Фюрер-сюрприз. Защо фашизацията на Русия свари Запада неподготвен
Владислав Иноземцев, The Insider
Надеждите, че икономическите, политическите и военните проблеми, с които се сблъсква путинският режим, най-сетне ще доведат до неговия провал, към този момент не се сбъдват.
Динамиката на войната в Украйна, смяната на отношението на Запада към продължаващия спор, забележимата отмалялост на украинското общество от войната и обстановката в съветската стопанска система ни кара да размислим за това, не каква ще бъде Русия след разгромното й проваляне в „ специфичната военна интервенция “, а след изцяло удовлетворителния за кремълския стопанин край.
И това ни принуждава освен с особена паника да гледаме в бъдещето, само че и да се вгледаме в предишното, пробвайки се да разберем за какво путинизъмт се оказа толкоз резистентен и витален, и за какво многочислените разкази за това, по какъв начин се разрушават режимите, към този момент наподобяват изцяло нерелевантни във връзка с путинския.
Изначалната идеология
В историята на ХХ (и дори XXI) век ние се срещаме с маса властнически и тоталитарни системи. Някои от тях с избрана идеологическа основа, пределно персонализирани, само че постоянно с една базисна аналогия: основните им цели, връзките им към света и поданиците им, методите на действието им, които са били определяни още преди „ раждането “ на системата - в интервала, когато идеолозите и функционерите й се приготвят за завземането на властта.
Ленин, Мусолини, Хитлер, или Хомейни, или Франко, Мао Цзедун или Пол Пот – всички те дълго време приготвят реализирането на проектите си. И по тази причина, когато най-после влизат във властта – в хода на гражданска война, бунт или дори по кротичък парламентарен път – те следват определения курс, даже когато са се ужасявали от постигнатите резултати.
И извървявайки до край отредения им път, те се сблъскват или с превъзхождаща ги мощ или със личната си уязвимост – умират без да се трансформират (или, рядко, пробвайки се да се променят).
На този декор „ елементарния фашизъм “ на режима на Путин наподобява като напълно невероятен фашизъм.
От една страна, за путинизма в настоящия му тип е изцяло използвано разбирането на Робърт Пакстън, който дефинира фашизма като „ форма на политическо държание, белязано от натрапчивата мисъл за обществен крах, оскърбление или комплекс на жертва, а също по този начин като обезщетителен фетиш към единение, сила и непорочност, в които всеобща партия от уверени войнстващи националисти, в дейно съдействие с обичайните елити погазва демократичните свободи, и без морални или юридически ограничавания ползва „ изкупително принуждение “ за задачите на вътрешни чистки и външна агресия “.
В модерна Русия елементарно се откриват и черти от определението на фашизма, обещано от Умберто Еко:
-култ към традициите (в нашия случай — обичайните полезности или консерватизма);
-убеденост, че „ противоречие “ е еднакво на „ изменничество “ (което се показва в търсене на „ пета колона “ или „ непознати сътрудници “);
-страх от промени (изразяващ се в поклонение пред „ стабилността “);
-акцент върху „ антиинтелектуализма и ирационализма “ (например въодушевление по религията и псевдонауката, които в Русия към този момент са масови);
-страх от заприказва (В Русия всички световни проблеми се свързват с „ враждебните сили “);
-селективен популизъм;
-ново-език;
-разпространение на неистини/ неистини (до които от дълго време е сведена функционалността на съветските медии).
Ако Хитлер, да вземем за пример, и в годините на „ бирения протест “ и в средата на 30-те, и даже след началото на Втората международна война, намерено и ясно приказва, че не приема Версайския контракт и основаните от него разграничителни линии, то Путин първоначално само че 2000-те подписва с Украйна контракт за неприкосновеност на границите и назовава европейската интеграция „ източник на вяра “ за Русия.
Ако династията на Ким в Северна Корея идва с концепцията за напълно държавна стопанска система и по този начин ще приключи пътя си във властта, то Путин в продължение на първите си два мандата решително развиваше пазарна стопанска система, привличаше задгранични вложители и работеше за глобализацията на Русия, в последните години стартира уверено да унищожава всичко основано преди този момент.
Иначе казано, специфичност на съветската версия на актуалната фашистка политика е невероятната й неопределеност.
Макар че някои адепти на путинизма в първите месеци след анексирането на Крим развиват концепцията за „ положителния Хитлер “, облагодетелствал Германия, „ положителният Путин “ е по-осезаема действителност: демократичните промени от 2000-те, съюзът със Съединени американски щати във „ войната срещу тероризма “, а по-късно доближаване с Европа срещу Ирак и дори официално съблюдаване на Конституцията през 2008, когато напусна Кремъл за един мандат.
Нещо повече – като най-малко до 2012 година Русия беше релативно демократична страна, в която популацията имаше формалното право да отхвърли диктатурата в хода на гласуването на разнообразни избори.
Разбирането на същността на режима беше затруднено, от една страна, от смелия „ демократичен “ маньовър през 2008–2011 година, и от друга - поради неговата „ кардинална “ подготвеност за съдействие със западните страни, която внезапно отличава предишните и сегашните тоталитарни режими.
Тези две условия накараха западните политици и специалисти да приказват за „ хибридния темперамент на системата “, и в това време да подценяват значимостта на сигналите за нейната настъпателност, които дефинитивно бяха проявени през 2008 година.
В резултат преобладаващо остава мнението, че Владимир Путин е законен началник на Русия (и то няма да се промени след електоралното деяние, планувано за наближаващия март), и че ще се наложи да се договарят с путинска Русия, а най-важното – че в своите дейности Кремъл се управлява от избрани рационални причини.
Такива показа не наподобяват разследване от упоритото отвращение на създателите им да одобряват съществуващата действителност. По-скоро те са подбудени от вътрешния динамизъм и неопределеност на путинската система, която през миналия четвърт век съумява с идентична степен на поредност да чертае в практиката напълно противоположни политически линии, освен това по няколко пъти, въпреки че от време на време промяната на вектора е съобщаван не директно от Путин, а, да вземем за пример, от Медведев.
Междувременно най-важна остава не сложността на маневрите, а общото направление на развиване на системата.
Неизбежният дрейф към фашизъм
На путинският фашизъм се наложи да се бори с детайлите на цивилизованото общество не по пътя към властта, а след фактическото й придобиване, което и забави неговото съзряване, а също по този начин постави отпечатък върху цялата му еволюция, с което коренно се усложни разбирането на природата на този режим.
Ако в Италия на Мусолини „ корпоративната страна “ се сблъсква със съществени проблеми пет-шест години след идването на Дуче на власт, то в модерна Русия за изчерпването на стопанския растеж бяха нужни съвсем 15 години.
Ако Хитлер стартира своите териториални „ придобивки “ по релативно кротичък път в продължение на пет години, а по принудителен – шест и половина години откакто става райхсканцлер, то Путин се забавя с това цели 14 години.
Изпадащи в безумство на фона на своето лично великолепие и изключителност, с убедеността в личната си безотговорност и основаването на илюзорна картина за света в мозъците им, сходни режими могат да съществуват много дълго и са способни даже да мимикрират до релативно естествени общества.
Но не са в положение да се върнат назад — от безумието към нормалността.
Единствен вид за релативно наред битие на сходна тирания, съгласно мен, е този, при който оптималното равнище на принуждение съпровожда нейното пораждане, а в процеса на нейната еволюция последователно се снижава.
Подобни образци са Франко и Пиночет.
Там където властта от ден на ден затъва в личната си неистина и е подготвена за продължаването на личната си доминация освен да унищожава институциите, само че и да изпраща на заколение личните си жители, нейните вероятности наподобяват напълно еднопосочни.
Така че, колкото и витиеват да е пътят на нашия невероятен фашизъм, неговият край ще бъде също толкоз незнаен, както и на другите му версии. И в случай че мнозина на времето се объркаха, наричайки съветския режим „ хибриден авторитаризъм “, то най-малко за в бъдеще не би трябвало да се объркваме: време е да признаем, че надалеч не сме видели всичко неприятно, което е подготвен да показва на света Владимир Путин, и че Русия към момента не е извървяла до край пътя на затъването си в това фашизирано безумство.
И още нещо, което не е по-малко значимо - не би трябвало, въз основата на спомените за „ положителния Путин “, да си вършим заключения, че той може да се опомни и още веднъж да се обърне към света с речи за „ европейска Русия “ и „ всемирен полезности “, и да храним очаквания, които той прокламира като европейска интеграция.
Превод: Faktor.bg
Надеждите, че икономическите, политическите и военните проблеми, с които се сблъсква путинският режим, най-сетне ще доведат до неговия провал, към този момент не се сбъдват.
Динамиката на войната в Украйна, смяната на отношението на Запада към продължаващия спор, забележимата отмалялост на украинското общество от войната и обстановката в съветската стопанска система ни кара да размислим за това, не каква ще бъде Русия след разгромното й проваляне в „ специфичната военна интервенция “, а след изцяло удовлетворителния за кремълския стопанин край.
И това ни принуждава освен с особена паника да гледаме в бъдещето, само че и да се вгледаме в предишното, пробвайки се да разберем за какво путинизъмт се оказа толкоз резистентен и витален, и за какво многочислените разкази за това, по какъв начин се разрушават режимите, към този момент наподобяват изцяло нерелевантни във връзка с путинския.
Изначалната идеология
В историята на ХХ (и дори XXI) век ние се срещаме с маса властнически и тоталитарни системи. Някои от тях с избрана идеологическа основа, пределно персонализирани, само че постоянно с една базисна аналогия: основните им цели, връзките им към света и поданиците им, методите на действието им, които са били определяни още преди „ раждането “ на системата - в интервала, когато идеолозите и функционерите й се приготвят за завземането на властта.
Ленин, Мусолини, Хитлер, или Хомейни, или Франко, Мао Цзедун или Пол Пот – всички те дълго време приготвят реализирането на проектите си. И по тази причина, когато най-после влизат във властта – в хода на гражданска война, бунт или дори по кротичък парламентарен път – те следват определения курс, даже когато са се ужасявали от постигнатите резултати.
И извървявайки до край отредения им път, те се сблъскват или с превъзхождаща ги мощ или със личната си уязвимост – умират без да се трансформират (или, рядко, пробвайки се да се променят).
На този декор „ елементарния фашизъм “ на режима на Путин наподобява като напълно невероятен фашизъм.
От една страна, за путинизма в настоящия му тип е изцяло използвано разбирането на Робърт Пакстън, който дефинира фашизма като „ форма на политическо държание, белязано от натрапчивата мисъл за обществен крах, оскърбление или комплекс на жертва, а също по този начин като обезщетителен фетиш към единение, сила и непорочност, в които всеобща партия от уверени войнстващи националисти, в дейно съдействие с обичайните елити погазва демократичните свободи, и без морални или юридически ограничавания ползва „ изкупително принуждение “ за задачите на вътрешни чистки и външна агресия “.
В модерна Русия елементарно се откриват и черти от определението на фашизма, обещано от Умберто Еко:
-култ към традициите (в нашия случай — обичайните полезности или консерватизма);
-убеденост, че „ противоречие “ е еднакво на „ изменничество “ (което се показва в търсене на „ пета колона “ или „ непознати сътрудници “);
-страх от промени (изразяващ се в поклонение пред „ стабилността “);
-акцент върху „ антиинтелектуализма и ирационализма “ (например въодушевление по религията и псевдонауката, които в Русия към този момент са масови);
-страх от заприказва (В Русия всички световни проблеми се свързват с „ враждебните сили “);
-селективен популизъм;
-ново-език;
-разпространение на неистини/ неистини (до които от дълго време е сведена функционалността на съветските медии).
Ако Хитлер, да вземем за пример, и в годините на „ бирения протест “ и в средата на 30-те, и даже след началото на Втората международна война, намерено и ясно приказва, че не приема Версайския контракт и основаните от него разграничителни линии, то Путин първоначално само че 2000-те подписва с Украйна контракт за неприкосновеност на границите и назовава европейската интеграция „ източник на вяра “ за Русия.
Ако династията на Ким в Северна Корея идва с концепцията за напълно държавна стопанска система и по този начин ще приключи пътя си във властта, то Путин в продължение на първите си два мандата решително развиваше пазарна стопанска система, привличаше задгранични вложители и работеше за глобализацията на Русия, в последните години стартира уверено да унищожава всичко основано преди този момент.
Иначе казано, специфичност на съветската версия на актуалната фашистка политика е невероятната й неопределеност.
Макар че някои адепти на путинизма в първите месеци след анексирането на Крим развиват концепцията за „ положителния Хитлер “, облагодетелствал Германия, „ положителният Путин “ е по-осезаема действителност: демократичните промени от 2000-те, съюзът със Съединени американски щати във „ войната срещу тероризма “, а по-късно доближаване с Европа срещу Ирак и дори официално съблюдаване на Конституцията през 2008, когато напусна Кремъл за един мандат.
Нещо повече – като най-малко до 2012 година Русия беше релативно демократична страна, в която популацията имаше формалното право да отхвърли диктатурата в хода на гласуването на разнообразни избори.
Разбирането на същността на режима беше затруднено, от една страна, от смелия „ демократичен “ маньовър през 2008–2011 година, и от друга - поради неговата „ кардинална “ подготвеност за съдействие със западните страни, която внезапно отличава предишните и сегашните тоталитарни режими.
Тези две условия накараха западните политици и специалисти да приказват за „ хибридния темперамент на системата “, и в това време да подценяват значимостта на сигналите за нейната настъпателност, които дефинитивно бяха проявени през 2008 година.
В резултат преобладаващо остава мнението, че Владимир Путин е законен началник на Русия (и то няма да се промени след електоралното деяние, планувано за наближаващия март), и че ще се наложи да се договарят с путинска Русия, а най-важното – че в своите дейности Кремъл се управлява от избрани рационални причини.
Такива показа не наподобяват разследване от упоритото отвращение на създателите им да одобряват съществуващата действителност. По-скоро те са подбудени от вътрешния динамизъм и неопределеност на путинската система, която през миналия четвърт век съумява с идентична степен на поредност да чертае в практиката напълно противоположни политически линии, освен това по няколко пъти, въпреки че от време на време промяната на вектора е съобщаван не директно от Путин, а, да вземем за пример, от Медведев.
Междувременно най-важна остава не сложността на маневрите, а общото направление на развиване на системата.
Неизбежният дрейф към фашизъм
На путинският фашизъм се наложи да се бори с детайлите на цивилизованото общество не по пътя към властта, а след фактическото й придобиване, което и забави неговото съзряване, а също по този начин постави отпечатък върху цялата му еволюция, с което коренно се усложни разбирането на природата на този режим.
Ако в Италия на Мусолини „ корпоративната страна “ се сблъсква със съществени проблеми пет-шест години след идването на Дуче на власт, то в модерна Русия за изчерпването на стопанския растеж бяха нужни съвсем 15 години.
Ако Хитлер стартира своите териториални „ придобивки “ по релативно кротичък път в продължение на пет години, а по принудителен – шест и половина години откакто става райхсканцлер, то Путин се забавя с това цели 14 години.
Изпадащи в безумство на фона на своето лично великолепие и изключителност, с убедеността в личната си безотговорност и основаването на илюзорна картина за света в мозъците им, сходни режими могат да съществуват много дълго и са способни даже да мимикрират до релативно естествени общества.
Но не са в положение да се върнат назад — от безумието към нормалността.
Единствен вид за релативно наред битие на сходна тирания, съгласно мен, е този, при който оптималното равнище на принуждение съпровожда нейното пораждане, а в процеса на нейната еволюция последователно се снижава.
Подобни образци са Франко и Пиночет.
Там където властта от ден на ден затъва в личната си неистина и е подготвена за продължаването на личната си доминация освен да унищожава институциите, само че и да изпраща на заколение личните си жители, нейните вероятности наподобяват напълно еднопосочни.
Така че, колкото и витиеват да е пътят на нашия невероятен фашизъм, неговият край ще бъде също толкоз незнаен, както и на другите му версии. И в случай че мнозина на времето се объркаха, наричайки съветския режим „ хибриден авторитаризъм “, то най-малко за в бъдеще не би трябвало да се объркваме: време е да признаем, че надалеч не сме видели всичко неприятно, което е подготвен да показва на света Владимир Путин, и че Русия към момента не е извървяла до край пътя на затъването си в това фашизирано безумство.
И още нещо, което не е по-малко значимо - не би трябвало, въз основата на спомените за „ положителния Путин “, да си вършим заключения, че той може да се опомни и още веднъж да се обърне към света с речи за „ европейска Русия “ и „ всемирен полезности “, и да храним очаквания, които той прокламира като европейска интеграция.
Превод: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ