Представянето на един антибългарски пасквил в Босилеград - сръбски буламач, нито се яде, нито се пие...
Вместо за превеждане на учебниците на български език парите в Западните околности се харчат за отпечатване на пропагандни политически пасквили накърняващи достойнството и достолепието на българите в Сърбия
Иван Николов, Босилеград
На 15 ноември 2024 година в Културния център в Босилеград бе показана монография на сръбски език „ Книга за Босилеград – мемоари от предишното “ от Иван Митич, „ по генезис от остарял босилеградски жанр от село Мусул и босилеградския квартал Карапин Дол “. Вече нямам доверие на случайности. 15 ноември е денят, в който българската войска в Сръбско-българската война влиза в Пирот.
Книгата е издадена от Народната библиотека „ Христо Ботев “ в Босилеград с финансовата поддръжка на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство.
Книгата провокира бурни и огорчени реакции измежду босилеградската общност, а на самото показване създателят бе подложен на рецензии и въпроси за изнесените изказвания и внушения, които множеството от присъстващите охарактеризираха като
погрешни, спекулативни, научно голословни и обидни за българите в Босилеград
Още първоначално създателят поставя босилеградското население в подтекст на известната сърбо-шопско-торлашка доктрина, измествайки по този метод българите в Босилеград отвън българската историческа, езикова и етническа рамка: „ жителите по генезис са (почти забравени) Шопи – дефинират се като нашинци или бусиловци. Шопите живеят на територия наречена Шоплук (Торлак), който в миналото (според остарели записи) е обхващал източната част от Сърбия и западната част от България – пояса от Дунав до северна Гърция “.
От тук нататък създателят си разрешава
брутални и погрешни изказвания
съгласно които: „ В селата в Република България до границата със Сърбия и Босилеградско (Киселище, Горно Уйно, Коритен) живее чисто българско население, само че популацията от тия български села няма никакви роднински или някакви други връзки с жителите от Босилеградско. Не споделят нито по работа, нито частно, няма и брачни връзки – държавната граница на процедура е и междуетническа граница, пресечена като с нож “?!
Освен че е брутална неистина, това изказване на Митич е и най-голяма
засегнатост за българите от Босилеград
Да теглиш гранична вадичка измежду селото, да разделиш фамилии, братя и сестри, родственици и съседи и след това да твърдиш че те принадлежат на разнообразни етноси, е същинско закононарушение!
Според Митич, популацията в Босилеградско до 1878 година е необразовано, няма национално съзнание, няма фамилни имена, а единствено имена и вероятно прякори, свързани с географска принадлежност, телесни белези или занимания?! Босилеград както и Кюстендил, Радомир и Трън били освободени от турците от армията на крал Милан Обренович, само че Великите сили на Берлинския конгрес територията от Бесна Кобила до село Извор на изток и от Стрезимировци на север, до село Бранковци на юг, дават на новоформираното Княжество България? На тогавашния турски район Краище те дават ново име Изворска околия, персонални документи на популацията с български имена, български учебни заведения, активизират ги в българската войска и прочие и споделят на хората „ това в този момент е България, вие сте българи “! Ма то било доста просто да си направиш нация! Само дето при сърбите тая формула все не може да сработи.
Очевидно съветниците на Митич, на които той благодари в края на книгата – протойерей Зоран Стоянов, журналистът Вене Велинов и жена му Васка, не са и чували за ролята на Симо Соколов, Тако Пеев и Иван Грънчаров за освобождението на Краището от Турско иго, а го приписват на „ освободителя “ крал Милан Обренович. Според тях ние в предвечерието на Освобождението към момента живеем в пещери, нямаме дори имена, само че към този момент сме построили една от най-големите черкви на Балканите в с. Извор?
По нататък Митич написа: „ Босилеградският регион е една етнически изолирана среда, в която по времето на турското господство на Балканския полуостров са се настанявали хора от разнообразни страни. Смесвали са се езици, култури и традиции, на практика този регион е бил един тип „ гърне за претопяване “?! Та в това гърне Митич е нахвърлял каквото му попадне – българи от Крива Паланка, Серес, Сурдулица и си е сготвил някакъв
сръбски бълвоч, нито се яде, нито се пие...
С други думи, Митич носи вода от девет кладенеца единствено и единствено да отхвърли и омаловажи българската етническа принадлежност на популацията от Босилеград, в това число и тази на личния му жанр. Защото да твърдиш, че Ньойската граница е етническа граница и че жителите на селата от двете страни на границата нямат никакви роднински и брачни връзки и въобще не си споделят, в случай, че тази граница пресича 25 села, дворове, къщи, парцели, родственици, съседи, черкви и гробища е, върхът на цинизма и безобразието.
След редица спекулации, погрешни изказвания и полуистини, които нямат нищо общо нито с българската, нито със сръбската история, и които другояче щяха да бъдат жалки и смешни, в случай че не бяха трагични и рискови, Митич най-сетне си идва на думата – „ нападателната политика на България към Босилеградско “. Той не може да преглътне придобиването на българско поданство и българските паспорти, с които босилеградчани били тръгнали в Европейски Съюз да чистят, да лепят плочки и да берат ябълки, отварянето на българските ВУЗ-ове за босилеградските зрелостници, стипендиите, общежитията, културните стратегии, колите с български табелки, „ намесата “ на Българската православна черква в обичаите и обредите на Сръбската (светосавската) православна черква и прочие
В устрема си да откри нещо автентично, което да отличава българите от Босилеград от българите в България, Митич на три-четири страници поставя някои истински „ шопски “ думи, които несъмнено са част от актуалния български език, само че не и от сръбския.
Очевидно създателят Митич има проблем с произхода и семейството си и макар, че в книгата ни предлага своята фамилна генеалогия, самият той се разграничава от своята фамилия Митови и си избира непознато фамилно име. Това обаче си е негов персонален проблем. Всички останали негови погрешни изказвания за историята, етноса, езика, фамилните имена и прочие са проблем на всички нас, на сръбско-българските връзки и на европеизацията на Сърбия.
Книгата е първокласно опакована в твърди корици и фина хартия, с великодушната финансова поддръжка на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство. Това обаче с нищо не може да увеличи нейната стойност.
И тука към този момент идва значителният въпрос. Според Член 1а от Закона за националните препоръки на националните малцинства, „ Националният съвет е организация, на която по легален метод са поверени съответни обществени пълномощия, с цел да взе участие във вземането на решения или независимо да взема решения по избрани въпроси в региона на културата, образованието, информирането и служебната приложимост на езика и писмото за практикуване на груповите права на националното малцинство на самоуправление в тези области “.
Очевидно е, че Националният съвет на българското национално малцинство и община Босилеград, (които на процедура са си едно и също нещо), четат този Закон както дяволът евангелието. Кмета на общината Владимир Захариев и ръководителят на Националния съвет на БНМ Стефан Стойков, си присвояват „ пълномощието “ да финансират
смяната на българската национална принадлежност,
историята и езика на българското малцинство, което другояче по закон би трябвало да съставляват. Финансовите средства, които страната отпуска за просвета, обучение, информиране и публична приложимост на български език, вместо по предопределение (за превеждане на учебниците на български език), се харчат за отпечатване на пропагандни политически пасквили, накърняващи достойнството и достолепието на българите в Сърбия.
Но и това не е всичко. Издател на книгата на Митич, е Народната библиотека „ Христо Ботев “, която няма нищо общо с Христо Ботев, който 1875 година в Букурещ прозорливо написа: „ Сърбия, със своята идиотска агитация в северозападната част на нашето родно място в продължение на 10 години под булото на южнославянско единение желае да си оплете личната кошница и не желае да знае за съществуването на българския народ “.
От тогава до през днешния ден нищо не се е трансформирало. Пропагандно-политическия памфлет „ Книга за Босилеград – мемоари за предишните времена “ обслужва предишните времена на Милош Милоевич, Илия Гарашанин, Стоян Новакович и прочие Или, както беше споделил белградският византолог Иван Джурич: " За Сърбия България - това е противникът, врагът, опасността по принцип... "
Иван Николов, Босилеград
На 15 ноември 2024 година в Културния център в Босилеград бе показана монография на сръбски език „ Книга за Босилеград – мемоари от предишното “ от Иван Митич, „ по генезис от остарял босилеградски жанр от село Мусул и босилеградския квартал Карапин Дол “. Вече нямам доверие на случайности. 15 ноември е денят, в който българската войска в Сръбско-българската война влиза в Пирот.
Книгата е издадена от Народната библиотека „ Христо Ботев “ в Босилеград с финансовата поддръжка на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство.
Книгата провокира бурни и огорчени реакции измежду босилеградската общност, а на самото показване създателят бе подложен на рецензии и въпроси за изнесените изказвания и внушения, които множеството от присъстващите охарактеризираха като
погрешни, спекулативни, научно голословни и обидни за българите в Босилеград
Още първоначално създателят поставя босилеградското население в подтекст на известната сърбо-шопско-торлашка доктрина, измествайки по този метод българите в Босилеград отвън българската историческа, езикова и етническа рамка: „ жителите по генезис са (почти забравени) Шопи – дефинират се като нашинци или бусиловци. Шопите живеят на територия наречена Шоплук (Торлак), който в миналото (според остарели записи) е обхващал източната част от Сърбия и западната част от България – пояса от Дунав до северна Гърция “.
От тук нататък създателят си разрешава
брутални и погрешни изказвания
съгласно които: „ В селата в Република България до границата със Сърбия и Босилеградско (Киселище, Горно Уйно, Коритен) живее чисто българско население, само че популацията от тия български села няма никакви роднински или някакви други връзки с жителите от Босилеградско. Не споделят нито по работа, нито частно, няма и брачни връзки – държавната граница на процедура е и междуетническа граница, пресечена като с нож “?!
Освен че е брутална неистина, това изказване на Митич е и най-голяма
засегнатост за българите от Босилеград
Да теглиш гранична вадичка измежду селото, да разделиш фамилии, братя и сестри, родственици и съседи и след това да твърдиш че те принадлежат на разнообразни етноси, е същинско закононарушение!
Според Митич, популацията в Босилеградско до 1878 година е необразовано, няма национално съзнание, няма фамилни имена, а единствено имена и вероятно прякори, свързани с географска принадлежност, телесни белези или занимания?! Босилеград както и Кюстендил, Радомир и Трън били освободени от турците от армията на крал Милан Обренович, само че Великите сили на Берлинския конгрес територията от Бесна Кобила до село Извор на изток и от Стрезимировци на север, до село Бранковци на юг, дават на новоформираното Княжество България? На тогавашния турски район Краище те дават ново име Изворска околия, персонални документи на популацията с български имена, български учебни заведения, активизират ги в българската войска и прочие и споделят на хората „ това в този момент е България, вие сте българи “! Ма то било доста просто да си направиш нация! Само дето при сърбите тая формула все не може да сработи.
Очевидно съветниците на Митич, на които той благодари в края на книгата – протойерей Зоран Стоянов, журналистът Вене Велинов и жена му Васка, не са и чували за ролята на Симо Соколов, Тако Пеев и Иван Грънчаров за освобождението на Краището от Турско иго, а го приписват на „ освободителя “ крал Милан Обренович. Според тях ние в предвечерието на Освобождението към момента живеем в пещери, нямаме дори имена, само че към този момент сме построили една от най-големите черкви на Балканите в с. Извор?
По нататък Митич написа: „ Босилеградският регион е една етнически изолирана среда, в която по времето на турското господство на Балканския полуостров са се настанявали хора от разнообразни страни. Смесвали са се езици, култури и традиции, на практика този регион е бил един тип „ гърне за претопяване “?! Та в това гърне Митич е нахвърлял каквото му попадне – българи от Крива Паланка, Серес, Сурдулица и си е сготвил някакъв
сръбски бълвоч, нито се яде, нито се пие...
С други думи, Митич носи вода от девет кладенеца единствено и единствено да отхвърли и омаловажи българската етническа принадлежност на популацията от Босилеград, в това число и тази на личния му жанр. Защото да твърдиш, че Ньойската граница е етническа граница и че жителите на селата от двете страни на границата нямат никакви роднински и брачни връзки и въобще не си споделят, в случай, че тази граница пресича 25 села, дворове, къщи, парцели, родственици, съседи, черкви и гробища е, върхът на цинизма и безобразието.
След редица спекулации, погрешни изказвания и полуистини, които нямат нищо общо нито с българската, нито със сръбската история, и които другояче щяха да бъдат жалки и смешни, в случай че не бяха трагични и рискови, Митич най-сетне си идва на думата – „ нападателната политика на България към Босилеградско “. Той не може да преглътне придобиването на българско поданство и българските паспорти, с които босилеградчани били тръгнали в Европейски Съюз да чистят, да лепят плочки и да берат ябълки, отварянето на българските ВУЗ-ове за босилеградските зрелостници, стипендиите, общежитията, културните стратегии, колите с български табелки, „ намесата “ на Българската православна черква в обичаите и обредите на Сръбската (светосавската) православна черква и прочие
В устрема си да откри нещо автентично, което да отличава българите от Босилеград от българите в България, Митич на три-четири страници поставя някои истински „ шопски “ думи, които несъмнено са част от актуалния български език, само че не и от сръбския.
Очевидно създателят Митич има проблем с произхода и семейството си и макар, че в книгата ни предлага своята фамилна генеалогия, самият той се разграничава от своята фамилия Митови и си избира непознато фамилно име. Това обаче си е негов персонален проблем. Всички останали негови погрешни изказвания за историята, етноса, езика, фамилните имена и прочие са проблем на всички нас, на сръбско-българските връзки и на европеизацията на Сърбия.
Книгата е първокласно опакована в твърди корици и фина хартия, с великодушната финансова поддръжка на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство. Това обаче с нищо не може да увеличи нейната стойност.
И тука към този момент идва значителният въпрос. Според Член 1а от Закона за националните препоръки на националните малцинства, „ Националният съвет е организация, на която по легален метод са поверени съответни обществени пълномощия, с цел да взе участие във вземането на решения или независимо да взема решения по избрани въпроси в региона на културата, образованието, информирането и служебната приложимост на езика и писмото за практикуване на груповите права на националното малцинство на самоуправление в тези области “.
Очевидно е, че Националният съвет на българското национално малцинство и община Босилеград, (които на процедура са си едно и също нещо), четат този Закон както дяволът евангелието. Кмета на общината Владимир Захариев и ръководителят на Националния съвет на БНМ Стефан Стойков, си присвояват „ пълномощието “ да финансират
смяната на българската национална принадлежност,
историята и езика на българското малцинство, което другояче по закон би трябвало да съставляват. Финансовите средства, които страната отпуска за просвета, обучение, информиране и публична приложимост на български език, вместо по предопределение (за превеждане на учебниците на български език), се харчат за отпечатване на пропагандни политически пасквили, накърняващи достойнството и достолепието на българите в Сърбия.
Но и това не е всичко. Издател на книгата на Митич, е Народната библиотека „ Христо Ботев “, която няма нищо общо с Христо Ботев, който 1875 година в Букурещ прозорливо написа: „ Сърбия, със своята идиотска агитация в северозападната част на нашето родно място в продължение на 10 години под булото на южнославянско единение желае да си оплете личната кошница и не желае да знае за съществуването на българския народ “.
От тогава до през днешния ден нищо не се е трансформирало. Пропагандно-политическия памфлет „ Книга за Босилеград – мемоари за предишните времена “ обслужва предишните времена на Милош Милоевич, Илия Гарашанин, Стоян Новакович и прочие Или, както беше споделил белградският византолог Иван Джурич: " За Сърбия България - това е противникът, врагът, опасността по принцип... "
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ