Владиката умееше само с едно изречение да каже много. Да

Владиката умееше единствено с едно изречение да каже доста. Да си спомним по какъв начин говореше.

Митрополит Антоний имаше необикновен подарък слово. Да търсиш в беседите и проповедите му най-ярките места е сложна задача, тъй като всяка писмен знак, всеки тон в словата му е неслучаен, изстрадан и надълбоко обмислен. Този асортимент от цитати никога не е опит да се открои най-хубавото от това, което е споделил митр. Антоний. Това са просто негови думи, които биха могли да станат за някого мотив за нова среща с владиката.

╫

Ние не постоянно имаме вяра в това, че Бог има вяра в нас и по тази причина не постоянно сме способни да имаме вяра в себе си.
(„ Човекът пред Бога ”)

… взискателността в любовта се показва най-много в това да вдъхновяваш обичания човек, да го накараш да повярва, че той е безпределно важен и скъп, че той има всичко належащо да израсне в по-голяма степен на човещина.
(„ Човекът пред Бога ”)

Бързането се заключава в това, че човек желае да бъде на сантиметър пред себе си: не там, където се намира, а постоянно мъничко по-напред. И до момента в който човек живее по този начин, той няма да се моли, тъй като индивидът, който го няма тук, не може да се моли, а този, който е тук, не се моли. („ Пастирството ”)

Ние забравяме какво е прегрешението в нашия живот, ставаме безчувствени към него, елементарно го забравяме, малко скърбим за него. А с изключение на всичко, прегрешението е единственото злощастие в живота на индивида.
(„ Пастирството ”)

Чудото се заключава в това, че Бог посредством вярата на индивида възвръща хармонията, която преди този момент е съществувала и е била нарушена от човешката завист, безумство, грях.
(„ Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Божия Син ”)

Покаянието значи да дойдем в схващане, да вземем решение и да действаме уместно. Хленченето е незадоволително, още повече е безплодно.
(„ Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Божия Син ”)

Да обичаш постоянно коства скъпо, тъй като да обичаш същински значи по този начин да се отнасяш с другия, като че ли твоят живот към този момент не ти е безценен – неговият живот ти е безценен, душата му ти е скъпа, ориста му ти е скъпа.
(„ Проповеди ”)

Не единствено да умреш е мъчно – мъчно е и да живееш. Понякога да живееш е по-трудно, в сравнение с да умреш, тъй като това значи да умираш ден след ден. Да умреш ненадейно е много по-лесно.
(„ Проповеди ”)

Грехът убива всичко в живота – и минимум от всичко ние го усещаме като гибел. Плачем за всичко останало, оплакваме се за всичко, тъгуваме за всичко, с изключение на за това, че живи умираме, че последователно към нас се образува непристъпен обръч от студенина и от грешника, и от праведника, и от Бога, и този обръч не може да се раздра даже и от любовта на другите, тъй като колкото повече ни обичат, толкоз повече се срамим и ни е страх…
(„ Проповеди ”)

Понякога една дребна капка искреност, една топла дума, един деликатен жест могат да преобразят живота на човек, който другояче би трябвало да се оправя самичък с живота си.
(Беседа върху притчата за милостивия самарянин)

Всичко в живота е благосклонност и всичко в живота може да бъде наслада, в случай че с радостно сърце еднообразно възприемаме и това, което ни се дава, и това, което ни се лишава.
(„ Проповеди ”)

Трябва да помним, че всеки човек, който срещнем през живота си, даже и инцидентно, даже в метрото, в рейса, на улицата, всеки, на който погледнем със състрадание, със съвестност, с непорочност, без даже да сме споделили и дума, може в един момент да получи вяра и мощ за живот. Има хора, които, минавайки през годините, не са срещали вниманието на никого, минават през годините, като че ли за никого не съществуват. И внезапно се оказват пред лицето на един чужд, който поглежда на тях с дълбочина, за който този човек- отритнат, пропуснат, фиктивен, съществува. И това е началото на един нов живот. Това би трябвало да помним постоянно.

Ето какво ви предлагам в този момент: в границите на към половин час да поседим в храма мълчейки, не разговаряйки с никого, лице в лице самичък със себе си и да си зададем въпроса: заслужено ли е това, което доскоро беше казано? Не заставам ли аз като бариера на личния си път? Не мятам ли аз сянката си върху всичко това, което в близост е обляно от слънцето? Не изживях ли аз целия си живот, цялата му изчерпателност и дълбочина, гледайки единствено към себе си, мислейки за това, което ми е прелестно, за това, от което ме е боязън, за това, което ми е потребно, за това, което ми е нужно? И в случай че е по този начин – не мога ли да открия в своя кръг, в кръга на своите ползи и познанства няколко индивида или няколко предмета, върху които да мога, като упражнение, с изпитание, срещу всевъзможни свои навици, да съсредоточа погледа и вниманието си по този начин, че да ги слага в центъра на живота си? И да се запитам: на кого мога да сторя положително? На кого мога да бъда потребен с житейския си опит – и с положителния, и с неприятния опит?
(„ Трудове ”)

Всеки човек съставлява икона, която би трябвало да се реставрира, с цел да забележим Лика Божи.

* Материал на pravmir.ru, превод: Биляна Гълъбова
Източник:
Снимка: dar-slova.ru