Войната е начин да се разрушават материални средства, които иначе

„ Войната е метод да се унищожават материални средства, които другояче биха били употребявани за прекомерно повишение на благосъстоянието на масите и отсам в последна сметка – за прекомерното им обучение. “

~ От романа на Оруел „ 1984 “, написан през 1948 година

Невежеството е мощ

През всички столетия, за които имаме писмени сведения, а евентуално още от края на неолита в света е имало три вида хора – висши, междинни и низши. Делили са се по друг симптом и са носили неизброимо доста имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка ера, само че главната конструкция на обществото постоянно е оставала същата. Дори след дълбоки катаклизми и видимо необратими поврати непроменяемо се е възстановявал същият модел, тъкмо както жироскопът постоянно се връща в изходно състояние, без значение какъв брой мощно е бил тласнат в една или друга посока.

Целите на тези групи са изцяло несъвместими…

***

Войната е мир

Разделянето на света на три огромни супер страни беше събитие, което можеше да бъде планувано още при започване на двайсети век и в действителност бе планувано. С поглъщането на Европа от Русия и на Британската империя от Съединените щати две от трите съществуващи сили, Евразия и Океания, се появиха на сцената. Третата, Изтазия, се очерта като обособена единица едвам след още едно десетилетие безредни борби. На някои места границите сред трите супердържави са противоречиви, а на други се менят според от прищевките на войната, само че общо взето следват географския терен. Евразия обгръща цялата северна част на европейския и азиатския земен масив, от Португалия до Беринговия пролив. Океания обгръща двете Америки, островите в Атлантическия океан, в това число Британските, Австралазия и южната част на Африка. Изтазия, по-малка от другите и с по-променлива западна граница, обгръща Китай и страните на юг от него, Японските острови и огромна, само че непостоянна част от Манджурия, Монголия и Тибет.

В една или друга композиция тези три супердържави непрекъснато водят война и са воювали през последните двайсет и пет години. Войната обаче към този момент не е обезверената унищожителна битка от първите десетилетия на двайсети век. Това са военни дейности с лимитирани цели сред воюващи страни, които не са в положение да се унищожат взаимно, нямат материална причина да се бият и не са разграничени от основни идеологически различия… Във физически аспект във войната са въвлечени доста дребен брой хора, най-вече висококвалифицирани експерти, и се предизвикват относително малко провали. Военните дейности, когато има такива, се водят по неопределените граници, за чието местонахождение елементарният човек може единствено да се досеща, или към плаващите замъци, които охраняват стратегически точки по морските пътища. В центровете на цивилизацията войната не значи нищо повече от непрекъснат дефицит на артикули от първа нужда и инцидентно попадение на ракетни бомби, които взимат по няколко десетки жертви. На процедура трансформирала се е същността на войната. По-конкретно аргументите, заради които се водят войни, са разменили местата си по значение. Подбуди, единствено до известна степен присъстващи в огромните войни от началото на двайсети век, в този момент са водещи, намерено се признават и дейностите се възнамеряват и в сходство с тях.

За да се разбере същността на сегашната война – защото макар прегрупирането, което става един път на няколко години, войната постоянно е една и съща, – човек би трябвало преди всичко да осъзнае, че е невероятно тя да бъде решаваща. Нито една от супердържавите не може да бъде изцяло покорена даже от другите две дружно. Прекалено са равностойни по мощ, а естествените им укрепления са прекомерно непревзимаеми. Евразия е предпазена от големите си земни пространства, Океания – от просторите на Атлантика и Пасифика, Изтазия – от плодовитостта и трудолюбието на популацията си. Второ, в веществен аспект към този момент няма защо да се води война. С установяването на самозадоволяващи се стопански системи, при които производството и потреблението са нагодени едно към друго, боричкането за пазари – главна причина за предходните войни, е прекъснато, а съперничеството за първични материали към този момент не е въпрос на живот и гибел. Така или другояче, всяка от трите супердържави е толкоз голяма, че може да добие съвсем всички първични материали, от които се нуждае, на личната си територия. Колкото до непосредствената икономическа цел на войната, това е война за работна мощ.

Всички противоречиви територии съдържат скъпи минерали, в някои от тях се отглеждат стратегически значими растения като каучук, който в северните страни може да се създава единствено посредством относително скъпи технологии. Но на първо място те съдържат бездънни запаси на евтина работна ръка. Силата, която управлява Екваториална Африка или страните от Близкия изток, или Южна Индия, или Индонезийския архипелаг, разполага и с телата на десетки или стотици милиони зле платени и работливи кули. Жителите на тези региони, сведени повече или по-малко до ситуацията на плебеи, непрекъснато минават от поробител към поробител и се употребяват както въглищата или петрола, в конкуренцията да се произведат повече оръжия, с цел да се превземе повече територия, с цел да се завладее повече работна ръка, с цел да се произведат повече оръжия, с цел да се завземе повече територия, и по този начин нататък до безспир. Трябва да се означи, че сраженията в реалност в никакъв случай не излизат отвън границите на противоречивите райони… Равновесието на силите постоянно остава почти еднообразно и територията в сърцето на всяка от супердържавите постоянно е непокътната. Нещо повече, трудът на експлоатираните нации към екватора в действителност не е нужен за международната стопанска система. Те не прибавят нищо към благосъстоянието на света, защото всичко, което произведат, се употребява за войната, а задачата на войната постоянно е завоюването на по-добра позиция и започването на нова война. С труда си поробените нации разрешават да се форсира темпото на непрекъснатата война. Но даже те да не съществуваха, структурата на обществото в света и процесът, посредством който тя се поддържа, нямаше значително да се разграничават.

Основната цел на актуалната война (в сходство с правилата на двумисълта тази цел по едно и също време се признава и не се признава от управителните мозъци в Партядрото) е да се употребяват продуктите на машините, без да се покачва общото витално ниво. Още от края на деветнайсетия век казусът какво да се прави с остатъка от артикули за необятно ползване е тревожел индустриалното общество. Понастоящем, когато малко на брой човешки същества имат задоволително храна, този проблем явно не е наложителен и може би не би станал подобен, даже и никакви изкуствено провокирани процеси на съсипия не са били задействани. В съпоставяне със света, който съществуваше преди 1914 година, и още повече спрямо въображаемото бъдеще, което хората от оня интервал са очаквали, светът през днешния ден е голо, гладно, порутено място. В началото на двайсети век визията за бъдещото общество, необикновено богато, освободено от нуждата да се трудиш, добре уредено и ефикасно – бляскав дезинфекционен свят от стъкло, стомана и снежнобял бетон – беше част от мисленето на съвсем всеки просветен човек. Науката и технологиите се развиваха с изумителна експедитивност и беше естествено да се допуска, че по този начин ще продължи и в бъдеще. Но това не стана – отчасти заради обедняването, породено от дългата поредност войни и революции, частично тъй като научният и техническият напредък зависят от емпиричния метод на мислене, който не може да просъществува в командно-административното общество. Като цяло светът е по-примитивен, в сравнение с преди петдесет години. Има прогрес в някои изостанали по-рано области, изобретени са и разнообразни апарати, непроменяемо свързани по някакъв метод с войната и полицейското следене, само че експериментирането и изобретяването като цяло са прекъснати, а опустошенията от атомната война през петдесетте години на двайсетия век в никакъв случай не бяха изцяло възобновени. Въпреки това заплахите, подбудени от машините, остават налице. От момента, когато се появи първата машина, за всички мислещи хора стана ясно, че нуждата от робския човешки труд, и затова значително от неравенството сред хората, ще изчезне. Ако машините се употребяват по предназначението си, гладът, смазващият труд, мръсотията, неграмотността и заболяванията могат да бъдат изкоренени за няколко генерации. И в действителност, без даже да се употребяват за такава цел, а надали не автоматизирано – чрез производството на богатства, които понякога няма по какъв начин да не се разпределят – машините фактически покачиха доста виталното ниво на елементарния човек за интервал от към петдесет години в края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Също по този начин беше ясно обаче, че всеобщото увеличение на богатствата заплашва със гибел – в прочут смисъл даже към този момент беше гибел за йерархическото общество. В свят, където всеки има къс работен ден, задоволително храна, живее в къща с баня и ледник и има кола или даже аероплан, най-очевидната и евентуално най-съществената демонстрация на неравноправие към този момент ще е изчезнала. Станало един път всеобщо, благосъстоянието не може да е отличителна линия. Без подозрение, допустимо е да си представим общество, в което благосъстоянието, в смисъл на персонално владеене и първокласни движимости, ще бъде разпределено заслужено, защото властта ще остане в ръцете на малобройна, привилегирована прослойка. Но на процедура такова общество не би могло да остане за дълго устойчиво. Защото, в случай че всички еднообразно се радват на свободно време и сигурност, преобладаващата маса човешки същества, които нормално са затъпели от беднотия, ще се образоват и ще се научат да мислят самостоятелно; а един път постигнали това, те рано или късно ще схванат, че привилегированото малцинство няма никаква функционалност, и ще го пометат. В края на краищата йерархическото общество може да съществува само върху основата на бедността и незнанието. Връщането към пасторалното минало, за което някои мислители от началото на двайсети век мечтаеха, не бе практическо решение. То влизаше в несъгласие с наклонността към машинизация, станала надали не инстинктивна съвсем в целия свят; освен това, всяка страна, изоставаща в индустриалното си развиване, е безпомощна във военно отношение и безусловно ще бъде ръководена директно или непряко от по-напредналите си противници.

Не беше приемливо и решението масите да се държат в беднотия, като се лимитира производството на артикули. До огромна степен по този начин бе в последната фаза на капитализма, някъде сред 1920 и 1940 година. В доста страни стопанската система беше оставена в застой, земята не се обработваше, средствата за произвеждане не нарастваха, на огромна част от популацията се отхвърляше правото на труд, а полугладното им битие се поддържаше посредством държавна щедрост. Но това също водеше до намаляване във военната област и защото наложените ограничения бяха явно ненужни, съпротивата ставаше неизбежна. Проблемът беше по какъв начин да се въртят колелата на индустрията, без да се усилва действителното благосъстояние на света. Трябваше да се създават артикули, само че не биваше те да се разпределят. На процедура единственият метод да се реализира това бе посредством непрестанна война.

Основната цел на войната е унищожаването не безусловно на човешкия живот, а на продуктите на човешкия труд. Войната е метод да се унищожават или да се изпращат в стратосферата, или да се потапят в дълбините на океана материални средства, които другояче биха били употребявани за прекомерно повишение на благосъстоянието на масите и отсам в последна сметка – за прекомерното им обучение. Даже когато самите оръжия не се унищожават, тяхното произвеждане въпреки всичко е подобаващ метод да се изразходва работна мощ, без да се сътвори нещо, което може да се консумира… Същевременно съзнанието за положението на война и отсам на заплаха, обуславя съсредоточаването на цялата власт в ръцете на малобройна прослойка, което наподобява естествено, неизбежно изискване за оцеляване.

В предишното войната по определение беше нещо, което рано или късно свършва, нормално с цялостна победа или проваляне. В предишното също така войната бе едно от основните средства, посредством които човешките общества запазваха контакта си с физическата реалност. Всички управници от всички столетия са се опитвали да наложат на почитателите си погрешна визия за света, само че те не са били в положение да си разрешат да предизвикват някаква заблуда, която би подкопала военната им мощност. Доколкото провалянето означаваше подчиняване или водеше до резултати, считани нормално за нежелателни, предохранителните ограничения против него трябваше да бъдат съществени. Фактите от действителността не можеха да се подценяват. Във философията, религията, етиката или политиката две и две може да са равни на пет, само че когато се конструира пушка или аероплан, те би трябвало да вършат четири. Рано или късно некомпетентните народи биваха побеждавани, а битката за подготвеност е несъвместима с илюзиите. Нещо повече, с цел да си способен, е належащо да се учиш от предишното, което значи да имаш много ясна визия какво се е случило. Естествено вестниците и трудовете по история постоянно са страдали от преднамереност и користолюбие, само че фалшификациите, които се правят през днешния ден, в предишното биха били невъзможни. Войната беше сигурна отбрана за здравия разсъдък, а във връзка с ръководещите съсловия тя евентуално беше най-важната от всички защитни средства. Докато войните можеха да се печелят или губят, нито една ръководеща класа не можеше да бъде изцяло безотговорна.

Но когато войната стана безусловно безконечна, тя престана да бъде рискова. Когато войната е безконечна, понятието военна нужда към този момент не съществува. Техническият напредък може да спре и най-очевидните обстоятелства могат да бъдат отречени или подценени. Както към този момент видяхме, за военни цели към момента се вършат проучвания, които биха могли да се нарекат научни, само че те са на първо място фантазиране и неспособността им да доведат до резултати е без значение. Вече не се изисква подготвеност, даже военна компетентност… Действителността оказва напън единствено посредством потребностите на всекидневието – трябва да ядеш и да пиеш, да си осигуриш заслон и облекло, да се опазиш от усвояване на отрова или рухване от прозореца на последния етаж и по този начин нататък. Все още съществува разграничение сред живота и гибелта, сред физическото наслаждение и физическата болежка, само че това е всичко. Откъснат от външния свят и от предишното, жителят на Океания наподобява на човек в междузвездното пространство, който няма по какъв начин да разбере къде е горе и къде е долу. Управниците на сходна страна имат такава безспорна власт, каквато никой фараон или цезар не би могъл да има. Те са задължени да не позволяват прекомерно огромен брой от поданиците им да измират от апетит, тъй като това би им основало главоболия; задължени са и да поддържат същото невисоко ниво на военна техника, като това на противниците си; само че реализиран ли този най-малко, те могат да изопачават действителността както си желаят.

Следователно войната, в случай че съдим за нея по стандартите на предходните войни, е чисто измамничество. Тя наподобява на битките сред тези преживни животни, чиито рога са сложени под подобен ъгъл, че да не могат да се наранят едно друго. Но макар че не е действителна, войната не е безсмислена. Тя гълтам остатъка от потребителски артикули и спомага за поддържането на характерна духовна атмосфера, нужна за йерархическото общество.

Войната, както ще забележим, в този момент е чисто вътрешен проблем. В предишното ръководещите групировки на всички страни, без значение че признаваха общото в ползите си и по тази причина лимитираха разрушителната мощ на войната, се сражаваха една с друга и спечелилият постоянно ограбваше победения. В наши дни те въобще не се борят една с друга. Всяка ръководеща формация води война против личните си жители и нейната цел е не да се завземе или да се предотврати завземането на територия, а да се резервира непокътната структурата на обществото. Следователно самата дума „ война “ вкарва в подвеждане. Вероятно по-точно е да се каже, че ставайки безконечна, войната е престанала да съществува. Своеобразният напън, който тя упражняваше върху човешките същества от неолита до началото на двайсетия век, изчезна и бе сменен от нещо напълно друго. Резултатът би бил същият, в случай че, вместо да се борят една против друга, трите супердържави се споразумееха да живеят във безконечен мир, всяка една неприкосновена в личните си граници. Защото в този случай всяка една от тях отново би била самозадоволяваща се галактика, освободена вечно от отрезвяващото въздействие на външната заплаха. Мир, който в действителност е безконечен, би бил същото като безконечната война. Това – въпреки че преобладаващото болшинство от партийните членове го схващат единствено незадълбочено – е наличието на партийния девиз: Войната е мир.

Избрано от: „ 1984 “, Джордж Оруел, превод Лидия Божилова, изд. Профиздат, 1989 година
Снимка: Orwell's press card portrait, 1943, commons.wikimedia.org