Под диктата на Кремъл – кървав четвъртък
Виолета К. Радева, особено за Faktor.bg
В спомените си Царица Йоанна разказва картина, от която човек настръхва и през днешния ден, 79 години след този злополучен ден – 1 февруари 1945 година: „ Тодор Кожухаров, неработоспособен от войната и ослепителен публицист, вървеше, опирайки се на бастун, и внезапно извика: „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България ”. И запя националния химн. Бе погубен с удар от револвер ”.
„ Не би трябвало да плачем за нас, а за България! ”
Така умира героят, създателят на сборници с военни разкази, мемоари и фейлетони, публицистът, депутатът и шеф на в. „ Слово ” от 1926 година до националния разгром през 1944 година Тодор Кожухаров, прочут с псевдонимите си Федя Чорни и Щабс капитан Копейкин.
Царицата, като непосреден очевидец, който джелатите не са посмели да изгонят, възсъздава трагичната картина от дивашката разпра на комунистите с държавния и интелектуален хайлайф на България: „ Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобяд. Беше четвъртък, който в България още се назовава
кървясъл четвъртък
Чух четенето по радиото. Списъкът започваше с името на моя зет Кирил ”. Когато отива до Съдебната палата, с цел да се елементарни с наказаните, тя вижда по какъв начин тримата регенти, дружно с двама тежко заболели наказани, са изведени последни и качени в един полупразен камион. Откарани са до бомбени ями в края на софийските гробища, където ги чакат екзекуторите. Женоподобната харпия Цола Драгойчева ще споделя след десетилетия, че в никакъв случай не била спала по-сладко, в сравнение с след разстрела на следосвобожденския български интелектуален и политически хайлайф.
Тази хекатомба е жертвен подарък за сатанинското страшилище Сталин, положена пред пиедестала на бога Соца, комуто се кланят плуграмотните и по предписание с престъпни инстинкти тукашни почитатели на Карл Маркс и Ленин. Докато заседава Първи състав на „ националния съд ”, проведени от комунистите тълпи, докарани от цяла България, реват пред Съдебната палата „ Смърт! ” и скандират лозунги на омразата и жестокостта. Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и правосъден заседател в един от съставите на тъй наречените „ национален съд ”, с книжовен псевдоним Валери Петров, непрестанно приканва към революционно принуждение. Тълпите биват насъсквани и с неговата фамозна хорова агитка „ Народен съд ”, където френетично зове:
Към врага да сме ний безпощадни,
против него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!
И още:
Този, комуто съвестта пречи
да смаже един гнусен живот,
той не е нито гальовен, нито хуманен,
а нечовечен е към своя народ ”.
В това „ хуманно ” произведение агитка от ремсисти пита:
Какво ще отсъди съдникът корав?
Обвинителите, като древногръцкия хор от нещастията, дават отговор:
Смърт! Смърт! Смърт!
С нахлуването на 8 септември 1944 година на окупационната руска войска, шепа професионални превратаджии и шпиони на враждебни на Царство България страни смъкват законното държавно управление на Константин Муравиев и завземат властта. С грохота на съветските „ Катюши ” и американските военни камиони в страната ни настава аленото страшилище – съветският болшевизъм! Превратаджиите звенари са безскрупулни и алчни мерзавци със самомнение на огромни хитреци, със славата на изтънчени негодници, само че тъкмо като в приказката за хитрата сврака, „ отечественофронтовците ” падат като гнили круши в лапите на примитивните, груби и с престъпни настройки шепа московски послушници, самонарекли се „ антифашисти ”. С изключение на един. На най-големия безсрамник – Кимон Георгиев. Дългогодишен руски „ сътрудник за въздействие ”, както признава даже аленият акад. Георги Марков, доверено лице на Кремъл, той е посочен персонално от Сталин да оглави новия „ революционен ” кабинет на „ победилите служащи и селяни ”. Докато превратаджиите отечественофронтовци си разпределят министерства, избират си кабинети, конфискуват леки коли, с цел да се почувстват значими, небрежно слезлите от мандри и кошари шумкари от БРП/к/ се залавят за сатанинската си задача.
Още на идващия ден след окупацията на България от руските солдати, въоръжени „ революционни тройки ” потеглят по села и градове, измъкват от домовете им хиляди души от всички обществени пластове, товарят ги на камиони и в дерета, храсталаци и келяви горички ги избиват по най-садистичен метод – с кирки, търнокопи, прави лопати и чепати колове. По-рядко ги прострелват по маниера на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) с патрон в тила. „ Мероприятието ” е по разпореждане от Москва. Задачата е да бъдат премахнати всички по-изявени персони като учители, публицисти, попове, служители, юристи, съдии, както и по-заможните селяни, търговци, занаятчии. Целта е да бъде парализирана волята на българската нация за опозиция против болшевизацията и съветизацията. Разюзданият гнет продължава с неотслабващо движение в продължение на към един месец. Жертвите са, по неокончателни към момента данни, към 30 хиляди души.
На 12 септември Министерският съвет взема решение да се задържат всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 г.; всички народни представители от XXV Обикновено национално събрание; всички военни лица, станали „ причина за слагане на страната пред злополука ”. Арестувани са обаче с изключение на министри и народни представители, също по този начин и чиновници на Двореца, царски съветници, професори, писатели, голям брой публицисти. Същия ден К. Георгиев държи тирада по радиото, в която изрежда по точки какво е направил неговият кабинет за миналите три дни. Освен отстраняването на регентите, прочистването на администрацията, прочистването на дипломацията, възобновяване на демокрацията, били спрени вестниците, които отровили душите на българите.
Успоредно, трескаво, под диктата на Георги Димитров
от Москва, се приготвя най-голямата и цинична подигравка
както с правото, по този начин и с елементарния човешки морал – така нареченият национален съд. Пуснатата обаче на 8 септември алена месомелачка не почива, тя работи с цялостни обороти през деня и нощем. Има значима причина за тази прибързаност. Саморазправата би трябвало да завърши в общи линии преди приемането на „ Наредба-закон за националния съд ” от кабинета на Кимон Георгиев, което става на 30 септември 1944 година. Тя влиза в действие с публикуването в „ Държавен вестник ” на 6 октомври. Подкрепена е от всички министри на влизащите в Отечествения фронт партии. Не се опълчват нито социалдемократите, нито земеделците. За звенарите като националите предатели Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов, проф. Станчо Чолаков няма даже смисъл да се приказва!
Стане ли дума за бруталната разпра на комунистите с елита на Царство България посредством така наречения национален съд, неизбежно изскачат пропагандатори от целия червено-русофилски набор и в кресчендо стартират да упрекват съперниците си в неистина и неуважение на истината. Те не престават да настояват, че всички сформира на „ националния съд ” били произнесли своите „ сурови, само че обективни присъди ”.
Но безспорен факт е, че на никое място в културна Европа не се е случило след края на Втората международна война в една нощ да бъдат избити министрите от четири кабинета и народните представители от съвсем цялостен парламент. Нещо повече. В Нюрнберг да вземем за пример не е съден немският министър на железниците, само че у нас на гибел са наказани четирима министри на железниците! Единствените причини на комунистите „ за ” тази садистична подигравка са някакви интернационалните отговорности, които страната била поела с подписването на мирните контракти. Според тях убийствата били закономерно възмездие за жертвите, дадени от партизани и техните ятаци до 9 септември 1944 година.
Съизмерими ли са те? Има ли въобще място за съпоставяне?
След края на юни 1941 година, когато по разпореждане от Москва излизат първите незаконни и стартират саботажи, наказателни акции, убийства и други безчинства, законното Народно заседание приема закони, съобразени с военното време. В единодушие с тях царските съдилища са постановили общо 409 смъртни присъди поради шпионаж и терористични акции в интерес на непозната страна. Изпълнени са 199, тоест по-малко от половината! Музеят на революционното придвижване в София в своя Годишник от 1969 година разгласява резултатите от изследванията си на жертвите, дадени от комунистите в интервала 1923-1944 година. Там е посочено, че „ издирените и конкретизирани от нас лица... възлизат на 5639. В това число влизат и по-видни дейци, умряли неотдавна след тежки полицейски инквизиции ”. Тук са включени и тези комунисти, убити в Испания по време на Гражданската война през 1936 година, убитите от Гестапо в чужбина, починалите в Съветския съюз (!!!). Според същия този указател убитите през 1941-1944 година възлизат на 2740 души. Това са на първо място шумкари (1255), ятаци (826), от бойните групи (85), подводничари и парашутисти (40). Всички те са терористи, тръгнали с оръжие по разпореждане на Кремъл да смъкват законната българска власт.
Колкото до това за какво са убити – по кое време, къде, коя страна не се е защитавала и не се пази изцяло законно от терористи и убийци? Нима по време на заложническата рецесия сред 1 и 3 септември 2004 година в Беслан режимът на Путин не унищожи чеченските терористи, като нападна с 2 танка, хеликоптери и огнехвъргачка учебното заведение, където починаха над 400 души, от които почтени 186 деца?!
През годините на комунистическа тирания никой не загатва, че до 9 септември 1944 година партизанските „ герои ” по най-свиреп метод изтребват служители на реда, кметове, бирници, търговци, даже овчари по мандрите, с цел да ги ограбят. Броят на убитите държавни чиновници и по-видни жители възлиза на към три хиляди души, както демонстрират данните от архивите на Министерство на вътрешните работи. Да не приказваме, че на 26 януари 1945 година отечественофронтовското държавно управление приема Наредба-закон за отбрана на националната власт, доста по-свиреп от Закона за отбрана на страната от април 1924 година. В него ръководителите и членовете на всяка организация, която „ си слага за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, се санкционира със непоколебим тъмничен затвор или гибел ”. А политбюро на Централен комитет на БРП/к/ по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов замисля да сътвори бойни отряди под егидата на милицията.
Комунистите да убиват – това е високопатриотично,
става известно. Но някой да намерения да ги смъкна от власт – той е „ национален зложелател ” и за него няма прошка. Така, без прошка, впрягайки цялата мощ на милицията, на Държавна сигурност, на войската биват разгромени по-късно горяните, пробвали да се опълчват на насилственото лишаване на земята на милионите български селяни. Така, без прошка, биваха застрелвани по телените огради, през които и пиле не можеше да прехвръкне, опиталите се да изоставен „ социалистическия парадайс ”. Така, без прошка, бяха убити някои от сънародниците ни мюсюлмани, които отказваха да трансформират имената си.
Наблюдавайки развихрилия се революционен смерч, ръководителят на американската задача у нас в Съюзническата контролна комисия го дефинира като „ комунизиране на средновековната инквизиция ”!
Каква е равносметката от тази „ средновековна инквизиция ”?
С какви каузи се обезсмъртява Демонът на революцията?
Осъдени са 9155 души. На гибел – 2730. Главният обвинител Г. Петров показва цифрата 2875 смъртни присъди. Доживотни присъди получават 1305 души. Хиляди други на десетките процеси по места са наказани на разнообразни периоди затвор. Фрапантното е, че са наказани post mortem лица, авансово премахнати от бандитските „ тройки ” екзекутори за да им бъде иззето цялото имущество. Въпреки това доста партизани се възмущават, че са издадени малцина смъртни присъди. За болшевишкия нрав и за комунистическата жестокост приказва едно съпоставяне. Показателно е, че Нюрнбергският развой не съди тези националсоциалистически водачи, които са мъртви. Същият арбитражен съд, заседавал от 20 ноември 1945 година до 1 октомври 1946 година, издава 12 смъртни присъди на фона на българските 2730!!! Сред наказаните и убити у нас да вземем за пример са 20 народни представители, подписали подписката на ръководителя на Народното събрание Димитър Пешев за спасяването набългарските евреи, а 6 – на пожизнен затвор. На 15 години затвор е наказан и Димитър Пешев поради „ фашистка активност и антисемитизъм ”! И още едно показателно съпоставяне. Във Франция са съдени малко над 6 хиляди души, изпълнени са 791 смъртни присъди. Съпоставете популацията на България и Франция и броя на наказаните и убитите в България и във Франция.
Да напомним доклада на Главния национален обвинител след края на процесите. В конфиденциален отчет от 3 юли 1945 година до Централен комитет на БРП/к/ Георги Петров Драгиев след един пролог в сантиментален жанр, който би могъл да бъде избран като жанр a la „ Фред или пролетта ”, т.е. Продевски жанр, той показва страдание, че фактическата конюнктура е станала спънка
„ да бъдат коренно прочистени всички фашистки детайли в нашия политически и икономически живот ”
А каква е тази „ фактическа конюнктура ”, която е станала спънка за „ радикална ” чистка съгласно визиите и съгласно желанията на комунистите? Ще дам думата на Г. П. Драгиев. Запазвам обаче езика и правописа на основния обвинител, въпреки други модерни коментатори на този документ да си разрешават редакции на достоверния текст:
„ Не е загадка за никого, за никой образован партиец, че нашите съдружници в ръководството на страната, са намерено срещу една такава съществена чистка, тъй като те стоят още на позициите на остарялата система – политическа и стопанска. Техните политически организации са били дълготрайно време на фронта на фашизма срещу освободителното работн/ическо/ придвижване. През време на своето присъединяване в ръководството на страната в тежкото наше минало на полит/ически/ живот, и те – малко или доста, са водили жестока битка с нас и са изтръгвали скъпи жертви из нашите редове. При това свое близко минало, те явно не може да бъдат съгласни с нашето мнение и с настояването на българ/ския/ народ за едно главно пречистване на всички сътрудници на незаконния фашизъм в нашата страна ”..
Генералният му извод е, че „ с тази акция ний би трябвало да се гордеем изключително доста и напълно обективно да установяваме, че посредством тази акция изстрадалия българ/ски/народ се издигна прекомерно високо пред очите на целия пролетарски и либерален свет ”. Не може да скрие и законната си горделивост от чудесно свършената работа. Дава израз и на безспорната си увереност, че:
„ Народните съдилища в никоя страна няма да доближат тези достижения, които, несъмнено, зарегистрира българския Народен Съд. Историята на ПЪРВИЯ НАРОДЕН СЪД в България и неговото огромно, бих споделил – велико дело, ще останат ненадминати в историята на демократичните нации. Ето къде би трябвало да бъде нашата горделивост национална! ”
Екзалтирани от безпроблемното завладяване на властта и полетели към висините върху могъщите криле на руската войска, доста от комунистите обаче недоволстват и подлагат на критика съдилищата за незадоволителна увереност в оправянето с всички фашисти на всички нива в градове, села и паланки. Това „ справяне ” съгласно тях би трябвало да стане по един-единствен метод – посредством избиване на всичко живо, което недолюбва или не харесва изключително другарите комунисти и ремсисти – правилните воини на великия водач другаря Сталин и радетелите за болшевишки ред в страната.
„... правилно е – съгласява се Главният Обвинител, – че на пръв взор смъртните присъди наподобяват относително малко и незадоволителни, само че дано да надникнем в наличието на тези 2875 смъртни присъди и да избегнем повърхностното разискване на тези данни. Ето за какво, ний, незабавно, следва да си сложим въпроса за качествата на лицата, които осъдихме и разстреляхме посредством присъдите на Народ.Съд. И, в действителност, кои лица разстреляхме? Ами това са: тримата регенти, сред които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкоз доста несгоди на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата пейка духът на „ О Бозе почившия Цар Борис III ”, с цел да го развенчаем като „ национален цар ” и с цел да го изтъкнем като основен провинен за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, сред които трима Мин.председатели, плюс един на пожизнен стр. тъмн. затвор; тоже и двама военни министри; разстреляхме съвсем цялата незаконна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Об. Нар. Събрание. Но единствено това ли? Не, ний разстреляхме тоже целият върховен боен съвет, целия общоприет щаб – към 47 души генерали, полковници и други военни нарушители, които имат дълголетна работа на велико-българския национализъм и са водили страната от злополука към злополука и са заповядвали избиването на прогресивния българ. народ и неговите героични синове; разстреляхме целият уред на кървавата фашистка полиция: всички шефове на полицията, всички Обл. и пом. Обл. Директори, началници на държавна сигурност, Обл. и Окол. полиц. началници, коменданти и Окол. шефове, всички групови полиц. началници и цялата полит. полиция в страната, с дребни изключения; разстреляхме всички дребни и огромни офицери, фашизирани палачи над българ. народ, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и прочие, и прочие Имаме едно съвсем цялостно кастриране на върховете на кървавия фашистки уред в нашата страна ”.
Защитници на чистката, наречена „ национален съд ”, през днешния ден манипулират публичното мнение и внушават на новите генерации, които към този момент са прекомерно отдалечени от тези дни на нечовечен гнет, че присъдите въобще не са били сурови, нито прекомерно доста и фабрикуват стряскащи цифри за наказани на гибел и изпълнени смъртни присъди в други европейски страни. Каква е истината, обявена от Георги Петров в отчета до Централен комитет на БРП/к/? Според него „ в интернационален мащаб,
нашият Народен Съд ще остане непостижим,
още от в този момент той се сочи като пример за другите демократични нации – в това отношение те ще би трябвало да се поучат от дребния, само че храбър народ... Във Франция бяха наказани напълно малко политически нарушители и знаем по какъв начин неенергично бе извършена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една подигравка над революционния француски народ. В Германия – основната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се към този момент приготовлява от Съзниците не един същински интернационален Съд, а по-скоро един възмутим фарс. Даде се опция на основните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко, Швейцария, пък дори и в самата Англия. Тези, които парадираха толкоз време с интернационалния съд над
„ Прочее, образецът, който даде нашият Народен Съд – заключава обвинител № 1 – остава и ще остане непостижим в интернационален мащаб, ще остане да свети като една скъпоценна корона в историята на нашия храбър народ. Безспорно, този резултат се дължи най-много на нашата славна Партия, която пое тази акция, съвсем, напълно в своите ръце и даде една здрава организация на това огромно национално дело, като се сложи на крайник и целият български народ и държеше будно неговото схващане през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия устоя един блестящ изпит в процеса на своето развиване. ”
Първи състав на Народния съд в София. Отляво надясно: Вера Начева, Стефан Манов, ръководителят Богдан Шулев
Главният „ национален ” обвинител Георги Петров назовава безогледното очистване със съд и без съд на държавния, нравствен и икономически хайлайф „ кастриране ”. Да, комунистите кастрират физически и духовно българското общество. Те обаче са моралните кастрати, изфабрикувани по руски модел. Именно те поставят на черния 9 септември 1944 година началото на невъобразим за европейска страна от ХХ век геноцид, траял съвсем половин век и трансформирал душeвността и нравствените полезности на българите.
Да се върнем към въпроса правилно ли е, че конституирането на този „ национален съд ” е по гледище на интернационалната общественост? Че спечелилите във Втората международна война Съединени американски щати, Англия и Съюз на съветските социалистически републики били изискали този съд с перверзното определение „ национален ”?
Нека да погледнем още веднъж обстоятелствата
Известно е, че в член 6 на Московското помирение (примирие, а не кротичък контракт!) от 28 октомври 1944 година написа: „ България ще сътрудничи за задържането на лица, упрекнати във военни закононарушения (подчертаното от мен) и за тяхното съдене ”. Мирният контракт е подписан в Люксембургския замък в Париж на 10 февруари 1947 година (!!!) от Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. Договорът влиза в действие на 15 септември 1947 година. Една седмица по-късно, на 23 септември, е екзекутиран Никола Петков.
А по кое време завършва своята високопатриотична работа българският „ национален съд ”? През април 1945 година – преди края на Втората международна война, преди на 20 ноември 1945 година да е почнал интернационалният арбитражен съд против управителни политици на Третия Райх в Нюрнберг, избран от основния американски обвинител Робърт Джаксън за място на съвещанията, защото там са провеждани всеобщите манифестации на националсоциалистическата партия. Според Лондонското съглашение на съд би трябвало да бъдат изправени виновните за военни закононарушения и за закононарушения срещу човечеството. За такива действия ли са съдени „ фашистите ” у нас?
Какво военно закононарушение е направил да вземем за пример националният представител Димитър Пешев?
Какво военно закононарушение е направила писателката Фани Попова-Мутафова?
Какво военно закононарушение е направил историкът Димитър Съсълов?
Какво военно закононарушение е направил ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Николай Гаврилов Кожухаров? Или основният редактор на в. „ Църковна самостоятелност ” архимандрит Стефан Николов?
Какво военно закононарушение е направил шефът на Народната библиотека Райчо Райчев?
Какво военно закононарушение е направил художникът Александър Добринов? Или художникът Александър Божинов?
Какво военно закононарушение е направил журналистът Стефан Танев?
Всъщност, замисълът за тази невиждана кавга с елита на един народ, каквато не си е разрешила нито една друга цивилизована страна в Европа, е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на Отечествен фронт е записано: „ Народен съд над виновниците за до момента водената пагубна политика и за всички провинени в изстъпления над националните борци и мирното население на България и окупираните земи ”. Но терминът „ национален съд ” се появява по-рано, през септември 1941 година, в документите на БРП/к/! При това българските прислужници на Сталин тогава декларират, че „ тоя съд ще бъде безмилостен ”!
По закононарушения срещу човечността сме, с помощта на Каиновите братя комунистите, на едно от първите места в цивилизования свят. Печална българска „ привилегия ” е първото място, което държим до атентата против кулите-близнаци в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон на 11 септември 2001 година, за най-кървавия атентат в международната история, осъществен в катедралния храм „ Света Неделя ” на 25 април 1925 година от комунисти и леви земеделци. Но същинският гибелен смерч над България се понася след деветосептемврийския боен прелом.
В коя друга страна посредством противоконституционен съд са премахнати редица учени със международна популярност и популярност, видни писатели и публицисти, адвокати и свещеници? Убит е проф. Богдан Филов – най-ерудираният, най-подготвен наш археолог с интернационална популярност. Евдокия Петева-Филова, изумена от разправата с обожавания от нея брачен партньор, възкликва: „ Не, това е невероятно! Не може един знаменит академик да бъде упрекван и премахнат от личния си народ! ” Не може, само че за Сталиновите оръдия няма невъзможни, нито морално укорими неща!
На проф. доктор Богдан Филов България дължи спасяването по време на трите войни при започване на ХХ век скъпи български съкровища от Вардарска Македония, Поморавието, Източна Тракия, Беломорието, измежду които фамозната митра на охридската епископия от XVII век, направена от злато, сребро, скъпоценни камъни и шарен гланц, оценена на почти 40 млн $! Проучил е редица български църкви от Средновековието, описал е стенописи, дърворезби, неповторими надписи. Правил е разкопки в софийските църкви „ Света София ”, „ Свети Георги ”, в Боянския манастир. Открил е доста антични ръкописи, положил е основите на днешната тракология. След гибелта на проф. Любомир Милетич през 1937 година е определен за ръководител на Българска академия на науките. Бил е ректор на Софийския университет през 1931-1932 година. Проф. Богдан Филов е лекар хонорис идея на университетите в Атина, Берлин, Падуа и Будапеща, дописен член на доста академии и научни сдружения, ръководител на Международния комитет за интелектуално съдействие със седалище в Женева (1934–1940). За унищожаването на подобен академик като проф. доктор Богдан Филов какъв брой доста подхождат думите на геометъра Жозеф Луи Лагранж, казани във връзка изтезанието на химика Антоан-Лоран Лавоазие по време на якобинската тирания: „ За да отсекат тази глава, им трябваше единствено един момент, а в този момент и 100 години може да не стигнат, с цел да се създаде втора като нея.
Разстрелян на 1 против 2 февруари 1945 година е още един академик с европейска популярност и висок авторитет – проф. Борис Йоцов. Забележителният славист е министър на националното просвещение от 11 април 1941 година до 1 юни 1944 година. Изминал пътя от помощник до постоянен професор и титуляр на катедрата по славянски литератури, проф. Б. Йоцов през 1936 година е декан на Историко-филологическия факултет. Известно време (1936-1937) е шеф на Народния спектакъл, а в 1940 година става основен секретар на Министерството на националното просвещение. Две години по-късно поема министерството. Той е индивидът, модернизирал българското обучение, основал Висшето техническо учебно заведение, Държавния библиографски институт, отделите по стоматология и фармация към Медицинския факултет на СУ, Висшето учебно заведение за телесно образование и университета в Скопие. „ Голямата му виновност беше – ще каже през 1995 година неговият по-малък наследник Богдан Йоцов, – че обичаше родината си. Той напряко благоговееше пред нея ”. А пред „ националния съд ” проф. Йоцов споделя: „ Стараех се да извърша единствено своя дълг като човек и като българин ”.
На 21 май 1939 година с огромни тържества е маркирана 50-годишнината на Софийския държавен университет „ Св. Климент Охридски ”. В тях вземат участие над двеста представители на международния теоретичен и културен хайлайф. По това време ректор на университета е проф. Александър Станишев. Оцелелите фотоси от това време са съхранили облика на 53-годишния академик – мъж в апогея на интелектуалното си, академично и публично развиване. Едва ли и най-големите мизантропи и песимисти са можели да позволен тогава, че след шест години благородният доктор и патриот ще бъде разгласен за „ зложелател на народа ” и ще бъде
погубен по най-варварски метод
Европейско величие на хирургията, той евентуално финален е получил през нощта на 1 февруари 1945 година смъртоносния патрон в тила. Казват, че садистите са го предиздвикали да открива гибелта на всяка поредна жертва, чийто живот е лишен за угаждане на Сталиновата жадност за кръв. За моралния образ на индивида, приел да стане министър на вътрешните работи и националното здраве в държавното управление на Иван Багрянов – от 1 юни до 1 септември 1944 година, задоволително красноречиво приказва един факт. Когато руските войски се готвят да преминат Дунав и да окупират България, на него и фамилията му дават места в аероплан за Виена. Всеки уважаващ себе си университет където и да е на Запад би бил горделив да повери катедра на този хирург със международна популярност. Отговорът му обаче е: „ Аз не съм нарушител, не съм правил никакви закононарушения, единствено съм помагал през целия си живот и няма за какво да тичам. Смятам, че мястото ми е тук. ”
Червената гилотина отсича главата и на единствения наследник на проф. Иван Шишманов. Голямата виновност на Димитър Шишманов – Мика, както се подписва постоянно, е, че се посвещава на дипломатическа кариера и от 14 октомври 1943 година до 1 май 1944 година е министър на външните работи на Царство България. Малкият Мика пораства и се оформя в среда на известни създатели. Близък другар на татко му е Иван Вазов, в интелектуалния кръг на професора са още Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Беню Цонев, доста политици, учени, писатели. Към перото протяга ръка напълно естествено и Димитър Шишманов. Първите му литературни изяви – повестите „ Хайлайф ”, „ Депутатът Стоянов ” и сборникът „ Разкази ”, излезли през 1919 година, са посрещнати с интерес и бързо печелят утвърждението на четящата аудитория, както и на критиците. Същата година получава премия от фонда на Иван Вазов за насърчаване на млади гении. Следващата година се появява романът му „ Бунтовник ” и въпреки дипломатическата работа да лишава огромна част от времето му, той продължава да написа драми и разкази, рецензии. В продължение на 21 години е бил културен наблюдаващ във в. „ Слово ”. От 1930 година създателят на сборниците с разкази „ Странни хора ”, „ Блянове край Акропола ”, „ Зограф Павел ”, „ Пламъчета над делника ” и други е член на Управителния съвет в Съюза на българските писатели. Името на този надарен, съвременен за времето публицист, е безусловно изтрито от историята на нашата литература след убийството му на 1 против 2 февруари 1945 година. От мрака на предишното то изплува едвам след краха на комунизма.
Няма друго събитие в новата ни история, което да е изкопало такава
непроходима бездна сред българите
Докато не бъде възобновена справедливостта, тази бездна не може да бъде запълнена. Несправедливостта изпъква още по-силно като имаме поради, че през 2000 година Народното събрание призна комунистическия режим за незаконен, което би трябвало да обезсилва всички актове на човеконенавистническия режим, които освен това са вземани под диктовката на Москва.
Въпреки това нито нарушителите получиха наказване, нито жертвите им - ВЪЗМЕЗДИЕ!
Националсоциализмът, по-малкото и незряло братче на комунизма – двете тоталитарни системи, под чийто отблъскващ знак мина ХХ век, в цивилизования свят е непризнат като идеология и като процедура. В Германия от 1945 година насам не съществува партия, изповядваща концепциите на националсоциализма. Не съществува партия, която, въпреки с променено име, да брои рождението си от основаването през 1920 година на Националсоциалистическата немска работническа партия (NSDP). В десетилетията след краха на Третия райх няма почитан нацист, позволен до ръководството на Германска федерална република, да не приказваме за Германска демократична република. Няма нито един монумент, възвеличаващ изтъкнат деятел от времето на Хитлер. Няма град, наричащ се да вземем за пример Хитлерщадт. Докато
българската земя е покрита с монументи на терористи и предатели,
както и на руските окупатори. Български градове не престават да носят имена на национални предатели: Димитровград, Велинград, Благоевград... Символите на болшевизма можем да срещнем на всички места: край кръстовища, в шофьорските кабини на тировете и междуселските рейсове, в канцеларии на кметове и държавни служители.
Преименуваните в „ социалисти ” довчерашни комунисти се гордеят със своята над 120-годишна история. Те нито се отхвърлят от своето терористично и тоталитарно завещание, нито най-малко са се извинили за жестоките репресии, на които в продължение на половин век като единствени ръководещи бяха подложили милиони българи и техните наследници от второ и трето потомство. Развяват на своите сборища флагове със сърпове и чукове, издигат държавния байрак на Русия. Най-наглите се афишират за съветски патриоти! Множат се поклонниците на архизлодеите и директни учители на Хитлер – Ленин и Сталин, на садисти като Че Гевара. Червени професори и учени свободно пропагандират комунистическата идеология в границите на своите „ научни ” планове в Българска академия на науките. На всеки, който припомня за закононарушенията на комунистическите партии, без значение по какъв начин се назовават и какъв брой пъти са променяли името си с вярата да прикрият същинската си същина, левите идеолози поставят етикета „ пещерен антикомунист ”. Да сте чули някого някъде да дефинират като „ пещерен антинацист ”? Нали същността им е една и съща?!
Антикомунизмът бил старомоден времето си
Не! Не е!
Неотдавна бяхме очевидци на знаков жест от страна на Нейно Превъзходителство посланичката на Съединени американски щати у нас Херо Мустафа, която се поклони и отдаде респект на паметта на хилядите избити от комунистите след 9 септември 1944 година българи пред параклиса до НДК. Но там не сме видели да сложи най-малко едно цвете обединителят на нацията, какъвто е по Конституция президентът Румен Радев. Едва ли ще го забележим и в този момент на 1 февруари. Както няма да забележим и неговата заместничка от Българска социалистическа партия Ил. Йотова. Нито лидерката на алените ожаднели за власт социалисти Корнелия Нинова. В подмяна на това ще чуем и ще прочетем филипики против „ пещерните антикомунисти ” от „ острите пера ” на столетницата, от нейните млади лъвчета, до едно деца или внуци на видни дейци на Българска комунистическа партия от времето на най-свирепия гнет, както и от едни постоянно мимикриращи нагаждачи, които сменят като носни кърпички хрумвания, партии и привързаности. До през вчерашния ден сътрудници на Държавна сигурност, през днешния ден те заемат позата на „ демократи ” и „ либерали ”. Всъщност науката е потвърдила, че дейните комунистически дейци са психопати и социопати. Те като че ли са лишени от съвест, неспособни са да изпитват виновност, разкайване. Понятията им за положително и зло са комплицирани и се отнасят с безусловно неуважение към непознатия живот. И през днешния ден представителите на 120-годишната антибългарска партия показват неналичието на възприятие за позор, своята патологична податливост да лъжат и да манипулират, по този начин присъщи черти на социопатите, чийто честен компас е рисково смутен.
Опустошителният червен ураган, вилнял половин век, с изключение на физическия геноцид над българската нация унищожи и оня нравствен облик, от който доста чужденци са се възхищавали в предходните десетилетия. Гилотината е отсякла освен възприятието за национална еднаквост. Отсякла е етоса, оня „ дух ” на българския народ, на българските традиции, на градената епохи българска просвета, който дух продължава да боледува и да линее.
Различни политически изкопаеми току приканват да затворим страницата на предишното. Да я затворим, крещят и потомците на тогавашните убийци. А като я затворим, без да я прочетем, следите от насилието и братоубийството ще изчезнат ли? За да бъдат действително затворени тези страници, би трябвало първо да бъдат прочетени без пропуски, без недомлъвки, без свободни партийни съчинения. Да бъдат осмислени аргументите за продължаващата един век покруса на българската страна и на българите, жертви на съветския болшевизъм и комунистическата идеология. Да бъдат посочени отговорните. Да бъдат най-малко морално наказани, а не героизирани. Не можем без покаянието на отговорните да затворим страниците на предишното, които лепнат от кръв. То би трябвало да бъде опознато по този начин, че самата мисъл за връщането му под някаква форма да наподобява чудовищна. За да я бъде България.
В спомените си Царица Йоанна разказва картина, от която човек настръхва и през днешния ден, 79 години след този злополучен ден – 1 февруари 1945 година: „ Тодор Кожухаров, неработоспособен от войната и ослепителен публицист, вървеше, опирайки се на бастун, и внезапно извика: „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България ”. И запя националния химн. Бе погубен с удар от револвер ”.
„ Не би трябвало да плачем за нас, а за България! ”
Така умира героят, създателят на сборници с военни разкази, мемоари и фейлетони, публицистът, депутатът и шеф на в. „ Слово ” от 1926 година до националния разгром през 1944 година Тодор Кожухаров, прочут с псевдонимите си Федя Чорни и Щабс капитан Копейкин.
Царицата, като непосреден очевидец, който джелатите не са посмели да изгонят, възсъздава трагичната картина от дивашката разпра на комунистите с държавния и интелектуален хайлайф на България: „ Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобяд. Беше четвъртък, който в България още се назовава
кървясъл четвъртък
Чух четенето по радиото. Списъкът започваше с името на моя зет Кирил ”. Когато отива до Съдебната палата, с цел да се елементарни с наказаните, тя вижда по какъв начин тримата регенти, дружно с двама тежко заболели наказани, са изведени последни и качени в един полупразен камион. Откарани са до бомбени ями в края на софийските гробища, където ги чакат екзекуторите. Женоподобната харпия Цола Драгойчева ще споделя след десетилетия, че в никакъв случай не била спала по-сладко, в сравнение с след разстрела на следосвобожденския български интелектуален и политически хайлайф.
Тази хекатомба е жертвен подарък за сатанинското страшилище Сталин, положена пред пиедестала на бога Соца, комуто се кланят плуграмотните и по предписание с престъпни инстинкти тукашни почитатели на Карл Маркс и Ленин. Докато заседава Първи състав на „ националния съд ”, проведени от комунистите тълпи, докарани от цяла България, реват пред Съдебната палата „ Смърт! ” и скандират лозунги на омразата и жестокостта. Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и правосъден заседател в един от съставите на тъй наречените „ национален съд ”, с книжовен псевдоним Валери Петров, непрестанно приканва към революционно принуждение. Тълпите биват насъсквани и с неговата фамозна хорова агитка „ Народен съд ”, където френетично зове:
Към врага да сме ний безпощадни,
против него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!
И още:
Този, комуто съвестта пречи
да смаже един гнусен живот,
той не е нито гальовен, нито хуманен,
а нечовечен е към своя народ ”.
В това „ хуманно ” произведение агитка от ремсисти пита:
Какво ще отсъди съдникът корав?
Обвинителите, като древногръцкия хор от нещастията, дават отговор:
Смърт! Смърт! Смърт!
С нахлуването на 8 септември 1944 година на окупационната руска войска, шепа професионални превратаджии и шпиони на враждебни на Царство България страни смъкват законното държавно управление на Константин Муравиев и завземат властта. С грохота на съветските „ Катюши ” и американските военни камиони в страната ни настава аленото страшилище – съветският болшевизъм! Превратаджиите звенари са безскрупулни и алчни мерзавци със самомнение на огромни хитреци, със славата на изтънчени негодници, само че тъкмо като в приказката за хитрата сврака, „ отечественофронтовците ” падат като гнили круши в лапите на примитивните, груби и с престъпни настройки шепа московски послушници, самонарекли се „ антифашисти ”. С изключение на един. На най-големия безсрамник – Кимон Георгиев. Дългогодишен руски „ сътрудник за въздействие ”, както признава даже аленият акад. Георги Марков, доверено лице на Кремъл, той е посочен персонално от Сталин да оглави новия „ революционен ” кабинет на „ победилите служащи и селяни ”. Докато превратаджиите отечественофронтовци си разпределят министерства, избират си кабинети, конфискуват леки коли, с цел да се почувстват значими, небрежно слезлите от мандри и кошари шумкари от БРП/к/ се залавят за сатанинската си задача.
Още на идващия ден след окупацията на България от руските солдати, въоръжени „ революционни тройки ” потеглят по села и градове, измъкват от домовете им хиляди души от всички обществени пластове, товарят ги на камиони и в дерета, храсталаци и келяви горички ги избиват по най-садистичен метод – с кирки, търнокопи, прави лопати и чепати колове. По-рядко ги прострелват по маниера на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) с патрон в тила. „ Мероприятието ” е по разпореждане от Москва. Задачата е да бъдат премахнати всички по-изявени персони като учители, публицисти, попове, служители, юристи, съдии, както и по-заможните селяни, търговци, занаятчии. Целта е да бъде парализирана волята на българската нация за опозиция против болшевизацията и съветизацията. Разюзданият гнет продължава с неотслабващо движение в продължение на към един месец. Жертвите са, по неокончателни към момента данни, към 30 хиляди души.
На 12 септември Министерският съвет взема решение да се задържат всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 г.; всички народни представители от XXV Обикновено национално събрание; всички военни лица, станали „ причина за слагане на страната пред злополука ”. Арестувани са обаче с изключение на министри и народни представители, също по този начин и чиновници на Двореца, царски съветници, професори, писатели, голям брой публицисти. Същия ден К. Георгиев държи тирада по радиото, в която изрежда по точки какво е направил неговият кабинет за миналите три дни. Освен отстраняването на регентите, прочистването на администрацията, прочистването на дипломацията, възобновяване на демокрацията, били спрени вестниците, които отровили душите на българите.
Успоредно, трескаво, под диктата на Георги Димитров
от Москва, се приготвя най-голямата и цинична подигравка
както с правото, по този начин и с елементарния човешки морал – така нареченият национален съд. Пуснатата обаче на 8 септември алена месомелачка не почива, тя работи с цялостни обороти през деня и нощем. Има значима причина за тази прибързаност. Саморазправата би трябвало да завърши в общи линии преди приемането на „ Наредба-закон за националния съд ” от кабинета на Кимон Георгиев, което става на 30 септември 1944 година. Тя влиза в действие с публикуването в „ Държавен вестник ” на 6 октомври. Подкрепена е от всички министри на влизащите в Отечествения фронт партии. Не се опълчват нито социалдемократите, нито земеделците. За звенарите като националите предатели Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов, проф. Станчо Чолаков няма даже смисъл да се приказва!
Стане ли дума за бруталната разпра на комунистите с елита на Царство България посредством така наречения национален съд, неизбежно изскачат пропагандатори от целия червено-русофилски набор и в кресчендо стартират да упрекват съперниците си в неистина и неуважение на истината. Те не престават да настояват, че всички сформира на „ националния съд ” били произнесли своите „ сурови, само че обективни присъди ”.
Но безспорен факт е, че на никое място в културна Европа не се е случило след края на Втората международна война в една нощ да бъдат избити министрите от четири кабинета и народните представители от съвсем цялостен парламент. Нещо повече. В Нюрнберг да вземем за пример не е съден немският министър на железниците, само че у нас на гибел са наказани четирима министри на железниците! Единствените причини на комунистите „ за ” тази садистична подигравка са някакви интернационалните отговорности, които страната била поела с подписването на мирните контракти. Според тях убийствата били закономерно възмездие за жертвите, дадени от партизани и техните ятаци до 9 септември 1944 година.
Съизмерими ли са те? Има ли въобще място за съпоставяне?
След края на юни 1941 година, когато по разпореждане от Москва излизат първите незаконни и стартират саботажи, наказателни акции, убийства и други безчинства, законното Народно заседание приема закони, съобразени с военното време. В единодушие с тях царските съдилища са постановили общо 409 смъртни присъди поради шпионаж и терористични акции в интерес на непозната страна. Изпълнени са 199, тоест по-малко от половината! Музеят на революционното придвижване в София в своя Годишник от 1969 година разгласява резултатите от изследванията си на жертвите, дадени от комунистите в интервала 1923-1944 година. Там е посочено, че „ издирените и конкретизирани от нас лица... възлизат на 5639. В това число влизат и по-видни дейци, умряли неотдавна след тежки полицейски инквизиции ”. Тук са включени и тези комунисти, убити в Испания по време на Гражданската война през 1936 година, убитите от Гестапо в чужбина, починалите в Съветския съюз (!!!). Според същия този указател убитите през 1941-1944 година възлизат на 2740 души. Това са на първо място шумкари (1255), ятаци (826), от бойните групи (85), подводничари и парашутисти (40). Всички те са терористи, тръгнали с оръжие по разпореждане на Кремъл да смъкват законната българска власт.
Колкото до това за какво са убити – по кое време, къде, коя страна не се е защитавала и не се пази изцяло законно от терористи и убийци? Нима по време на заложническата рецесия сред 1 и 3 септември 2004 година в Беслан режимът на Путин не унищожи чеченските терористи, като нападна с 2 танка, хеликоптери и огнехвъргачка учебното заведение, където починаха над 400 души, от които почтени 186 деца?!
През годините на комунистическа тирания никой не загатва, че до 9 септември 1944 година партизанските „ герои ” по най-свиреп метод изтребват служители на реда, кметове, бирници, търговци, даже овчари по мандрите, с цел да ги ограбят. Броят на убитите държавни чиновници и по-видни жители възлиза на към три хиляди души, както демонстрират данните от архивите на Министерство на вътрешните работи. Да не приказваме, че на 26 януари 1945 година отечественофронтовското държавно управление приема Наредба-закон за отбрана на националната власт, доста по-свиреп от Закона за отбрана на страната от април 1924 година. В него ръководителите и членовете на всяка организация, която „ си слага за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, се санкционира със непоколебим тъмничен затвор или гибел ”. А политбюро на Централен комитет на БРП/к/ по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов замисля да сътвори бойни отряди под егидата на милицията.
Комунистите да убиват – това е високопатриотично,
става известно. Но някой да намерения да ги смъкна от власт – той е „ национален зложелател ” и за него няма прошка. Така, без прошка, впрягайки цялата мощ на милицията, на Държавна сигурност, на войската биват разгромени по-късно горяните, пробвали да се опълчват на насилственото лишаване на земята на милионите български селяни. Така, без прошка, биваха застрелвани по телените огради, през които и пиле не можеше да прехвръкне, опиталите се да изоставен „ социалистическия парадайс ”. Така, без прошка, бяха убити някои от сънародниците ни мюсюлмани, които отказваха да трансформират имената си.
Наблюдавайки развихрилия се революционен смерч, ръководителят на американската задача у нас в Съюзническата контролна комисия го дефинира като „ комунизиране на средновековната инквизиция ”!
Каква е равносметката от тази „ средновековна инквизиция ”?
С какви каузи се обезсмъртява Демонът на революцията?
Осъдени са 9155 души. На гибел – 2730. Главният обвинител Г. Петров показва цифрата 2875 смъртни присъди. Доживотни присъди получават 1305 души. Хиляди други на десетките процеси по места са наказани на разнообразни периоди затвор. Фрапантното е, че са наказани post mortem лица, авансово премахнати от бандитските „ тройки ” екзекутори за да им бъде иззето цялото имущество. Въпреки това доста партизани се възмущават, че са издадени малцина смъртни присъди. За болшевишкия нрав и за комунистическата жестокост приказва едно съпоставяне. Показателно е, че Нюрнбергският развой не съди тези националсоциалистически водачи, които са мъртви. Същият арбитражен съд, заседавал от 20 ноември 1945 година до 1 октомври 1946 година, издава 12 смъртни присъди на фона на българските 2730!!! Сред наказаните и убити у нас да вземем за пример са 20 народни представители, подписали подписката на ръководителя на Народното събрание Димитър Пешев за спасяването набългарските евреи, а 6 – на пожизнен затвор. На 15 години затвор е наказан и Димитър Пешев поради „ фашистка активност и антисемитизъм ”! И още едно показателно съпоставяне. Във Франция са съдени малко над 6 хиляди души, изпълнени са 791 смъртни присъди. Съпоставете популацията на България и Франция и броя на наказаните и убитите в България и във Франция.
Да напомним доклада на Главния национален обвинител след края на процесите. В конфиденциален отчет от 3 юли 1945 година до Централен комитет на БРП/к/ Георги Петров Драгиев след един пролог в сантиментален жанр, който би могъл да бъде избран като жанр a la „ Фред или пролетта ”, т.е. Продевски жанр, той показва страдание, че фактическата конюнктура е станала спънка
„ да бъдат коренно прочистени всички фашистки детайли в нашия политически и икономически живот ”
А каква е тази „ фактическа конюнктура ”, която е станала спънка за „ радикална ” чистка съгласно визиите и съгласно желанията на комунистите? Ще дам думата на Г. П. Драгиев. Запазвам обаче езика и правописа на основния обвинител, въпреки други модерни коментатори на този документ да си разрешават редакции на достоверния текст:
„ Не е загадка за никого, за никой образован партиец, че нашите съдружници в ръководството на страната, са намерено срещу една такава съществена чистка, тъй като те стоят още на позициите на остарялата система – политическа и стопанска. Техните политически организации са били дълготрайно време на фронта на фашизма срещу освободителното работн/ическо/ придвижване. През време на своето присъединяване в ръководството на страната в тежкото наше минало на полит/ически/ живот, и те – малко или доста, са водили жестока битка с нас и са изтръгвали скъпи жертви из нашите редове. При това свое близко минало, те явно не може да бъдат съгласни с нашето мнение и с настояването на българ/ския/ народ за едно главно пречистване на всички сътрудници на незаконния фашизъм в нашата страна ”..
Генералният му извод е, че „ с тази акция ний би трябвало да се гордеем изключително доста и напълно обективно да установяваме, че посредством тази акция изстрадалия българ/ски/народ се издигна прекомерно високо пред очите на целия пролетарски и либерален свет ”. Не може да скрие и законната си горделивост от чудесно свършената работа. Дава израз и на безспорната си увереност, че:
„ Народните съдилища в никоя страна няма да доближат тези достижения, които, несъмнено, зарегистрира българския Народен Съд. Историята на ПЪРВИЯ НАРОДЕН СЪД в България и неговото огромно, бих споделил – велико дело, ще останат ненадминати в историята на демократичните нации. Ето къде би трябвало да бъде нашата горделивост национална! ”
Екзалтирани от безпроблемното завладяване на властта и полетели към висините върху могъщите криле на руската войска, доста от комунистите обаче недоволстват и подлагат на критика съдилищата за незадоволителна увереност в оправянето с всички фашисти на всички нива в градове, села и паланки. Това „ справяне ” съгласно тях би трябвало да стане по един-единствен метод – посредством избиване на всичко живо, което недолюбва или не харесва изключително другарите комунисти и ремсисти – правилните воини на великия водач другаря Сталин и радетелите за болшевишки ред в страната.
„... правилно е – съгласява се Главният Обвинител, – че на пръв взор смъртните присъди наподобяват относително малко и незадоволителни, само че дано да надникнем в наличието на тези 2875 смъртни присъди и да избегнем повърхностното разискване на тези данни. Ето за какво, ний, незабавно, следва да си сложим въпроса за качествата на лицата, които осъдихме и разстреляхме посредством присъдите на Народ.Съд. И, в действителност, кои лица разстреляхме? Ами това са: тримата регенти, сред които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкоз доста несгоди на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата пейка духът на „ О Бозе почившия Цар Борис III ”, с цел да го развенчаем като „ национален цар ” и с цел да го изтъкнем като основен провинен за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, сред които трима Мин.председатели, плюс един на пожизнен стр. тъмн. затвор; тоже и двама военни министри; разстреляхме съвсем цялата незаконна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Об. Нар. Събрание. Но единствено това ли? Не, ний разстреляхме тоже целият върховен боен съвет, целия общоприет щаб – към 47 души генерали, полковници и други военни нарушители, които имат дълголетна работа на велико-българския национализъм и са водили страната от злополука към злополука и са заповядвали избиването на прогресивния българ. народ и неговите героични синове; разстреляхме целият уред на кървавата фашистка полиция: всички шефове на полицията, всички Обл. и пом. Обл. Директори, началници на държавна сигурност, Обл. и Окол. полиц. началници, коменданти и Окол. шефове, всички групови полиц. началници и цялата полит. полиция в страната, с дребни изключения; разстреляхме всички дребни и огромни офицери, фашизирани палачи над българ. народ, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и прочие, и прочие Имаме едно съвсем цялостно кастриране на върховете на кървавия фашистки уред в нашата страна ”.
Защитници на чистката, наречена „ национален съд ”, през днешния ден манипулират публичното мнение и внушават на новите генерации, които към този момент са прекомерно отдалечени от тези дни на нечовечен гнет, че присъдите въобще не са били сурови, нито прекомерно доста и фабрикуват стряскащи цифри за наказани на гибел и изпълнени смъртни присъди в други европейски страни. Каква е истината, обявена от Георги Петров в отчета до Централен комитет на БРП/к/? Според него „ в интернационален мащаб,
нашият Народен Съд ще остане непостижим,
още от в този момент той се сочи като пример за другите демократични нации – в това отношение те ще би трябвало да се поучат от дребния, само че храбър народ... Във Франция бяха наказани напълно малко политически нарушители и знаем по какъв начин неенергично бе извършена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една подигравка над революционния француски народ. В Германия – основната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се към този момент приготовлява от Съзниците не един същински интернационален Съд, а по-скоро един възмутим фарс. Даде се опция на основните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко, Швейцария, пък дори и в самата Англия. Тези, които парадираха толкоз време с интернационалния съд над
„ Прочее, образецът, който даде нашият Народен Съд – заключава обвинител № 1 – остава и ще остане непостижим в интернационален мащаб, ще остане да свети като една скъпоценна корона в историята на нашия храбър народ. Безспорно, този резултат се дължи най-много на нашата славна Партия, която пое тази акция, съвсем, напълно в своите ръце и даде една здрава организация на това огромно национално дело, като се сложи на крайник и целият български народ и държеше будно неговото схващане през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия устоя един блестящ изпит в процеса на своето развиване. ”
Първи състав на Народния съд в София. Отляво надясно: Вера Начева, Стефан Манов, ръководителят Богдан Шулев
Главният „ национален ” обвинител Георги Петров назовава безогледното очистване със съд и без съд на държавния, нравствен и икономически хайлайф „ кастриране ”. Да, комунистите кастрират физически и духовно българското общество. Те обаче са моралните кастрати, изфабрикувани по руски модел. Именно те поставят на черния 9 септември 1944 година началото на невъобразим за европейска страна от ХХ век геноцид, траял съвсем половин век и трансформирал душeвността и нравствените полезности на българите.
Да се върнем към въпроса правилно ли е, че конституирането на този „ национален съд ” е по гледище на интернационалната общественост? Че спечелилите във Втората международна война Съединени американски щати, Англия и Съюз на съветските социалистически републики били изискали този съд с перверзното определение „ национален ”?
Нека да погледнем още веднъж обстоятелствата
Известно е, че в член 6 на Московското помирение (примирие, а не кротичък контракт!) от 28 октомври 1944 година написа: „ България ще сътрудничи за задържането на лица, упрекнати във военни закононарушения (подчертаното от мен) и за тяхното съдене ”. Мирният контракт е подписан в Люксембургския замък в Париж на 10 февруари 1947 година (!!!) от Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. Договорът влиза в действие на 15 септември 1947 година. Една седмица по-късно, на 23 септември, е екзекутиран Никола Петков.
А по кое време завършва своята високопатриотична работа българският „ национален съд ”? През април 1945 година – преди края на Втората международна война, преди на 20 ноември 1945 година да е почнал интернационалният арбитражен съд против управителни политици на Третия Райх в Нюрнберг, избран от основния американски обвинител Робърт Джаксън за място на съвещанията, защото там са провеждани всеобщите манифестации на националсоциалистическата партия. Според Лондонското съглашение на съд би трябвало да бъдат изправени виновните за военни закононарушения и за закононарушения срещу човечеството. За такива действия ли са съдени „ фашистите ” у нас?
Какво военно закононарушение е направил да вземем за пример националният представител Димитър Пешев?
Какво военно закононарушение е направила писателката Фани Попова-Мутафова?
Какво военно закононарушение е направил историкът Димитър Съсълов?
Какво военно закононарушение е направил ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Николай Гаврилов Кожухаров? Или основният редактор на в. „ Църковна самостоятелност ” архимандрит Стефан Николов?
Какво военно закононарушение е направил шефът на Народната библиотека Райчо Райчев?
Какво военно закононарушение е направил художникът Александър Добринов? Или художникът Александър Божинов?
Какво военно закононарушение е направил журналистът Стефан Танев?
Всъщност, замисълът за тази невиждана кавга с елита на един народ, каквато не си е разрешила нито една друга цивилизована страна в Европа, е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на Отечествен фронт е записано: „ Народен съд над виновниците за до момента водената пагубна политика и за всички провинени в изстъпления над националните борци и мирното население на България и окупираните земи ”. Но терминът „ национален съд ” се появява по-рано, през септември 1941 година, в документите на БРП/к/! При това българските прислужници на Сталин тогава декларират, че „ тоя съд ще бъде безмилостен ”!
По закононарушения срещу човечността сме, с помощта на Каиновите братя комунистите, на едно от първите места в цивилизования свят. Печална българска „ привилегия ” е първото място, което държим до атентата против кулите-близнаци в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон на 11 септември 2001 година, за най-кървавия атентат в международната история, осъществен в катедралния храм „ Света Неделя ” на 25 април 1925 година от комунисти и леви земеделци. Но същинският гибелен смерч над България се понася след деветосептемврийския боен прелом.
В коя друга страна посредством противоконституционен съд са премахнати редица учени със международна популярност и популярност, видни писатели и публицисти, адвокати и свещеници? Убит е проф. Богдан Филов – най-ерудираният, най-подготвен наш археолог с интернационална популярност. Евдокия Петева-Филова, изумена от разправата с обожавания от нея брачен партньор, възкликва: „ Не, това е невероятно! Не може един знаменит академик да бъде упрекван и премахнат от личния си народ! ” Не може, само че за Сталиновите оръдия няма невъзможни, нито морално укорими неща!
На проф. доктор Богдан Филов България дължи спасяването по време на трите войни при започване на ХХ век скъпи български съкровища от Вардарска Македония, Поморавието, Източна Тракия, Беломорието, измежду които фамозната митра на охридската епископия от XVII век, направена от злато, сребро, скъпоценни камъни и шарен гланц, оценена на почти 40 млн $! Проучил е редица български църкви от Средновековието, описал е стенописи, дърворезби, неповторими надписи. Правил е разкопки в софийските църкви „ Света София ”, „ Свети Георги ”, в Боянския манастир. Открил е доста антични ръкописи, положил е основите на днешната тракология. След гибелта на проф. Любомир Милетич през 1937 година е определен за ръководител на Българска академия на науките. Бил е ректор на Софийския университет през 1931-1932 година. Проф. Богдан Филов е лекар хонорис идея на университетите в Атина, Берлин, Падуа и Будапеща, дописен член на доста академии и научни сдружения, ръководител на Международния комитет за интелектуално съдействие със седалище в Женева (1934–1940). За унищожаването на подобен академик като проф. доктор Богдан Филов какъв брой доста подхождат думите на геометъра Жозеф Луи Лагранж, казани във връзка изтезанието на химика Антоан-Лоран Лавоазие по време на якобинската тирания: „ За да отсекат тази глава, им трябваше единствено един момент, а в този момент и 100 години може да не стигнат, с цел да се създаде втора като нея.
Разстрелян на 1 против 2 февруари 1945 година е още един академик с европейска популярност и висок авторитет – проф. Борис Йоцов. Забележителният славист е министър на националното просвещение от 11 април 1941 година до 1 юни 1944 година. Изминал пътя от помощник до постоянен професор и титуляр на катедрата по славянски литератури, проф. Б. Йоцов през 1936 година е декан на Историко-филологическия факултет. Известно време (1936-1937) е шеф на Народния спектакъл, а в 1940 година става основен секретар на Министерството на националното просвещение. Две години по-късно поема министерството. Той е индивидът, модернизирал българското обучение, основал Висшето техническо учебно заведение, Държавния библиографски институт, отделите по стоматология и фармация към Медицинския факултет на СУ, Висшето учебно заведение за телесно образование и университета в Скопие. „ Голямата му виновност беше – ще каже през 1995 година неговият по-малък наследник Богдан Йоцов, – че обичаше родината си. Той напряко благоговееше пред нея ”. А пред „ националния съд ” проф. Йоцов споделя: „ Стараех се да извърша единствено своя дълг като човек и като българин ”.
На 21 май 1939 година с огромни тържества е маркирана 50-годишнината на Софийския държавен университет „ Св. Климент Охридски ”. В тях вземат участие над двеста представители на международния теоретичен и културен хайлайф. По това време ректор на университета е проф. Александър Станишев. Оцелелите фотоси от това време са съхранили облика на 53-годишния академик – мъж в апогея на интелектуалното си, академично и публично развиване. Едва ли и най-големите мизантропи и песимисти са можели да позволен тогава, че след шест години благородният доктор и патриот ще бъде разгласен за „ зложелател на народа ” и ще бъде
погубен по най-варварски метод
Европейско величие на хирургията, той евентуално финален е получил през нощта на 1 февруари 1945 година смъртоносния патрон в тила. Казват, че садистите са го предиздвикали да открива гибелта на всяка поредна жертва, чийто живот е лишен за угаждане на Сталиновата жадност за кръв. За моралния образ на индивида, приел да стане министър на вътрешните работи и националното здраве в държавното управление на Иван Багрянов – от 1 юни до 1 септември 1944 година, задоволително красноречиво приказва един факт. Когато руските войски се готвят да преминат Дунав и да окупират България, на него и фамилията му дават места в аероплан за Виена. Всеки уважаващ себе си университет където и да е на Запад би бил горделив да повери катедра на този хирург със международна популярност. Отговорът му обаче е: „ Аз не съм нарушител, не съм правил никакви закононарушения, единствено съм помагал през целия си живот и няма за какво да тичам. Смятам, че мястото ми е тук. ”
Червената гилотина отсича главата и на единствения наследник на проф. Иван Шишманов. Голямата виновност на Димитър Шишманов – Мика, както се подписва постоянно, е, че се посвещава на дипломатическа кариера и от 14 октомври 1943 година до 1 май 1944 година е министър на външните работи на Царство България. Малкият Мика пораства и се оформя в среда на известни създатели. Близък другар на татко му е Иван Вазов, в интелектуалния кръг на професора са още Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Беню Цонев, доста политици, учени, писатели. Към перото протяга ръка напълно естествено и Димитър Шишманов. Първите му литературни изяви – повестите „ Хайлайф ”, „ Депутатът Стоянов ” и сборникът „ Разкази ”, излезли през 1919 година, са посрещнати с интерес и бързо печелят утвърждението на четящата аудитория, както и на критиците. Същата година получава премия от фонда на Иван Вазов за насърчаване на млади гении. Следващата година се появява романът му „ Бунтовник ” и въпреки дипломатическата работа да лишава огромна част от времето му, той продължава да написа драми и разкази, рецензии. В продължение на 21 години е бил културен наблюдаващ във в. „ Слово ”. От 1930 година създателят на сборниците с разкази „ Странни хора ”, „ Блянове край Акропола ”, „ Зограф Павел ”, „ Пламъчета над делника ” и други е член на Управителния съвет в Съюза на българските писатели. Името на този надарен, съвременен за времето публицист, е безусловно изтрито от историята на нашата литература след убийството му на 1 против 2 февруари 1945 година. От мрака на предишното то изплува едвам след краха на комунизма.
Няма друго събитие в новата ни история, което да е изкопало такава
непроходима бездна сред българите
Докато не бъде възобновена справедливостта, тази бездна не може да бъде запълнена. Несправедливостта изпъква още по-силно като имаме поради, че през 2000 година Народното събрание призна комунистическия режим за незаконен, което би трябвало да обезсилва всички актове на човеконенавистническия режим, които освен това са вземани под диктовката на Москва.
Въпреки това нито нарушителите получиха наказване, нито жертвите им - ВЪЗМЕЗДИЕ!
Националсоциализмът, по-малкото и незряло братче на комунизма – двете тоталитарни системи, под чийто отблъскващ знак мина ХХ век, в цивилизования свят е непризнат като идеология и като процедура. В Германия от 1945 година насам не съществува партия, изповядваща концепциите на националсоциализма. Не съществува партия, която, въпреки с променено име, да брои рождението си от основаването през 1920 година на Националсоциалистическата немска работническа партия (NSDP). В десетилетията след краха на Третия райх няма почитан нацист, позволен до ръководството на Германска федерална република, да не приказваме за Германска демократична република. Няма нито един монумент, възвеличаващ изтъкнат деятел от времето на Хитлер. Няма град, наричащ се да вземем за пример Хитлерщадт. Докато
българската земя е покрита с монументи на терористи и предатели,
както и на руските окупатори. Български градове не престават да носят имена на национални предатели: Димитровград, Велинград, Благоевград... Символите на болшевизма можем да срещнем на всички места: край кръстовища, в шофьорските кабини на тировете и междуселските рейсове, в канцеларии на кметове и държавни служители.
Преименуваните в „ социалисти ” довчерашни комунисти се гордеят със своята над 120-годишна история. Те нито се отхвърлят от своето терористично и тоталитарно завещание, нито най-малко са се извинили за жестоките репресии, на които в продължение на половин век като единствени ръководещи бяха подложили милиони българи и техните наследници от второ и трето потомство. Развяват на своите сборища флагове със сърпове и чукове, издигат държавния байрак на Русия. Най-наглите се афишират за съветски патриоти! Множат се поклонниците на архизлодеите и директни учители на Хитлер – Ленин и Сталин, на садисти като Че Гевара. Червени професори и учени свободно пропагандират комунистическата идеология в границите на своите „ научни ” планове в Българска академия на науките. На всеки, който припомня за закононарушенията на комунистическите партии, без значение по какъв начин се назовават и какъв брой пъти са променяли името си с вярата да прикрият същинската си същина, левите идеолози поставят етикета „ пещерен антикомунист ”. Да сте чули някого някъде да дефинират като „ пещерен антинацист ”? Нали същността им е една и съща?!
Антикомунизмът бил старомоден времето си
Не! Не е!
Неотдавна бяхме очевидци на знаков жест от страна на Нейно Превъзходителство посланичката на Съединени американски щати у нас Херо Мустафа, която се поклони и отдаде респект на паметта на хилядите избити от комунистите след 9 септември 1944 година българи пред параклиса до НДК. Но там не сме видели да сложи най-малко едно цвете обединителят на нацията, какъвто е по Конституция президентът Румен Радев. Едва ли ще го забележим и в този момент на 1 февруари. Както няма да забележим и неговата заместничка от Българска социалистическа партия Ил. Йотова. Нито лидерката на алените ожаднели за власт социалисти Корнелия Нинова. В подмяна на това ще чуем и ще прочетем филипики против „ пещерните антикомунисти ” от „ острите пера ” на столетницата, от нейните млади лъвчета, до едно деца или внуци на видни дейци на Българска комунистическа партия от времето на най-свирепия гнет, както и от едни постоянно мимикриращи нагаждачи, които сменят като носни кърпички хрумвания, партии и привързаности. До през вчерашния ден сътрудници на Държавна сигурност, през днешния ден те заемат позата на „ демократи ” и „ либерали ”. Всъщност науката е потвърдила, че дейните комунистически дейци са психопати и социопати. Те като че ли са лишени от съвест, неспособни са да изпитват виновност, разкайване. Понятията им за положително и зло са комплицирани и се отнасят с безусловно неуважение към непознатия живот. И през днешния ден представителите на 120-годишната антибългарска партия показват неналичието на възприятие за позор, своята патологична податливост да лъжат и да манипулират, по този начин присъщи черти на социопатите, чийто честен компас е рисково смутен.
Опустошителният червен ураган, вилнял половин век, с изключение на физическия геноцид над българската нация унищожи и оня нравствен облик, от който доста чужденци са се възхищавали в предходните десетилетия. Гилотината е отсякла освен възприятието за национална еднаквост. Отсякла е етоса, оня „ дух ” на българския народ, на българските традиции, на градената епохи българска просвета, който дух продължава да боледува и да линее.
Различни политически изкопаеми току приканват да затворим страницата на предишното. Да я затворим, крещят и потомците на тогавашните убийци. А като я затворим, без да я прочетем, следите от насилието и братоубийството ще изчезнат ли? За да бъдат действително затворени тези страници, би трябвало първо да бъдат прочетени без пропуски, без недомлъвки, без свободни партийни съчинения. Да бъдат осмислени аргументите за продължаващата един век покруса на българската страна и на българите, жертви на съветския болшевизъм и комунистическата идеология. Да бъдат посочени отговорните. Да бъдат най-малко морално наказани, а не героизирани. Не можем без покаянието на отговорните да затворим страниците на предишното, които лепнат от кръв. То би трябвало да бъде опознато по този начин, че самата мисъл за връщането му под някаква форма да наподобява чудовищна. За да я бъде България.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ