Въпросите, от които боли
Винаги са ме насърчавали да запитвам – нормално баба ми споделяше, че с запитване и до Цариград се стига. След това „ питането ” се трансформира в моя специалност. Учеха ме да задавам въпроси за всяко нещо, което ме интересува. Но пристигна време, в което осъзнах, че има въпроси, които водят до „ черния лист ” в бележника ми. Нека поясня.
30-те години са забавно време. Половината ти другари към този момент са женени, а на другите това им следва. Рядко имаш другар без гадже. Всички са по двойки. И тематиката за брак не плаши никой – дори си привикнал да вървиш на сватби (особено лятото).
Рядко някой живее при родителите си – съвсем всеки е с по един жилищен заем зад тила си, а в професионалната подчиненост е най-малкото младши специалист. Четвъртък е просто четвъртият работен ден, а не „ дребната събота ”.
Представата за петъчна среща с другари в множеството случаи не значи прибиране в дребните часове на идващия ден – без спомен от предната вечер. Животът замязва на този на „ огромните ”. Не ти е неприятно – в противен случай. Някак си ти е умерено.
Започват да се появят и децата. Нормално е. И прелестно. Почти всяка другарка, която забелязваш, че леко се е закръглила, внезапно отхвърля виното и цигарите и свенливо споделя, че ще става мама. След месец към този момент приказва в множествено число.
Винаги когато някой каже, че ще има бебе, в мен изниква споменът за един другар – тогава 19-годишен, който разбра, че най-хубавият му другар ще става татко. Ходи като ударен с влажен парцал една седмица. Ожали бъдещия татко. Животът за „ пострадалия ” свършваше. Е, на тридесет и нещо няма такава драма.
Мъжете към този момент приказват, че „ е време ”, стартират да пресмятат на какъв брой години ще бъдат на бала на децата си. Не знам къде е драмата да си на петдесет и да имаш зрелостник. Но за множеството е.
За дамите е друго – деля ги на два вида. За първия към този момент загатнах – те напълно осъзнато желаят да основат потомство. И го вършат. Пак споделям – това е прелестно и може би надалеч по-отговорно и свястно от втората група – тези, към които аз бих се причислила.
Не ненавиждам децата, в противен случай. Но не желая деца към момента. Мисля, че на тридесет и нещо, желая да съм стопанин на себе си. Искам да работя и да не се усещам гузна, че някой ме чака у дома (по тази причина нямам и домакински любимец).
Обичам да пътувам – не мога да си показва, че ще вместо една чанта с най-нужните парцали, ще би трябвало да изпълня колата догоре с колички и кошари. И да не пътувам по-далеч от Гърция. Защото на децата няма да им понесе.
Или да се откажа от специализация – тъй като, разбирате ли, майка съм. Звучи егоистично. И е. Но не ме е позор.
Все повече хора, обаче, се пробват да ме накарат да се усещам не-нормална. С въпросите си.
Противно на всевъзможни женски обичаи, преди сватбата си бях наддала няколко кг. Знам ли – по този начин се беше случило. Не имах вяра, че тъкмо за този миг би трябвало да поставям специфични старания, с цел да впечатля който и да е. Дори не бях забелязала. Очевидно всички бяха записали тази смяна.
Няма да не помни няколко издайнически погледа към към корема ми. Всички подкрепени с мигане и дежурното „ Таз година младоженка, до година люлка ”. Преживях го. Сватба е.
След това нещата излязоха отвън надзор. Имах възприятието, че след „ Добър ден! ”, нормално следваше „ Какво се крие под тази блузка? ”, „ Чакате ли щъркела? ”, „ Мислите ли към този момент за имена? ”. Това съществено ме потискаше.
Реших да отслабна – най-малко да спрат да ме зяпат в корема. Да не кажа, че най-малкото не е възпитано.
Хубаво, отслабнах. Но това не спря потока от въпроси за бъдещето потомство. Даже стартира да се появява и назидателната нотка – „ Кога ще извършите приятелче за моето дете? ”, „ Не искаш ли да „ бременеем ” дружно? ”, „ Докато го направиш, Гошко ще е в първи клас! ”.
Най-страшно беше да попаднем измежду другари, които преди малко са станали родители. Имах възприятието, че те считат, че са създали най-великия героизъм, създавайки потомство. При една такава намира се изливаха безчет нравоучения на тематика „ Децата като висша полезност и по какъв начин е грях да бавиш доставката ”.
Един не изключително методичен прочут дори ми се скара – напряко си ми сподели, че съм остаряла. При дежурния ми откровен отговор, че на този стадий не желая деца – просто не към момента не съм запленена от концепцията да посветя живота си на различен – в множеството случаи получавах единствено един безпределно изумен взор в отговор.
В този взор се четеше откровено неразбиране, примесено с доза неоправдателно пренебрежение.
„ Кой може да не желае дете? Тя! Не-нормална! ”. Ако би трябвало да съм почтена – не е прелестно. Не единствено от въпроса, само че и от реакциите след откровения ми отговор.
Замислих се – всякога, когато някой задава този въпрос – подготвен ли е за отговора, който ще получи? Ако пред теб стои човек, който не може да има деца? Или е изгубил дете? Ако може да накараш здрав човек, който не бърза да става родител, да се почувства „ сгрешен ”, по какъв начин ли се усеща някой, който мисли само за дете, само че ориста не му дава тази опция?
Майка ми в никакъв случай не ми е задавала този въпрос. Защото решението да имаш дете е извънредно персонален избор.
Това да не искаш да родиш незабавно откакто се ожениш, или откакто навършиш тридесет години, или откакто си купиш апартамент, също е въпрос на избор. Така ме е възпитавала – да почитам персоналното пространство на хората. И да не се меся в персоналните им каузи.
Не единствено, че е нетактично, само че и боли. В някои случаи – доста!
Автор: Кристина Владимирова
