„Какво толкова е направила Райна Попгеоргиева?!“ – Или как подвигът беше принизен към битовизма на настоящето
Вместо собствен коментар, правя подарък ви един текст, оповестен в мрежата от кмета на община Панагюрище Никола Белишки.
Той хваща за гърлото и поразява право в сърцето. И то във време, горчиво осмивано с „ еднокнижието” на управници и политици. Г-н Белишки е реагирал на една високомерна фраза, изпусната от проф. Божидар Димитров оня ден по БТВ. „ Какво толкоз е направила Райна Попгеоргиева?! Ушила е знамето”. А ето и отговорът на кмета Белишки. „ Какво ли е направила Райна, която народът назова „ Княгинята “?
Да, ушила е едно знаме. Главното знаме на IV-ти Революционен окръг по време на Априлското въстание. На този окръг който въстана. Така, както трябваше да въстанат и другите четири окръга, само че там дали смелчаците бяха малцина…Ушила е това знаме, само че преди този момент е целунала кръста и Евангелието и се е заклела със страшната клетва „ Свобода или гибел “. И освен го е ушила, а го е и развяла, сама, по личен избор. Хайде в този момент, представете си я: XIX-ти век. Тя – жена, госпожица, 20-годишна. Възпитана в патриархално семейство в градче на Османската империя, татко – духовник. На площада, яхнала кон, препасана със сабя и револвер. Развява знаме. В името на протеста, в името на свободата.
Колко други го направиха? Историята на това въстание демонстрира, че дори и мъжете са били прекомерно малко. Представете си я отново, месец след погрома на въстанието – бита, изнасилвана, развеждана гола по пловдивските улици, замеряна с камъни, умираща от апетит, захвърлена в пазарджишкия затвор. И разпитите: „ Ти ли си българската княгиня? Ти ли уши знамето? “. И отговорите: „ Аз съм българска учителка. Аз уших знамето. Аз го носих. Защото народът искаше по този начин “…20-годишна, жена, християнка, израснала в патриархалното семейство на свещеника от дребното градче в огромната изостанала Османска империя. Дори и от позицията на днешното време, на хора, живеещи в независимост, в народна власт, с тъждество сред половете – нейният честен избор и отговорността от него наподобяват сложни, нали?
Когато отива да учи в Русия, съумява да издейства благодарение на Московското женско сдружение, 32 панагюрски деца, сираци от въстанието, да заминат на съветска прехрана и да получат обучение там, тя им става аставник. Или, може би е маловажно? Представете си я към този момент в свободна България. Вдовица на 42 години. С пет деца – отглежда ги сама. Бедна, болна поради жестоките побои, които е понесла, обикаляща из софийските квартали, с цел да акушира. За да помогне на хиляди българчета да дойдат здрави на този свят, с цел да помогне на хиляди българки да минат гладко по моста сред живота и гибелта, наименуван „ раждане “. Ще кажете – това ѝ е било работата. Така е. Но с изключение на работата си, тя имала и една фантазия – България да има болница за женското здраве, профилирана болница. Тя е първата дипломирана българска акушерка. Акуширайки на богатите българки и на съпругите на дипломатите, събирала пари.
Събирала пари, късайки от залъка на петте си сирачета. Пари за болница. Така, с тези пари и с поддръжката на авторитетни хора, на чиито дами и деца е помогнала, е основан „ Майчин дом “. А през днешния ден, ние нейните наследници, след повече от 100 години, се чудим по какъв начин, по кое време, къде да създадем профилирана болница за детското здраве. И в случай че това не я прави велика българка, то най-малко дано да ѝ отдадем заслуженото като велика майка. Ражда петима сина. Но това не я стопира да осинови и още едно дете – сираче, момиче. Погребва брачна половинка си. Погребва единия си наследник – още дете. Другите си пет деца отглежда сама – в беднотия, болна, само че мощна. И не просто ги научава да обичат родината си, научава ги, че би трябвало да бъдат подготвени да жертват живота си за България.
Четирима сина – четирима български офицери. Насочва ги към тази специалност във време, в което младата ни страна се люшка от война във война. Колко български майки биха го създали? Е, тя го е направила. Позорно е, ние през днешния ден, да се отнасяме към националните си герои като към участници в телевизионно риалити. Сити, скучаещи, потънали в суетата си и в битовизмите си, да поглеждаме обратно във времето и да гласуваме кой от тях е по-по-най, кой да отпадне, кой да остане. Грозно е към тях, обидно е към нас, грях е по отношение на идващите.” Не знам за вас, само че аз персонално едвам поглъщам сълзите си.
Люба Кулезич, " Честно казано ", БиАйТи
Той хваща за гърлото и поразява право в сърцето. И то във време, горчиво осмивано с „ еднокнижието” на управници и политици. Г-н Белишки е реагирал на една високомерна фраза, изпусната от проф. Божидар Димитров оня ден по БТВ. „ Какво толкоз е направила Райна Попгеоргиева?! Ушила е знамето”. А ето и отговорът на кмета Белишки. „ Какво ли е направила Райна, която народът назова „ Княгинята “?
Да, ушила е едно знаме. Главното знаме на IV-ти Революционен окръг по време на Априлското въстание. На този окръг който въстана. Така, както трябваше да въстанат и другите четири окръга, само че там дали смелчаците бяха малцина…Ушила е това знаме, само че преди този момент е целунала кръста и Евангелието и се е заклела със страшната клетва „ Свобода или гибел “. И освен го е ушила, а го е и развяла, сама, по личен избор. Хайде в този момент, представете си я: XIX-ти век. Тя – жена, госпожица, 20-годишна. Възпитана в патриархално семейство в градче на Османската империя, татко – духовник. На площада, яхнала кон, препасана със сабя и револвер. Развява знаме. В името на протеста, в името на свободата.
Колко други го направиха? Историята на това въстание демонстрира, че дори и мъжете са били прекомерно малко. Представете си я отново, месец след погрома на въстанието – бита, изнасилвана, развеждана гола по пловдивските улици, замеряна с камъни, умираща от апетит, захвърлена в пазарджишкия затвор. И разпитите: „ Ти ли си българската княгиня? Ти ли уши знамето? “. И отговорите: „ Аз съм българска учителка. Аз уших знамето. Аз го носих. Защото народът искаше по този начин “…20-годишна, жена, християнка, израснала в патриархалното семейство на свещеника от дребното градче в огромната изостанала Османска империя. Дори и от позицията на днешното време, на хора, живеещи в независимост, в народна власт, с тъждество сред половете – нейният честен избор и отговорността от него наподобяват сложни, нали?
Когато отива да учи в Русия, съумява да издейства благодарение на Московското женско сдружение, 32 панагюрски деца, сираци от въстанието, да заминат на съветска прехрана и да получат обучение там, тя им става аставник. Или, може би е маловажно? Представете си я към този момент в свободна България. Вдовица на 42 години. С пет деца – отглежда ги сама. Бедна, болна поради жестоките побои, които е понесла, обикаляща из софийските квартали, с цел да акушира. За да помогне на хиляди българчета да дойдат здрави на този свят, с цел да помогне на хиляди българки да минат гладко по моста сред живота и гибелта, наименуван „ раждане “. Ще кажете – това ѝ е било работата. Така е. Но с изключение на работата си, тя имала и една фантазия – България да има болница за женското здраве, профилирана болница. Тя е първата дипломирана българска акушерка. Акуширайки на богатите българки и на съпругите на дипломатите, събирала пари.
Събирала пари, късайки от залъка на петте си сирачета. Пари за болница. Така, с тези пари и с поддръжката на авторитетни хора, на чиито дами и деца е помогнала, е основан „ Майчин дом “. А през днешния ден, ние нейните наследници, след повече от 100 години, се чудим по какъв начин, по кое време, къде да създадем профилирана болница за детското здраве. И в случай че това не я прави велика българка, то най-малко дано да ѝ отдадем заслуженото като велика майка. Ражда петима сина. Но това не я стопира да осинови и още едно дете – сираче, момиче. Погребва брачна половинка си. Погребва единия си наследник – още дете. Другите си пет деца отглежда сама – в беднотия, болна, само че мощна. И не просто ги научава да обичат родината си, научава ги, че би трябвало да бъдат подготвени да жертват живота си за България.
Четирима сина – четирима български офицери. Насочва ги към тази специалност във време, в което младата ни страна се люшка от война във война. Колко български майки биха го създали? Е, тя го е направила. Позорно е, ние през днешния ден, да се отнасяме към националните си герои като към участници в телевизионно риалити. Сити, скучаещи, потънали в суетата си и в битовизмите си, да поглеждаме обратно във времето и да гласуваме кой от тях е по-по-най, кой да отпадне, кой да остане. Грозно е към тях, обидно е към нас, грях е по отношение на идващите.” Не знам за вас, само че аз персонално едвам поглъщам сълзите си.
Люба Кулезич, " Честно казано ", БиАйТи
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ