчини отломки. Вървиш по улиците и не срещаш хора. Овощните дръвчета са изсечени, лозята изоставени, няма стада, няма и хора. Най-трагичното е, че хората се отчуждиха от земята. А тя, земята, е майка кърмилница. Тя ражда хляба, дава плодове, зеленчуци. От нея се хранят и хора, и животни, и птици. Нашата майка България е райско кътче на земята. В нея има плодородни равнини, планини, вековни гори, реки, минерални извори, въглища, златни мини, бистри и студени извори и един народ, който е оживял 200 години под византийско иго и 500 години под турско. Вярвам, че и в този момент ще намерим верния път и ще се надигнем на крайници. Единственият метод е връщането към земята. Само когато народът стартира да работи земята, България ще бъде избавена.
Пенка Цветкова, Мездра
Бях на 15 години, когато в моето родно село Долна Кремена беше направено общоселско заседание, на което се взе решение да се учреди Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Първи се записаха бедните и средноимотните селяни. Началото беше мъчно. Трябваше да се оформят блокове, да се срутен синорите, обрасли с тръни. Нямаше икономически здания и обори за добитъка.
Дойде пролетта. С волове, крави и биволи с плугове стартира пролетната оран. Пари нямаше, само че хората живееха с вярата, че ще заживеем по-добре. След две години към този момент имахме два трактора, комбайн, камиони. Тогава и по-богатите селяни се записаха в Трудово-кооперативно земеделско стопанство – нямаше към този момент кой да им работи земята на изполица. Организирана беше младежка бригада, която гратис правеше тухли, с които бяха издигнати икономически здания, обори, комбинати с киносалон, библиотека, баня, фурна. Ах, какъв сладостен, бял и бухнал самун ядяхме и по какъв начин хубаво миришеше.
За няколко години бяха насадени лозя и овощни градини. Близо до гората в ливадите имаше пчели. Цели блокове садяхме с бостан и ягоди. В избата се правеха разнообразни типове виновност. За няколко години стопанството стана по-богато. Продавахме жито, плодове, зеленчуци, животни, вино, грозде, мед, мляко, риба (не на прекупвачи). Всяка година докарваха по къщите жито, царевица и ечемик. Във всяка къща се отглеждаха кокошки, пуйки, овце. Някои хора имаха и биволици и крави.
Още по-богата годишна продукция получавахме, откакто направихме напоителната система. Направихме и язовир под селото, където се въдеше риба.
Както във всички стопанства, по този начин и ние си имахме кравеферма, свинеферма, овцеферма и птицеферма. Имахме прелестен ветеринарен доктор, който се грижеше за здравето на животните в стопанството и на цялото село.
През тези години хората си направиха нови къщи – Трудово-кооперативно земеделско стопанство имаше строителни бригади. Прокопахме канал и докарахме вода до всеки дом. Електричество светна във всяка къща. Имахме радиоуредба и доста се радвахме на високоговорителите. Редяхме къщите, садяхме зеленчуци, овощни дръвчета, цветя. Всеки искаше неговият дом да е примерен. В новия салон правехме събрания, вечеринки, забави, гледахме филми.
На един километър от нашето село, в с. Горна Кремена, имаше здравен пункт – доктор, акушерка, ортодонт и медсестра. Грижеха се за здравето ни, посещаваха домовете на заболели възрастни хора (не желаеха пари). През това време се откриха и учебни заведения, техникуми. Всяко дете намираше своя път. Децата учеха гратис. Всички хора работеха и не крадяха както в този момент.
Но пристигна злощастната дата 10 ноември 1989 година и опустоши като торнадо всичко, което беше издигнато при „ комунизма “ – големи фабрики, мелници, заводи, цехове, почивни станции, ел. централи. Назначени бяха ликвидационни препоръки, които унищожиха освен Трудово-кооперативно земеделско стопанство, а дефинитивно унищожиха селското стопанство в България. На търгове бяха разпродадени на безценица трактори, комбайни, камиони и всичко, което имаше като инвентар. Продадоха животните и целия 40-годишен труд на хората. Дадоха ни скици в „ действителни граници “. Тогавашният президент Желю Желев по малкия екран ни сподели следното: „ Ще си вземете равнищата, ще легнете в нея и ще кажете – това е мое! “. Прибрахме скиците в чекмеджетата и толкова. Появиха се арендаторите. Всички знаем какво жито отглеждат, какъв самун ядем. За един декар земя дават 10% лихва. От Европейски Съюз им дават дотации. Станаха милионери. Алчни за по-високи добиви, отровиха земята с торове и хербициди. Пчелите измират всеобщо. Кой ще опрашва дръвчета, зеленчуци, слънчогледи? Светът ще почине тогава, когато изчезнат пчелите.
Ликвидационните препоръки унищожиха и селата. Няма учебни заведения, няма деца. В доста от къщите живеят самотни старци. Запустели къщи, дворове, обрасли с плевели. Стопанските здания и доста къщи са купчини отломки. Вървиш по улиците и не срещаш хора. Овощните дръвчета са изсечени, лозята изоставени, няма стада, няма и хора. Най-трагичното е, че хората се отчуждиха от земята. А тя, земята, е майка кърмилница. Тя ражда хляба, дава плодове, зеленчуци. От нея се хранят и хора, и животни, и птици. Нашата майка България е райско кътче на земята. В нея има плодородни равнини, планини, вековни гори, реки, минерални извори, въглища, златни мини, бистри и студени извори и един народ, който е оживял 200 години под византийско иго и 500 години под турско. Вярвам, че и в този момент ще намерим верния път и ще се надигнем на крайници. Единственият метод е връщането към земята. Само когато народът стартира да работи земята, България ще бъде избавена.
Пенка Цветкова, Мездра
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ