Спомени от соца: Трактори „Беларус“ и зилове чистеха снега, помагаха войници от БНА
Щом пристигна зимата и завали сняг, малките екрани стартират да драматизират по какъв начин България е попаднала в снежен капан и надали не идва зимен апокалипсис. Хайде обаче да си спомним времето преди 1989 година, тогава също имаше зими и то с доста повече снегове, каквито към този момент няма.
Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.
Тогава хората по селата си имаха персонални стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на локалното Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 огромни трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха даже най-затънтените улици по селата, те се грижеха непрекъснато за почистването на снега и сред обособените селища.
На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, като се изключи че се използваха за предоставяне на наряди от механизаторите, заети с почистването, там намираха заслон и закъсали пасажери при огромни снеговалежи.
Край пътищата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „ живи “ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за избавление от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 година доста селища в Добруджа и Северна България безусловно остават зарити от виелиците.
Освен това на местата с заплаха от снегонавяване, в нивите наоколо до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се инсталираха през зимата и през пролетта се прибираха. Една част бяха железни ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни уреди имаше двоен резултат – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена мокрота и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше страната и нямаше по какъв начин да се краде, тъй че металните огради си стояха през цялата зима по местата.
Снегът се чистеше главно със зилове, грейдери или трактори „ Беларус “ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха непрекъснато по заснежените пътища. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.
Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните ръководства по места. Непочистени пътища съвсем нямаше, тъй като отговарящите за даден сектор даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.
Нека не забравяме, че тогава имаше и Българска народна армия, която също осигуряваше запас и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.
И не на последно място би трябвало да споменем и хората, които чистеха старателно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото откри.
Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.
Тогава хората по селата си имаха персонални стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на локалното Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 огромни трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха даже най-затънтените улици по селата, те се грижеха непрекъснато за почистването на снега и сред обособените селища.
На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, като се изключи че се използваха за предоставяне на наряди от механизаторите, заети с почистването, там намираха заслон и закъсали пасажери при огромни снеговалежи.
Край пътищата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „ живи “ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за избавление от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 година доста селища в Добруджа и Северна България безусловно остават зарити от виелиците.
Освен това на местата с заплаха от снегонавяване, в нивите наоколо до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се инсталираха през зимата и през пролетта се прибираха. Една част бяха железни ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни уреди имаше двоен резултат – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена мокрота и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше страната и нямаше по какъв начин да се краде, тъй че металните огради си стояха през цялата зима по местата.
Снегът се чистеше главно със зилове, грейдери или трактори „ Беларус “ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха непрекъснато по заснежените пътища. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.
Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните ръководства по места. Непочистени пътища съвсем нямаше, тъй като отговарящите за даден сектор даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.
Нека не забравяме, че тогава имаше и Българска народна армия, която също осигуряваше запас и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.
И не на последно място би трябвало да споменем и хората, които чистеха старателно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото откри.
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ