Търпението ~ обикновено зло, надянало маската на добродетел
(Vincent Van Gogh ~ Portrait of Patience Escalier)
Търпението – това е боязън да не пострадаш, признавайки нещо, което не ти харесва. Навик да живееш по занижен аршин и даже да се гордееш с това. Бич в непрекъснатите връзки.
Да бъдеш толерантен – това е извънредно тежка работа по справяне със личното неодобрение, унила житейска позиция. Прикриване както на безпомощността, по този начин и на нежеланието. Търсене на оправдания и извинения.
Оправданията на търпението се намират на всички места из времето, единствено не е и в сегашното – „ Ах, какъв брой хубаво беше преди! ” или „ О, сигурен съм, че в миналото всичко ще се оправи! ”.
Когато слушаме такива разкази за отминали златни времена или идващи благословии, разбираме, че пред нас стои човек, който няма отношение към своето настояще. Той не живее, той търпи.
От тези хора, от тяхното скрито дружелюбие и доверие, лъха негативизъм.
Поведението им е унило, нерадостно, гласът им е като пресипнал акомпанимент на смутено пиано. В тях има нещо от Чеховите герои – истерични, прелестни души, които в случай че имат сили да имат вяра в това, което въобще не имат вяра, блестящо и гръмко манифестират тази религия, с цел да заглушат ужаса на безнадеждността и отчаянието. Тази философия се е трансформирала в избавление на цели генерации хора, които са имали разсъдък, само че са нямали храброст. Които са обикаляли планините с китара в ръка и са пеeли интелигентни песни за нищото, просто с цел да не се обесят на струните.
Сред тях е имало толкоз безгласни девойки, трансформирали търпението във собствен култ, които мълчейки, копаели мъничка леха вяра за благополучие и я поливали с невидими за никого сълзи. Поливали я в тишината, която настъпвала, когато пияните им другари се разпръсквали с лъчите на изгряващото слънце, а мъжете им заспивали своя тежък сън на неудачници.
Онова, което не одобрявам в търпението е, че то е зложелател на желанието. То е тип чист дълг, въпреки и неразбираемо към кого. Живее индивидът и търпи. Преструва се, че всичко му е наред, а в случай че не е наред, то по този начин и би трябвало. А другият човек, който живее с него, е привикнал да му има вяра. И даже му е признателен за тая безкористност – по този начин би трябвало, никакви искания, никакви упоритости, даже с достолепие да се носи търпението.
И внезапно – бам! – звукът на счупено. Двигателят работил, работил без масло, и става известно, целия контейнер от нелепости, които човек с години е таил и натрупал в себе си мълчейки, надявайки се, че ще се оправи, внезапно избухва на повърхността като чудовищно море, в което няма никакви златни рибки, а един трагичен към този момент старик на вятъра се лута по пустия бряг.
Какво е търпението, каква е цената му, има ли период на валидност, къде ни води безкрайното безмълвие?
Саша Иванов, Журнал Клубер
