Идеалният Париж и твоето бъдеще
Винаги има вяра за ново начало даже всичко да наподобява изгубило смисъл. Това е посланието на новия разказ от английската писателка Манди Багот. „ Идеална Коледа в Париж “ излиезе на 20 декември - точно в точния момент за празниците, с логото на издателство " Кръг ".
Коледа е време за чудеса, само че не това чака 26-годишната Кийли. Преди година е изгубила сестра си в ужасна автомобилна злополука, в която и тя е потърпевша. В навечерието на Рождество Кийли към момента пробва да събере парченцата от разрушения си живот. Когато ненадейно получава имейл с покана за пътешестване до Париж, тя приема, а това се оказва и късмет да откри още веднъж себе си.
Вълнуващата история се разпростира на фона на парижки забележителности, само че и в потайни приказни места, които разсънват любознанието на читателите и ги пренесят в най-романтичния град на света посредством описания на аромати, звуци и усети.
Това е втори разказ на английската авторка на бестселъри Манди Багот, който издателство „ Кръг “ предлага на българския пазар. Предишната – „ Моето гръцко лято “, се трансформира в едно от обичаните летни заглавия.
Представяме ви фрагмент:
Бистро „ Вивиен “, галери „ Вивиен “, Париж
Етан закъсня. Нарочно. Изобщо нямаше да пристигна, в случай че имаше избор. Стоеше неподвижно единствено на метри от мястото на срещата и наблюдаваше индивида, който чака обяд с него. Предполагаше, че въпреки всичко има избор, само че в последно време отхвърляше прекомерно постоянно и съвестта започваше да го гризе. Освен това такава постъпка би наранила Ферн, а той не желаеше и да си помисля да наранява Ферн, било то и в гибелта ù.
Загърна се в палтото, закопча копчетата и продължи да следи дамата, която очакваше появяването му. Косата ù имаше оня сребрист цвят, който избираха хората, когато се появеше бялото. Изглеждаше добре с меките кичури, обрамчили лицето ù, следвайки извивката на челюстта ù. Винаги му беше напомняла мъничко на дейм Хелън Мирън. Сега, седнала на външна маса, под стъкления покрив на аркадата с мозаечните плочки под краката ù, в ботуши на по-плоска подметка, в сравнение с носеше преди, тя несъмнено изглеждаше малко по-стара. Етан въздъхна. Всички се бяха състарили поради събитията и загубата. Никой не оставаше недокоснат след покруса. Видя я да си налива малко алено вино и след това да го сервира към носа си. Това първата ù чаша ли беше? Поклати глава. Защо съдеше? Не беше ли алкохолът една от първите мисли в главата му всяка заран, та даже след тежка вечер? Или по-скоро мисълта за чувството, което му даваше алкохолът. Не беше наслаждение, не беше вдъхновение от интоксикацията, беше просто вяра да притъпи възприятията му и да му помогне да се изключи от действителността. Излезе от укритието си и пое напред.
– Етан!
Тя скочи от стола си в секундата, когато го зърна, и гласът ù прозвуча малко по-силно от нормалното – като на човек, който към този момент се беше поглезил с чаша алено вино. Той ù махна и забърза към масата.
– Силви – поздрави я. Наведе се в очакване на нормалния привет с две целувки, каквато беше традицията. Вместо това Силви Дюран го прегърна крепко, обви ръце към тялото му и го придърпа близо. Беше непоколебима прегръдка, повече от мощна, и в мига, когато свърши, Етан осъзна, че беше усетил Силви по-слаба.
Последния път, когато го беше прегръщала по този начин, се случи на погребението на Ферн. Преглътна. Онзи ден беше по този начин кондензиран с страсти, всички присъстващи се опитваха да се утешат взаимно и някак да си обяснят загубата на Ферн. Отстъпи обратно.
– Добре ли си?
– Добре съм – отговори Силви и още веднъж седна. – Ати закъсня. – Подаде му менюто. – Поръчах бутилка „ Сан Жозеф “.
– Виждам – отговори Етан и седна.
– О, не одобряваш. – Силви се усмихна. – Хубаво.
Той понечи да отговори, само че се отхвърли. Какво би могъл да каже? През миналата година се беше усъвършенствал в пиенето денем, а през днешния ден не беше пил и капка единствено тъй като Ноел го държа в хотела да приказват за коледната декорация. Със сигурност сега асистентът му се разхождаше в близост като най-щастливия диригент на оркестър с хор от хотелски чиновници, подготвени да подхванат коледна мелодия по негово командване.
– Поръчах за предястие розови скариди. Достатъчно и за двама ни.
Етан почувства, че са допрени най-съкровените му усеща. Ма кревет. Даде този прякор на Ферн в мига, когато се зароди другарството им. Означаваше „ моята скарида “ и представляваше кротко увещание на обстоятелството, че до него Ферн постоянно изглеждаше дребна. Предястието с розови скариди беше обичаното на Ферн. Най-добрата му другарка обаче не би го поделила. Беше способна да излапа сама цяла порция и отново да има място за профитероли. Отново понечи да каже нещо и отново размишления. Силви към този момент беше избрала храната. Щеше да е най-добре да ù остави този гастрономически идеал.
– Изглеждаш изтощен – означи Силви. – Спиш ли? – Наля в чашата му малко вино.
– Разбира се – излъга той. Вдействителност не беше в положение да си спомни по кое време за последно беше спал цяла нощ. Откакто умря Ферн, спеше най-вече по три часа, освен това в случаите, когато изпадаше в пиянска кома, след вечер, прекарана да развлича група австралийски туристи с осъществяване на Марсилезата във фонтана „ Сен Сюлпис “.
– В подобен случай би трябвало да започнеш да вземаш хранителни добавки за тази сивкава кожа – осведоми го Силви. – Тенът ти е като на махленски артист, който имитира Пиеро.
Етан задъвка устната си. Значи, както ставаше ясно, той изглеждаше по-зле от нея. Почти беше заб равил за маниера на майката на Ферн да приказва по този начин непосредствено. Ферн не беше такава. Да, споделяше какво мисли, само че влагаше надалеч повече такт и дипломатичност. Етан отпи от виното. Така беше по-добре. Първото сгряващо погъделичкване на алкохола в гърлото и стомаха му след захаросаните ядки. Определено трябваше да хапне малко от скаридите, в случай че имаше предпочитание да продължи с аленото вино.
– Етан! – викна Силви.
Стреснат, той едвам не изпусна чашата си. Бързо обви ръка към нея, като внимаваше да не разлее и капка на масата. Силви от много време притежаваше способността да го кара да се усеща, все едно е сторил нещо неправилно. Или може би това чувство му бе присъщо. Усещането, че в случай че някой вика името му, ще се стигне до обвинявания.
– Добре – отговори той. – Обещавам да пия повече портокалов сок.
– Не ме слушаш – упрекна го Силви. – Никога не си ме слушал.
– Винаги съм те слушал – възрази Етан.
– Ами оня път, като скри куче в дневната ми, откакто категорично споделих без животни?
Не знаеше дали да е развеселен, или угрижен. Случката с кучето беше отпреди петнайсет години. И концепцията беше на Ферн, не негова. Също по този начин беше изтъкнал пред Ферн, че слабият, само че висок уипет няма да се побере на дънотo на сферичното барче.
– Силви… – подхвана.
– Личи си, че не се грижиш за себе си. За всички е очевидно. – Говореше сурово и непосредствено.
Етан горещо си пожела през днешния ден сутринта да беше положил повече старания. Трябваше да се накипри с някоя от копринените вратовръзки, които Силви му подари за Коледа преди няколко години, или може би да хапне освен това от захаросани ядки. Налагаше се да отбе лежи, че и Силви не беше в най-хубавия си тип. Отмъщение. Винаги беше по-добре да тикнеш различен под микроскопа, та той да е задоволително заплеснат да огледа към теб. Но какво би могло да се реализира с това?
– Ти си лицето на „ Идеалният Париж “ – продължи Силви.
Той усети да се спаружва на мястото си. Значи това не беше елементарен обяд за наваксване на пропуснатото или поддържане на контакт, а ставаше дума за бизнес. Бизнес, в който усещаше, че се проваля. Може би по този начин беше добре. Може би, в случай че признаеше за компликацията си да почувства любов към хотелската верига, Силви щеше да излезе с някакво решение.
– Аз не съм лицето на „ Идеалният Париж “ – отговори. – Ферн беше лицето на „ Идеалният Париж “.
Силви очевидно въобще не си поплюваше.
– Само че Ферн я няма.
Етан срещна погледа ù. В очите ù не се четеше друго с изключение на експанзия. Това беше първият случай, когато Силви не избухваше в сълзи при самото споменаване на името на щерка ù. Обикновено и изключително когато дойдеше във водещия хотел от веригата, лицето ù се превръщаше в разтекла се палитра от сенки за очи и серпантина за мигли, споменеше ли някой името с „ Ф “. Какво се беше трансформирало?
– Етан – подхвана още веднъж Силви с малко по-мек звук и си добави чашата с вино, – какви са проектите ти за коледните празници в хотела тази година?
Той преглътна. Имаше натрапчивото чувство, че като уведоми Силви за решението им да украсят в сребристо и синьо, нямаше да се постави точка. Но какво очакваше тя? Мероприятията не бяха неговата мощ. Не беше доста сигурен къде въобще му е силата, що се отнасяше до хотелската верига. Просто беше подкрепял Ферн в нейното начинание тъкмо както го беше подкрепяла тя, когато той се нуждаеше най-вече. Не беше поглеждал оттатък това състояние на нещата, не се беше налагало. Трудеше се интензивно. Вършеше всичко, което имаше да се свърши. Но Ферн беше тази с концепциите.
– Аз… Мислех си, че тази година тематиката ни би могла да е… „ елементарност “. – Прочисти гърло и посегна не към виното, а към водата. – Да успокоим атмосферата с лека музика на пиано във фоайето и след това изискани и празнични гурме ястия в ресторанта.
Още преди да е приключил, тя към този момент клатеше глава. Етан не беше сигурен дали да продължава да приказва, или да понижи „ вредите “ и да замълчи. Може би трябваше да обърне малко повече внимание на Ноел по-рано.
– Етан – произнесе Силви с тежка въздишка. – Сякаш изричаш това, което желая да чуя. Само че от чутото ми се коства, че към този момент не те е грижа за хотелите.
Не го беше грижа. Беше го интересувала само Ферн. Какъв смисъл имаше всичко, когато нея я нямаше? Тя беше единственият му същински другар. Никога не го беше предавала… до момента в който не го стори и не го остави. По загадъчен, сгрешен и егоистичен метод той я мразеше поради това! Не можеше да изброи нощите, когато, вместо да спи, беше проклинал името ù, задето тя не е в близост, задето го напусна. Тя беше неговата единствена константа и той я обожаваше поради това. Защо не беше удържала още малко? Защо не се беше борила по-упорито? Той преглътна. Не можеше да признае за тези си усеща пред Силви или пред различен. Силви за негативно време щеше да го прати при психиатър. Но трябваше да каже нещо, освен това бързо…
– Мислех за балет – произнесе внимателно. – „ Спящата хубавица “. Хотелът може някак си да въплъти историята. Можем да имаме принцеса и принц, които да посрещат клиентите, малко балетно осъществяване след вечеря. – Наистина нямаше визия за какво въобще го сподели. Беше си цялостна полуда. – Празнично е, само че също по този начин и друго. – Онова, което знаеше в реалност, беше, че концепцията няма нищо общо със синьо и сребристо.
– Ферн обичаше „ Спящата хубавица “ – промълви Силви. Сега несъмнено се обади бленуването, разсъдъкът я държеше под надзор.
– Знам – призна Етан.
Силви изправи тил, намести шала на шията си и го огледа отначало.
– Не мисля обаче, че би трябвало да се обръщаме обратно. – Пое внезапно въздух. – Според мен би трябвало да мислим каква форма да придадем на бъдещето. Бъдещето на хотели „ Идеалният Париж “ и твоето бъдеще, Етан.
У него се пробуди смущаващо възприятие. Встомаха му тези калорични ядки със захар започнаха да извършват лудешки танц, да вършат пируети измежду виното, водата и страховете какво ще каже Силви по-нататък. Какво тъкмо имаше поради, като натърти на „ твоето бъдеще “? Само дето отговорът му беше прочут. Дълбоко в себе си знаеше какво тъкмо значи това. Значеше същото, което беше значело постоянно, когато идваше от някоя авторитетна фигура. Глупаво момче. Идиот. Безполезен. Не става за нищо. Човек не можеше да промени картите, дадени му от ориста. Анеговите карти бяха белязани през цялото време. Ето го момента, когато щеше да бъде лишен от хотелите. И не го тревожеха финансовите последствия, а това, че щеше да изгуби още една парченце от Ферн.
Още по темата
Коледа е време за чудеса, само че не това чака 26-годишната Кийли. Преди година е изгубила сестра си в ужасна автомобилна злополука, в която и тя е потърпевша. В навечерието на Рождество Кийли към момента пробва да събере парченцата от разрушения си живот. Когато ненадейно получава имейл с покана за пътешестване до Париж, тя приема, а това се оказва и късмет да откри още веднъж себе си.
Вълнуващата история се разпростира на фона на парижки забележителности, само че и в потайни приказни места, които разсънват любознанието на читателите и ги пренесят в най-романтичния град на света посредством описания на аромати, звуци и усети.
Това е втори разказ на английската авторка на бестселъри Манди Багот, който издателство „ Кръг “ предлага на българския пазар. Предишната – „ Моето гръцко лято “, се трансформира в едно от обичаните летни заглавия.
Представяме ви фрагмент:
Бистро „ Вивиен “, галери „ Вивиен “, Париж
Етан закъсня. Нарочно. Изобщо нямаше да пристигна, в случай че имаше избор. Стоеше неподвижно единствено на метри от мястото на срещата и наблюдаваше индивида, който чака обяд с него. Предполагаше, че въпреки всичко има избор, само че в последно време отхвърляше прекомерно постоянно и съвестта започваше да го гризе. Освен това такава постъпка би наранила Ферн, а той не желаеше и да си помисля да наранява Ферн, било то и в гибелта ù.
Загърна се в палтото, закопча копчетата и продължи да следи дамата, която очакваше появяването му. Косата ù имаше оня сребрист цвят, който избираха хората, когато се появеше бялото. Изглеждаше добре с меките кичури, обрамчили лицето ù, следвайки извивката на челюстта ù. Винаги му беше напомняла мъничко на дейм Хелън Мирън. Сега, седнала на външна маса, под стъкления покрив на аркадата с мозаечните плочки под краката ù, в ботуши на по-плоска подметка, в сравнение с носеше преди, тя несъмнено изглеждаше малко по-стара. Етан въздъхна. Всички се бяха състарили поради събитията и загубата. Никой не оставаше недокоснат след покруса. Видя я да си налива малко алено вино и след това да го сервира към носа си. Това първата ù чаша ли беше? Поклати глава. Защо съдеше? Не беше ли алкохолът една от първите мисли в главата му всяка заран, та даже след тежка вечер? Или по-скоро мисълта за чувството, което му даваше алкохолът. Не беше наслаждение, не беше вдъхновение от интоксикацията, беше просто вяра да притъпи възприятията му и да му помогне да се изключи от действителността. Излезе от укритието си и пое напред.
– Етан!
Тя скочи от стола си в секундата, когато го зърна, и гласът ù прозвуча малко по-силно от нормалното – като на човек, който към този момент се беше поглезил с чаша алено вино. Той ù махна и забърза към масата.
– Силви – поздрави я. Наведе се в очакване на нормалния привет с две целувки, каквато беше традицията. Вместо това Силви Дюран го прегърна крепко, обви ръце към тялото му и го придърпа близо. Беше непоколебима прегръдка, повече от мощна, и в мига, когато свърши, Етан осъзна, че беше усетил Силви по-слаба.
Последния път, когато го беше прегръщала по този начин, се случи на погребението на Ферн. Преглътна. Онзи ден беше по този начин кондензиран с страсти, всички присъстващи се опитваха да се утешат взаимно и някак да си обяснят загубата на Ферн. Отстъпи обратно.
– Добре ли си?
– Добре съм – отговори Силви и още веднъж седна. – Ати закъсня. – Подаде му менюто. – Поръчах бутилка „ Сан Жозеф “.
– Виждам – отговори Етан и седна.
– О, не одобряваш. – Силви се усмихна. – Хубаво.
Той понечи да отговори, само че се отхвърли. Какво би могъл да каже? През миналата година се беше усъвършенствал в пиенето денем, а през днешния ден не беше пил и капка единствено тъй като Ноел го държа в хотела да приказват за коледната декорация. Със сигурност сега асистентът му се разхождаше в близост като най-щастливия диригент на оркестър с хор от хотелски чиновници, подготвени да подхванат коледна мелодия по негово командване.
– Поръчах за предястие розови скариди. Достатъчно и за двама ни.
Етан почувства, че са допрени най-съкровените му усеща. Ма кревет. Даде този прякор на Ферн в мига, когато се зароди другарството им. Означаваше „ моята скарида “ и представляваше кротко увещание на обстоятелството, че до него Ферн постоянно изглеждаше дребна. Предястието с розови скариди беше обичаното на Ферн. Най-добрата му другарка обаче не би го поделила. Беше способна да излапа сама цяла порция и отново да има място за профитероли. Отново понечи да каже нещо и отново размишления. Силви към този момент беше избрала храната. Щеше да е най-добре да ù остави този гастрономически идеал.
– Изглеждаш изтощен – означи Силви. – Спиш ли? – Наля в чашата му малко вино.
– Разбира се – излъга той. Вдействителност не беше в положение да си спомни по кое време за последно беше спал цяла нощ. Откакто умря Ферн, спеше най-вече по три часа, освен това в случаите, когато изпадаше в пиянска кома, след вечер, прекарана да развлича група австралийски туристи с осъществяване на Марсилезата във фонтана „ Сен Сюлпис “.
– В подобен случай би трябвало да започнеш да вземаш хранителни добавки за тази сивкава кожа – осведоми го Силви. – Тенът ти е като на махленски артист, който имитира Пиеро.
Етан задъвка устната си. Значи, както ставаше ясно, той изглеждаше по-зле от нея. Почти беше заб равил за маниера на майката на Ферн да приказва по този начин непосредствено. Ферн не беше такава. Да, споделяше какво мисли, само че влагаше надалеч повече такт и дипломатичност. Етан отпи от виното. Така беше по-добре. Първото сгряващо погъделичкване на алкохола в гърлото и стомаха му след захаросаните ядки. Определено трябваше да хапне малко от скаридите, в случай че имаше предпочитание да продължи с аленото вино.
– Етан! – викна Силви.
Стреснат, той едвам не изпусна чашата си. Бързо обви ръка към нея, като внимаваше да не разлее и капка на масата. Силви от много време притежаваше способността да го кара да се усеща, все едно е сторил нещо неправилно. Или може би това чувство му бе присъщо. Усещането, че в случай че някой вика името му, ще се стигне до обвинявания.
– Добре – отговори той. – Обещавам да пия повече портокалов сок.
– Не ме слушаш – упрекна го Силви. – Никога не си ме слушал.
– Винаги съм те слушал – възрази Етан.
– Ами оня път, като скри куче в дневната ми, откакто категорично споделих без животни?
Не знаеше дали да е развеселен, или угрижен. Случката с кучето беше отпреди петнайсет години. И концепцията беше на Ферн, не негова. Също по този начин беше изтъкнал пред Ферн, че слабият, само че висок уипет няма да се побере на дънотo на сферичното барче.
– Силви… – подхвана.
– Личи си, че не се грижиш за себе си. За всички е очевидно. – Говореше сурово и непосредствено.
Етан горещо си пожела през днешния ден сутринта да беше положил повече старания. Трябваше да се накипри с някоя от копринените вратовръзки, които Силви му подари за Коледа преди няколко години, или може би да хапне освен това от захаросани ядки. Налагаше се да отбе лежи, че и Силви не беше в най-хубавия си тип. Отмъщение. Винаги беше по-добре да тикнеш различен под микроскопа, та той да е задоволително заплеснат да огледа към теб. Но какво би могло да се реализира с това?
– Ти си лицето на „ Идеалният Париж “ – продължи Силви.
Той усети да се спаружва на мястото си. Значи това не беше елементарен обяд за наваксване на пропуснатото или поддържане на контакт, а ставаше дума за бизнес. Бизнес, в който усещаше, че се проваля. Може би по този начин беше добре. Може би, в случай че признаеше за компликацията си да почувства любов към хотелската верига, Силви щеше да излезе с някакво решение.
– Аз не съм лицето на „ Идеалният Париж “ – отговори. – Ферн беше лицето на „ Идеалният Париж “.
Силви очевидно въобще не си поплюваше.
– Само че Ферн я няма.
Етан срещна погледа ù. В очите ù не се четеше друго с изключение на експанзия. Това беше първият случай, когато Силви не избухваше в сълзи при самото споменаване на името на щерка ù. Обикновено и изключително когато дойдеше във водещия хотел от веригата, лицето ù се превръщаше в разтекла се палитра от сенки за очи и серпантина за мигли, споменеше ли някой името с „ Ф “. Какво се беше трансформирало?
– Етан – подхвана още веднъж Силви с малко по-мек звук и си добави чашата с вино, – какви са проектите ти за коледните празници в хотела тази година?
Той преглътна. Имаше натрапчивото чувство, че като уведоми Силви за решението им да украсят в сребристо и синьо, нямаше да се постави точка. Но какво очакваше тя? Мероприятията не бяха неговата мощ. Не беше доста сигурен къде въобще му е силата, що се отнасяше до хотелската верига. Просто беше подкрепял Ферн в нейното начинание тъкмо както го беше подкрепяла тя, когато той се нуждаеше най-вече. Не беше поглеждал оттатък това състояние на нещата, не се беше налагало. Трудеше се интензивно. Вършеше всичко, което имаше да се свърши. Но Ферн беше тази с концепциите.
– Аз… Мислех си, че тази година тематиката ни би могла да е… „ елементарност “. – Прочисти гърло и посегна не към виното, а към водата. – Да успокоим атмосферата с лека музика на пиано във фоайето и след това изискани и празнични гурме ястия в ресторанта.
Още преди да е приключил, тя към този момент клатеше глава. Етан не беше сигурен дали да продължава да приказва, или да понижи „ вредите “ и да замълчи. Може би трябваше да обърне малко повече внимание на Ноел по-рано.
– Етан – произнесе Силви с тежка въздишка. – Сякаш изричаш това, което желая да чуя. Само че от чутото ми се коства, че към този момент не те е грижа за хотелите.
Не го беше грижа. Беше го интересувала само Ферн. Какъв смисъл имаше всичко, когато нея я нямаше? Тя беше единственият му същински другар. Никога не го беше предавала… до момента в който не го стори и не го остави. По загадъчен, сгрешен и егоистичен метод той я мразеше поради това! Не можеше да изброи нощите, когато, вместо да спи, беше проклинал името ù, задето тя не е в близост, задето го напусна. Тя беше неговата единствена константа и той я обожаваше поради това. Защо не беше удържала още малко? Защо не се беше борила по-упорито? Той преглътна. Не можеше да признае за тези си усеща пред Силви или пред различен. Силви за негативно време щеше да го прати при психиатър. Но трябваше да каже нещо, освен това бързо…
– Мислех за балет – произнесе внимателно. – „ Спящата хубавица “. Хотелът може някак си да въплъти историята. Можем да имаме принцеса и принц, които да посрещат клиентите, малко балетно осъществяване след вечеря. – Наистина нямаше визия за какво въобще го сподели. Беше си цялостна полуда. – Празнично е, само че също по този начин и друго. – Онова, което знаеше в реалност, беше, че концепцията няма нищо общо със синьо и сребристо.
– Ферн обичаше „ Спящата хубавица “ – промълви Силви. Сега несъмнено се обади бленуването, разсъдъкът я държеше под надзор.
– Знам – призна Етан.
Силви изправи тил, намести шала на шията си и го огледа отначало.
– Не мисля обаче, че би трябвало да се обръщаме обратно. – Пое внезапно въздух. – Според мен би трябвало да мислим каква форма да придадем на бъдещето. Бъдещето на хотели „ Идеалният Париж “ и твоето бъдеще, Етан.
У него се пробуди смущаващо възприятие. Встомаха му тези калорични ядки със захар започнаха да извършват лудешки танц, да вършат пируети измежду виното, водата и страховете какво ще каже Силви по-нататък. Какво тъкмо имаше поради, като натърти на „ твоето бъдеще “? Само дето отговорът му беше прочут. Дълбоко в себе си знаеше какво тъкмо значи това. Значеше същото, което беше значело постоянно, когато идваше от някоя авторитетна фигура. Глупаво момче. Идиот. Безполезен. Не става за нищо. Човек не можеше да промени картите, дадени му от ориста. Анеговите карти бяха белязани през цялото време. Ето го момента, когато щеше да бъде лишен от хотелите. И не го тревожеха финансовите последствия, а това, че щеше да изгуби още една парченце от Ферн.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ