Септември – българският кармичен месец – възходи и падения
Виолета К. Радева
Няма различен месец в годината, който да е кондензиран с толкоз трагични, трагични и знакови събития за ориста на България, какъвто е първият есенен месец – септември. Отделните епизоди от историческата тъкан са разпилени през вековете и десетилетията, само че дружно те са изплели нещо като компактен, тежък саван, покриващ и натискащ живота на българите и съществуването на страната ни надолу към мрака, безнадеждността и
предчувствието за злополука
И въпреки всичко! Въпреки най-трагичните събития, довели българското общество до същински разлом и изкопали дълбока бездна посред ни, която даже миналият един век не може да заличи, да построи мостове, да прокара пътеки, този кървясъл септември носи на България и двете най-стойностни,
най-величави събития в новата ни история – Съединението и Денят на независимостта
Двата исторически подвига, извоювани със лични сили, освен без непозната помощ, а макар злата воля на безконечните ни врагове – Руската империя и Сърбия.
Още първият ден на месеца е към този момент под знака на приближаваща злополука, без значение от това в кой исторически интервал попада.
Първоначално в почналата на 1 август 1914 година Първа международна война България, след пагубните за националното ни обединяване Балканска и Междусъюзническа война, не взема присъединяване, въпреки настойчиво да е ухажвана от двете воюващи обединения – Антантата и Централният съюз. Нейното стратегическо местонахождение и бойните качества на българската войска са привлекателен фактор, кадърен на наклони везните в едната или в другата посока, изключително при започване на войната, преди пожарът да обхване на практика целия свят. Българското държавно управление и цар Фердинанд I се стремят да запазят неутралитет, съзнавайки какъв брой обезкървена и стопански изтощена е страната след двете Балкански войни, донесли всеобща национална мъка и загуба на изконни български територии. Подложена на двустранен напън, в последна сметка България влиза на 14 октомври 1915 година във войната на страната на Централните сили. Австро-Унгария и Германия заявяват, че признават нейните естествени права в Македония и те ще бъдат зачетени и задоволени. Нашите войски влизат в Щип, Велес, Куманово, Скопие и Охрид.
На 28 август 1916 година обаче Румъния минава на страната на Антантата и на 1 септември 1916 година България ѝ афишира война. Трета българска войска настава в Добруджа и стартира епичната борба, обвеяна със популярност, на водената от военачалник Иван Колев конница. След като безусловно обръща в бяг румънците, ген. Колев повежда Българската конница против превъзхождащата я два пъти в жива мощ съветска дивизия с трийсет казашки ескадрона. Преди началото на решителния пердах той се обръща към бойците си с думите: „ Кавалеристи, Бог ми е очевидец, че съм благодарен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят в този момент казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки зложелател, който пречи на обединяването на България! “ Предвожданата от бесарабския българин ген. Иван Колев кавалерия освобождава цяла Добруджа и победи с пленени 490 офицери, над шест хиляди бойци, едно знаме, 14 оръдия, доста коне и коли. Така септември 1916 година дава началото на блестящата българска победа над румънци и руснаци, въодушевила Иван Вазов да напише стихотворенията от стихосбирката „ Нови екове “ – „ Добруджанската кавалерия “, „ Иго “, „ Тутракан “, „ Паметниците в Добруджа “, „ Добруджа “, „ Юда ли? “, „ Българските флагове “ и други. На тези български герои и техните подвизи Йордан Йовков, боен сътрудник в същото време, посвещава стотици страници разкази и репортажи, измежду които безсмъртният роман „ Белият ескадрон “. Поетът Любомир Бобевски, чиито книги ръководещите България болшевици включват в „ Списък на нездравословната литература “, основал текстовете на химните „ Съюзници – разбойници “, „ О, Добруджански край “ и на марша „ Родни летци “, също възпява героизма и родолюбието на воините, предвождани от пълководеца военачалник Колев. Стихотворенията, отдадени на тази епопея, са събрани в стихосбирката му „ Песни за Добруджа “.
Но различен 1 септември, този през 1939 година,
хвърля сянка от черното крило на Ангела на войната
освен над Европа, само че индиректно и върху нашата измъчена от три нещастни войни при започване на ХХ век татковина. След подписания на 23 август 1939 година германо-съветски пакт, в осъществяване на неговите секретни клаузи войски на Вермахта окупират на 1 септември своята част от поделената сред Сталин и Хитлер Полша. Червената войска от своя страна нахлува в Полша на 17 септември.
Все на 1 септември, само че през 1944 година, в Кайро са прекратени договарянията на Стойчо Мошанов с представители на англо-американските съдружници. Така на Съюз на съветските социалистически републики е дадена опция да разгласи на 5 септември война на България и на 8 септември руските солдати да нахлуят от няколко места и да окупират в границите на часове страната. Никъде и от никого те не срещат опозиция. Причината? Предателската роля на редица политици от така наречения Отечествен фронт. Особено злокобна е ролята на министъра на войната ген. Иван Маринов. Ден преди Москва да разгласи война на България, на 4 септември 1944 година, държавното управление заявява възобновяване на демокрацията, излиза от положението на война с Англия и Съединени американски щати и скъсва съюза с Германия, като директната причина е пленяването на Щаба на българската войска в Скопие.
През нощта на 8 против 9 септември група клетвопрестъпници-офицери и професионални превратаджии, руски сътрудници, британски и сръбски шпиони, върли републиканци, в съгласие с командването на навлязлата в територията и акваторията на България руска войска, правят боен прелом. Заради апетитите на Сталин, решен да извърши вековната цел на съветската азиатска сатрапия и да стъпче необратимо непокорните и „ неблагодарни ” българи, едни „ политически шмекери ”, както ги дефинира в свое проучване за този трагичен интервал от историята на България Димитър Х. Попов, смъкват кабинета на видния политик от Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 ” Константин Муравиев. Министрите са задържани. Арестувани са и тримата регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Следват арести на министрите от кабинетите на проф. Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и К. Муравиев – общо 51 души, на народни представители, на учени, публицисти, писатели, индустриалци, търговци, кметове, учители, свещеници... Военният министър ген. Иван Маринов, който е съгласувал с Отечествения фронт дейностите си, забавя със 72 часа обнародването на държавното решение за оповестяване война на Германия. Така той дава опция на Съюз на съветските социалистически републики да нападне България и
да се превърнем във боен „ трофей ” на Сталин
На власт идва „ държавно управление на Отечествения фронт ” с министър-председател безконечния превратаджия, сръбски разузнавач и сътрудник за въздействие на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) Кимон Георгиев. Посочен е и блажен за министър-председател персонално от генералисимус Сталин! Днес малко хора си спомнят, а още по-малко знаят имената на тези продажни души и офицери-превратаджии, погазили воинската си клетва и направили национално изменничество в полза на непозната вражеска мощ. До Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев, Иван Маринов, Владимир Стойчев, Кирил Станчев, Георги Иванов, Крум Лекарски, Тодор Тошев, Христо Стойков, Стоян Трендафилов се подреждат и по-нисши офицерски чинове – Райчо Славков, Димитър Попов, Веселин Вълков, Дамян Бейнов, Борис Матеев, Александър Димов, Любен Ванков, Димитър Томов, Марин Диков, Сава Цанев...Нищо не може да изтрие позора от лицата на тези предатели!
Няма друга цивилизована страна, в която под непознат диктат шепа родоотстъпници да обезглавят нацията си, както и да издълбаят непреодолима бездна в политическото, духовното и културното развиване на сънародниците си. Последиците са сравними единствено с рухването на Второто българско царство под ударите на османските нашественици.
Черното крило на настъпилата комунистическа власт помрачава и унищожава живота освен на милиони българи през последвалите 45 години открит гнет. То смазва и всяка диря от достолепие, извоювано от народа ни със лични сили и срещу желанията и желанията на безконечния зложелател на родината ни Руската империя, преродена в Съветска болшевишка империя.
За 6 септември 1885 година българите трябваше, в случай че това беше допустимо, въобще да не помнят! Денят на Съединението сред Княжество България и Източна Румелия, осъществено макар имперската воля на Русия, беше щекотлива тематика за болшевиците от небългарската Българска комунистическа партия, отделение на Комунистическа партия на Съветския съюз и подвластна на кремълските склерозирали старци, които качваха и сваляха угодни на техните прищявки и изпълняващи заповедите им „ първи партийни и държавни ръководители “. Така на мястото на очистения от Сталин Георги Димитров пристигна на промяна Вълко Червенков, след това Антон Югов, Тодор Живков, който на собствен ред младият модернизатор Горбачов смъкна позорно от власт, с цел да я повери в ръцете на алкохолика Петър Младенов.
Трябваше да забравим,
че Руската империя подтиква през 1885 година Сърбия да нападне България, че изтегля своите офицери от младата българска войска, разчитайки, че капитаните и техните поделения, формирани от селски орачи и копачи, от овчари и небрежно завърнали се от чужбина студенти, ще бъдат пометени от подготвената и добре въоръжена войска на крал Милан. Докато нашите храбреци се бият при Сливница и Гургулят, съветските дипломати в София пият и се приготвят да посрещнат триумфално сръбските спечелили.
Тези обстоятелства генерации българи трябваше да не знаят, трябваше да бъдат изтръгнати от националната памет, от историята ни. Трябваше да забравим за ролята на първия български княз Александър I, който историците болшевици назоваха единствено Батенберг. Трябваше да забравим за голямата роля на ненавиждания от всичката рускопоклонна гмеж от Освобождението насам Стефан Стамболов, който се обръща към княза с думите: „ Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив… другият е през Свищов, Дунава и Дармщат “. Младият монарх избира късия път на славата и се увенчава с ореола на „ героят при Сливница “. Две години по-рано, на същия 6 септември, отново той, княз Александър I, се отхвърля от режима на пълномощията, разделя се с ръководещите България съветски министри и Третото нормално национално заседание възвръща Търновската конституция.
Особено място в българската история заема и идващият септемврийски ден – 7 септември. Той остава в признателната ни памет със сключването на Крайовския контракт от 1940 година за връщането по кротичък път на Южна Добруджа. Това без подозрение е една от дребното блестящи победи на българската дипломация, която съумява в битката за превъзходство сред Германия и Съветска Русия да реализира единодушието и на двете огромни военни сили да бъдат задоволени законни искания на Царство България. Две седмици по-късно, на 21 септември 1940 година, добруджанци посрещат с цветя, самун и сол българската войска.
Седмия ден на септември помним и като
ден на подлостта и отмъстителността
През 1978 година в Лондон е осъществен атентат против писателя Георги Марков, критик на режима на Тодор Живков и на порочните практики на комунизма. Денят не е определен инцидентно. Това е рожденият ден на правешкия прислужник на Москва. Отровата за дребната сачма, която е вкарана посредством убождане в бедрото на журналиста от българската секция на радио БиБиСи, е създадена в секретните лаборатории на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Москва. Знаково ликвидиране! То е илюстрация за надалеч стигащия нравствен надзор над интелигенцията, за потъпкването на всяко истинно слово, проява е на тоталната човеконенавистна идеология и процедура на режима, която не се колебае да убива, както това прави още след първите часове, когато идва на власт върху щиковете на руските червени орди. Георги Марков не е единственият надарен публицист, премахнат от комунистите през десетилетията на кървава вакханалия. Такава е ориста да вземем за пример на Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Теодор Траянов, Тодор Кожухаров, Райко Алексиев, по-късно на Георги Заркин и доста други. Десетилетия преди Георги Марков те разобличават болшевизма и насилническата руска власт, показват мракобесната идеологическа основа на болшевишкия режим. Г. Марков е единствено последната знакова фигура, нещо като интернационална емблема на комунистическата злопаметност и завист, на болшевишкия, левичарски поход против свободата на словото, против истината.
За военния прелом на 9 септември 1944 година, осъществен в окупираната от руската войска България, към този момент стана дума. Следват кървавите септемврийски нощи на разпра с кметове, служители на реда, бирници, търговци, фабриканти, заможни селяни, юристи…
Ще отбележа единствено, че на същата дата, на 9 септември, само че през 1885 година, княз Александър I приема акта на Съединението и застава отпред на двете обединени княжества – Източна Румелия и Княжество България.
Ние обичайно свързваме средата на месеца с първия образователен ден на българските деца. Дано най-малко 15 септември не опетним!
Особено място заема обаче датата 17 септември.
Правителството на Български земеделски народен съюз, почнало надълбоко реформиране на страната по образеца на Съветска Русия, провокира недоволството и съпротивата на обичайните партии, в това число на комунистите. Некомпетентни, радикални, без управнически опит и нужната подготовка, изкушавани от огромните благоприятни условия на властта, дейците на земеделското държавно управление от ден на ден ускоряват репресивния темперамент на ръководството си. Крайните леви сили в Съюза, групирани към Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Крум Попов, Стоил Стефанов, Димитър Кемалов, Стоян Калъчев и някои други по-млади дейци, напролет на 1922 година с утвърждението на Александър Стамболийски основават Комитет за селска тирания със свои въоръжени отряди. Начело на образуваната през есента Оранжева армия застава Райко Даскалов. Останалите партии не спят. На 6 юли 1922 година Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия се сплотяват в така наречения Конституционен блок. Целта, която си слагат водачите му, измежду които са политици като Андрей Ляпчев, Григор Василев, Атанас Буров, е да открият парламентарен режим съгласно Търновската конституция.
На 17 септември 1922 година партиите, участващи в Конституционния блок, насрочват всеобщ събор във Велико Търново. В отговор Комитетът за селска тирания издава окръжно за очистване на блоковите водачи. В същия ден, на същото място – Търново, Български земеделски народен съюз провежда конгрес на цвеклопроизводителите. Тълпи от селяни, призовани от земеделските дружби в Северна България, атакуват влака с блокарите. Гаврата е неописуема. Скубят им брадите, постановат ги немилостиво с криваци, трошат де що срещнат по пътя си! Много от опозиционните водачи се озовават в пандиза, други потърсват избавление в чужбина. Всички добре познаваме резултата от революционните по своята същина дейности на Български земеделски народен съюз, ориентирани както към буржоазните партии, по този начин и към Вътрешна македонска революционна организация. Вероятно единствено за ръководещите аграрни дейци и за членската маса на Български земеделски народен съюз превратът на 9 юни 1923 година е бил неочакван. Тези събития са
прелюдията към безумния кървясъл бунт,
подбуден от Кремъл и квалифициран от комунистите на 23 септември 1923 година. Пропастта в българското общество, изкопана тогава, се задълбочава и уголемява след деветосептемврийския боен прелом и взаимната ненавист и злоба нито угасват, нито понижават до ден сегашен!
Притиснат сред 9 септември и 23 септември е ден, който би трябвало да ни сплоти, да ни направи горди като нация, да ни въодушевява в пътя ни напред като страна и общество. Но не би!
Денят на Независимостта – чисто българско дело,
осъществено с общите старания на княз Фердинанд I и на държавното управление отпред с Александър Малинов, сходно на Деня на Съединението е премълчаван, тълкуван превратно, омаловажаван, подценяван от същите русолюбски болшевици, които от 9 септември 1944 година до през днешния ден не са преставали да ръководят България. Ако не беше по този начин, то националният ни празник трябваше да бъде на 22 септември, когато в емблематичната черква „ Свети 40 мъченици “ във Велико Търново, строена от цар Иван Асен II, е прочетен манифестът за независимостта, с който се отхвърля васалитетът на българската страна. Унизителният статут пречи за свободното развиване на България, слага страната в неравностойно отношение по отношение на останалите европейски страни, основава редица усложнения от политически и икономически темперамент. Княз Фердинанд I приема купата „ цар на българите “ и по този начин връзва скъсаните влакна на българската държавност! Няма естествена страна в света, чийто формален народен празник да не е денят, когато се е родила като суверенна страна! Но българите, които имат вяра, че свободата от друговерското османско господство им е „ подарена “ от съветския цар, величаят като собствен най-бележит ден попадането си под нова непозната власт, този път доста по-коварна и подла, тъй като работи в посока изтръгване на българското съзнание, в посока на
русофициране и усвояване на „ сродния православен славянски народ “
Уви, наследниците на Раковски, Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Сава Муткуров и редица други прозорливи възрожденци и всеотдайни борци за национална независимост, са не запомнили тяхното предизвестие, което може да се формулира с написаното от Левски в писмо до Панайот Хитов, че: „ Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби “!
Честит Ден на Независимостта българи, за които през днешния ден е ИСТИНСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ!
Няма различен месец в годината, който да е кондензиран с толкоз трагични, трагични и знакови събития за ориста на България, какъвто е първият есенен месец – септември. Отделните епизоди от историческата тъкан са разпилени през вековете и десетилетията, само че дружно те са изплели нещо като компактен, тежък саван, покриващ и натискащ живота на българите и съществуването на страната ни надолу към мрака, безнадеждността и
предчувствието за злополука
И въпреки всичко! Въпреки най-трагичните събития, довели българското общество до същински разлом и изкопали дълбока бездна посред ни, която даже миналият един век не може да заличи, да построи мостове, да прокара пътеки, този кървясъл септември носи на България и двете най-стойностни,
най-величави събития в новата ни история – Съединението и Денят на независимостта
Двата исторически подвига, извоювани със лични сили, освен без непозната помощ, а макар злата воля на безконечните ни врагове – Руската империя и Сърбия.
Още първият ден на месеца е към този момент под знака на приближаваща злополука, без значение от това в кой исторически интервал попада.
Първоначално в почналата на 1 август 1914 година Първа международна война България, след пагубните за националното ни обединяване Балканска и Междусъюзническа война, не взема присъединяване, въпреки настойчиво да е ухажвана от двете воюващи обединения – Антантата и Централният съюз. Нейното стратегическо местонахождение и бойните качества на българската войска са привлекателен фактор, кадърен на наклони везните в едната или в другата посока, изключително при започване на войната, преди пожарът да обхване на практика целия свят. Българското държавно управление и цар Фердинанд I се стремят да запазят неутралитет, съзнавайки какъв брой обезкървена и стопански изтощена е страната след двете Балкански войни, донесли всеобща национална мъка и загуба на изконни български територии. Подложена на двустранен напън, в последна сметка България влиза на 14 октомври 1915 година във войната на страната на Централните сили. Австро-Унгария и Германия заявяват, че признават нейните естествени права в Македония и те ще бъдат зачетени и задоволени. Нашите войски влизат в Щип, Велес, Куманово, Скопие и Охрид.
На 28 август 1916 година обаче Румъния минава на страната на Антантата и на 1 септември 1916 година България ѝ афишира война. Трета българска войска настава в Добруджа и стартира епичната борба, обвеяна със популярност, на водената от военачалник Иван Колев конница. След като безусловно обръща в бяг румънците, ген. Колев повежда Българската конница против превъзхождащата я два пъти в жива мощ съветска дивизия с трийсет казашки ескадрона. Преди началото на решителния пердах той се обръща към бойците си с думите: „ Кавалеристи, Бог ми е очевидец, че съм благодарен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят в този момент казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки зложелател, който пречи на обединяването на България! “ Предвожданата от бесарабския българин ген. Иван Колев кавалерия освобождава цяла Добруджа и победи с пленени 490 офицери, над шест хиляди бойци, едно знаме, 14 оръдия, доста коне и коли. Така септември 1916 година дава началото на блестящата българска победа над румънци и руснаци, въодушевила Иван Вазов да напише стихотворенията от стихосбирката „ Нови екове “ – „ Добруджанската кавалерия “, „ Иго “, „ Тутракан “, „ Паметниците в Добруджа “, „ Добруджа “, „ Юда ли? “, „ Българските флагове “ и други. На тези български герои и техните подвизи Йордан Йовков, боен сътрудник в същото време, посвещава стотици страници разкази и репортажи, измежду които безсмъртният роман „ Белият ескадрон “. Поетът Любомир Бобевски, чиито книги ръководещите България болшевици включват в „ Списък на нездравословната литература “, основал текстовете на химните „ Съюзници – разбойници “, „ О, Добруджански край “ и на марша „ Родни летци “, също възпява героизма и родолюбието на воините, предвождани от пълководеца военачалник Колев. Стихотворенията, отдадени на тази епопея, са събрани в стихосбирката му „ Песни за Добруджа “.
Но различен 1 септември, този през 1939 година,
хвърля сянка от черното крило на Ангела на войната
освен над Европа, само че индиректно и върху нашата измъчена от три нещастни войни при започване на ХХ век татковина. След подписания на 23 август 1939 година германо-съветски пакт, в осъществяване на неговите секретни клаузи войски на Вермахта окупират на 1 септември своята част от поделената сред Сталин и Хитлер Полша. Червената войска от своя страна нахлува в Полша на 17 септември.
Все на 1 септември, само че през 1944 година, в Кайро са прекратени договарянията на Стойчо Мошанов с представители на англо-американските съдружници. Така на Съюз на съветските социалистически републики е дадена опция да разгласи на 5 септември война на България и на 8 септември руските солдати да нахлуят от няколко места и да окупират в границите на часове страната. Никъде и от никого те не срещат опозиция. Причината? Предателската роля на редица политици от така наречения Отечествен фронт. Особено злокобна е ролята на министъра на войната ген. Иван Маринов. Ден преди Москва да разгласи война на България, на 4 септември 1944 година, държавното управление заявява възобновяване на демокрацията, излиза от положението на война с Англия и Съединени американски щати и скъсва съюза с Германия, като директната причина е пленяването на Щаба на българската войска в Скопие.
През нощта на 8 против 9 септември група клетвопрестъпници-офицери и професионални превратаджии, руски сътрудници, британски и сръбски шпиони, върли републиканци, в съгласие с командването на навлязлата в територията и акваторията на България руска войска, правят боен прелом. Заради апетитите на Сталин, решен да извърши вековната цел на съветската азиатска сатрапия и да стъпче необратимо непокорните и „ неблагодарни ” българи, едни „ политически шмекери ”, както ги дефинира в свое проучване за този трагичен интервал от историята на България Димитър Х. Попов, смъкват кабинета на видния политик от Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 ” Константин Муравиев. Министрите са задържани. Арестувани са и тримата регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Следват арести на министрите от кабинетите на проф. Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и К. Муравиев – общо 51 души, на народни представители, на учени, публицисти, писатели, индустриалци, търговци, кметове, учители, свещеници... Военният министър ген. Иван Маринов, който е съгласувал с Отечествения фронт дейностите си, забавя със 72 часа обнародването на държавното решение за оповестяване война на Германия. Така той дава опция на Съюз на съветските социалистически републики да нападне България и
да се превърнем във боен „ трофей ” на Сталин
На власт идва „ държавно управление на Отечествения фронт ” с министър-председател безконечния превратаджия, сръбски разузнавач и сътрудник за въздействие на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) Кимон Георгиев. Посочен е и блажен за министър-председател персонално от генералисимус Сталин! Днес малко хора си спомнят, а още по-малко знаят имената на тези продажни души и офицери-превратаджии, погазили воинската си клетва и направили национално изменничество в полза на непозната вражеска мощ. До Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев, Иван Маринов, Владимир Стойчев, Кирил Станчев, Георги Иванов, Крум Лекарски, Тодор Тошев, Христо Стойков, Стоян Трендафилов се подреждат и по-нисши офицерски чинове – Райчо Славков, Димитър Попов, Веселин Вълков, Дамян Бейнов, Борис Матеев, Александър Димов, Любен Ванков, Димитър Томов, Марин Диков, Сава Цанев...Нищо не може да изтрие позора от лицата на тези предатели!
Няма друга цивилизована страна, в която под непознат диктат шепа родоотстъпници да обезглавят нацията си, както и да издълбаят непреодолима бездна в политическото, духовното и културното развиване на сънародниците си. Последиците са сравними единствено с рухването на Второто българско царство под ударите на османските нашественици.
Черното крило на настъпилата комунистическа власт помрачава и унищожава живота освен на милиони българи през последвалите 45 години открит гнет. То смазва и всяка диря от достолепие, извоювано от народа ни със лични сили и срещу желанията и желанията на безконечния зложелател на родината ни Руската империя, преродена в Съветска болшевишка империя.
За 6 септември 1885 година българите трябваше, в случай че това беше допустимо, въобще да не помнят! Денят на Съединението сред Княжество България и Източна Румелия, осъществено макар имперската воля на Русия, беше щекотлива тематика за болшевиците от небългарската Българска комунистическа партия, отделение на Комунистическа партия на Съветския съюз и подвластна на кремълските склерозирали старци, които качваха и сваляха угодни на техните прищявки и изпълняващи заповедите им „ първи партийни и държавни ръководители “. Така на мястото на очистения от Сталин Георги Димитров пристигна на промяна Вълко Червенков, след това Антон Югов, Тодор Живков, който на собствен ред младият модернизатор Горбачов смъкна позорно от власт, с цел да я повери в ръцете на алкохолика Петър Младенов.
Трябваше да забравим,
че Руската империя подтиква през 1885 година Сърбия да нападне България, че изтегля своите офицери от младата българска войска, разчитайки, че капитаните и техните поделения, формирани от селски орачи и копачи, от овчари и небрежно завърнали се от чужбина студенти, ще бъдат пометени от подготвената и добре въоръжена войска на крал Милан. Докато нашите храбреци се бият при Сливница и Гургулят, съветските дипломати в София пият и се приготвят да посрещнат триумфално сръбските спечелили.
Тези обстоятелства генерации българи трябваше да не знаят, трябваше да бъдат изтръгнати от националната памет, от историята ни. Трябваше да забравим за ролята на първия български княз Александър I, който историците болшевици назоваха единствено Батенберг. Трябваше да забравим за голямата роля на ненавиждания от всичката рускопоклонна гмеж от Освобождението насам Стефан Стамболов, който се обръща към княза с думите: „ Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив… другият е през Свищов, Дунава и Дармщат “. Младият монарх избира късия път на славата и се увенчава с ореола на „ героят при Сливница “. Две години по-рано, на същия 6 септември, отново той, княз Александър I, се отхвърля от режима на пълномощията, разделя се с ръководещите България съветски министри и Третото нормално национално заседание възвръща Търновската конституция.
Особено място в българската история заема и идващият септемврийски ден – 7 септември. Той остава в признателната ни памет със сключването на Крайовския контракт от 1940 година за връщането по кротичък път на Южна Добруджа. Това без подозрение е една от дребното блестящи победи на българската дипломация, която съумява в битката за превъзходство сред Германия и Съветска Русия да реализира единодушието и на двете огромни военни сили да бъдат задоволени законни искания на Царство България. Две седмици по-късно, на 21 септември 1940 година, добруджанци посрещат с цветя, самун и сол българската войска.
Седмия ден на септември помним и като
ден на подлостта и отмъстителността
През 1978 година в Лондон е осъществен атентат против писателя Георги Марков, критик на режима на Тодор Живков и на порочните практики на комунизма. Денят не е определен инцидентно. Това е рожденият ден на правешкия прислужник на Москва. Отровата за дребната сачма, която е вкарана посредством убождане в бедрото на журналиста от българската секция на радио БиБиСи, е създадена в секретните лаборатории на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Москва. Знаково ликвидиране! То е илюстрация за надалеч стигащия нравствен надзор над интелигенцията, за потъпкването на всяко истинно слово, проява е на тоталната човеконенавистна идеология и процедура на режима, която не се колебае да убива, както това прави още след първите часове, когато идва на власт върху щиковете на руските червени орди. Георги Марков не е единственият надарен публицист, премахнат от комунистите през десетилетията на кървава вакханалия. Такава е ориста да вземем за пример на Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Теодор Траянов, Тодор Кожухаров, Райко Алексиев, по-късно на Георги Заркин и доста други. Десетилетия преди Георги Марков те разобличават болшевизма и насилническата руска власт, показват мракобесната идеологическа основа на болшевишкия режим. Г. Марков е единствено последната знакова фигура, нещо като интернационална емблема на комунистическата злопаметност и завист, на болшевишкия, левичарски поход против свободата на словото, против истината.
За военния прелом на 9 септември 1944 година, осъществен в окупираната от руската войска България, към този момент стана дума. Следват кървавите септемврийски нощи на разпра с кметове, служители на реда, бирници, търговци, фабриканти, заможни селяни, юристи…
Ще отбележа единствено, че на същата дата, на 9 септември, само че през 1885 година, княз Александър I приема акта на Съединението и застава отпред на двете обединени княжества – Източна Румелия и Княжество България.
Ние обичайно свързваме средата на месеца с първия образователен ден на българските деца. Дано най-малко 15 септември не опетним!
Особено място заема обаче датата 17 септември.
Правителството на Български земеделски народен съюз, почнало надълбоко реформиране на страната по образеца на Съветска Русия, провокира недоволството и съпротивата на обичайните партии, в това число на комунистите. Некомпетентни, радикални, без управнически опит и нужната подготовка, изкушавани от огромните благоприятни условия на властта, дейците на земеделското държавно управление от ден на ден ускоряват репресивния темперамент на ръководството си. Крайните леви сили в Съюза, групирани към Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Крум Попов, Стоил Стефанов, Димитър Кемалов, Стоян Калъчев и някои други по-млади дейци, напролет на 1922 година с утвърждението на Александър Стамболийски основават Комитет за селска тирания със свои въоръжени отряди. Начело на образуваната през есента Оранжева армия застава Райко Даскалов. Останалите партии не спят. На 6 юли 1922 година Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия се сплотяват в така наречения Конституционен блок. Целта, която си слагат водачите му, измежду които са политици като Андрей Ляпчев, Григор Василев, Атанас Буров, е да открият парламентарен режим съгласно Търновската конституция.
На 17 септември 1922 година партиите, участващи в Конституционния блок, насрочват всеобщ събор във Велико Търново. В отговор Комитетът за селска тирания издава окръжно за очистване на блоковите водачи. В същия ден, на същото място – Търново, Български земеделски народен съюз провежда конгрес на цвеклопроизводителите. Тълпи от селяни, призовани от земеделските дружби в Северна България, атакуват влака с блокарите. Гаврата е неописуема. Скубят им брадите, постановат ги немилостиво с криваци, трошат де що срещнат по пътя си! Много от опозиционните водачи се озовават в пандиза, други потърсват избавление в чужбина. Всички добре познаваме резултата от революционните по своята същина дейности на Български земеделски народен съюз, ориентирани както към буржоазните партии, по този начин и към Вътрешна македонска революционна организация. Вероятно единствено за ръководещите аграрни дейци и за членската маса на Български земеделски народен съюз превратът на 9 юни 1923 година е бил неочакван. Тези събития са
прелюдията към безумния кървясъл бунт,
подбуден от Кремъл и квалифициран от комунистите на 23 септември 1923 година. Пропастта в българското общество, изкопана тогава, се задълбочава и уголемява след деветосептемврийския боен прелом и взаимната ненавист и злоба нито угасват, нито понижават до ден сегашен!
Притиснат сред 9 септември и 23 септември е ден, който би трябвало да ни сплоти, да ни направи горди като нация, да ни въодушевява в пътя ни напред като страна и общество. Но не би!
Денят на Независимостта – чисто българско дело,
осъществено с общите старания на княз Фердинанд I и на държавното управление отпред с Александър Малинов, сходно на Деня на Съединението е премълчаван, тълкуван превратно, омаловажаван, подценяван от същите русолюбски болшевици, които от 9 септември 1944 година до през днешния ден не са преставали да ръководят България. Ако не беше по този начин, то националният ни празник трябваше да бъде на 22 септември, когато в емблематичната черква „ Свети 40 мъченици “ във Велико Търново, строена от цар Иван Асен II, е прочетен манифестът за независимостта, с който се отхвърля васалитетът на българската страна. Унизителният статут пречи за свободното развиване на България, слага страната в неравностойно отношение по отношение на останалите европейски страни, основава редица усложнения от политически и икономически темперамент. Княз Фердинанд I приема купата „ цар на българите “ и по този начин връзва скъсаните влакна на българската държавност! Няма естествена страна в света, чийто формален народен празник да не е денят, когато се е родила като суверенна страна! Но българите, които имат вяра, че свободата от друговерското османско господство им е „ подарена “ от съветския цар, величаят като собствен най-бележит ден попадането си под нова непозната власт, този път доста по-коварна и подла, тъй като работи в посока изтръгване на българското съзнание, в посока на
русофициране и усвояване на „ сродния православен славянски народ “
Уви, наследниците на Раковски, Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Сава Муткуров и редица други прозорливи възрожденци и всеотдайни борци за национална независимост, са не запомнили тяхното предизвестие, което може да се формулира с написаното от Левски в писмо до Панайот Хитов, че: „ Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби “!
Честит Ден на Независимостта българи, за които през днешния ден е ИСТИНСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ