Вили Лилков: Докато лъжата не получава срещу себе си документи, тя ще властва -
Вили Лилков е професор по физика, лекар на науките. Дълги години управлява катедрата по физика в Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски “. Бил е общински консултант и заместник-председател на Столичен общински съвет (1999-2014) и депутат в 43-то Народно заседание (2014-2017).
През последните няколко години той изследва архивите на Държавна сигурност (ДС). Автор и съавтор е на четири книги: „ Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност: Как Българска комунистическа партия ликвидира елита на България “ (с Христо Христов), „ Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година “ (с Христо Христов), „ Доблест и наказване: Народният съд и Държавна сигурност против спасителите на българските евреи “ и „ Стопанските парадокси на българския комунизъм: Интимната изповед на Държавна сигурност за стопанската система “.
Даниел Пенев беседва с Вили Лилков за претекстовете му да напише излязлата по-рано тази година книга „ Стопанските парадокси на български комунизъм “, за данните, които е събрал около своето изследване, за носталгията по социализма в България и за ролята на документите в процеса на търсенето на истината.
В новата си книга изследвате „ стопанските парадокси “ в Народна република България (НРБ). Как се зароди ползата ви към тази тематика?
Знаех, че всяко дружество е било следено и следено по линия на Държавна сигурност и Стопанска милиция. Поисках да се срещна с такива каузи и се оказа, че в архива на Комисията по досиетата има лист на над 7000 такива каузи. Причината този списък да не е обработен е, че той е бил доста разпръснат по предприятията в цялата страна. От тези над 7000 каузи съгласно мен не повече от 20-25% са оживели.
Когато започнах да ги изследвам, видях, че те съдържат доста информация и обстоятелства, които са в цялостно несъгласие с това, което пропагандата по времето на комунизма възторжено съобщаваше на популацията. В тях се приказва за икономически неуспех, продължавал години наред. Трябва да се има поради, че не във всички предприятия е имало тежки провали – имало е предприятия, които са работили добре. Повечето хора са ходили съзнателно на работа, само че те не са знаели по какъв начин създаваната от тях продукция се осъществя, по какъв начин се изнася – да вземем за пример голяма част от нашата промишлена продукция е била изнасяна на загуба единствено и единствено да идват някакви долари в България. Хората са прави, когато споделят: „ Ама ние ходихме на работа, произвеждахме, изнасяхме в чужбина, получавахме заплати – по какъв начин по този начин е било неуспех? “. Оказва се, че цялата работа е била на загуба. Много предприятия са работили с тежки субсидии години наред.
Лека-полека към тази информация от литерните каузи – груповите каузи за стопанската система – започнах да прибавям информация от самопризнания на комунистически водачи след 1989 година – Петър Младенов, Андрей Луканов и други висши номенклатурни фрагменти, които в първите години започнаха да признават за стопанския неуспех. Към тях се прибавиха доклади на Стопанска милиция, проучвания на други откриватели – да вземем за пример употребил съм много от проучванията на Христо Христов и Антон Тодоров. Христо Христов изследва напълно дело №4 за стопанската злополука, което беше засекретено, само че той с доста огромна непримиримост съумя да получи достъп до него. Там Тодор Живков и комунистическите водачи признават под клетва доста неща за тези икономически провали. Антон Тодоров се погрижи да обиколи много архиви по места, от които извади данни за съответни предприятия в съответни градове. Към това прибавих информация от Комитета за държавен и национален надзор (КДНК), докладите на Българската национална банка (БНБ), проучванията на проф. Даниел Вачков и други откриватели за промишлените произшествия и повреди, които са били дълготраен белег на стопанската система – България е на едно от първите места по трудови злополуки и човешки загуби в годините на комунизма. В годишните доклади на Българска народна банка ръководителите на банката, в колкото и захаросан тип да се пробват да показват финансовото състояние на страната, споделят доста неща за брака, за неизпълнението на петилетните проекти.
Има доста информация от Държавна сигурност за фалшификациите на стопанските резултати. Има години, в които статистическите данни са по този начин манипулирани, че да се показва, че България е на едно от първите места в света по темпове на развиване. През 1989 година ген.-майор Кирил Величков, шеф на 4-то ръководство на Държавна сигурност, рапортува пред Политбюро на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП): „ На способените държавни органи се дава изопачена информация, негодна да послужи за сериозен финансов разбор. Продължава наклонността на манипулиране на данните на най-високо ниво “. Двама от ръководителите на Българска народна банка оповестяват на Политбюро, че подправената информация, която се показва в националната статистика, основава проблеми на България в интернационалния статистически продан. Информацията се е манипулирала от равнище дружество, през градски и окръжни комитети на Българска комунистическа партия, териториалните осведомителни центрове, министерства, до равнище национална статистика – на всички равнища всеки прибавя по нещо към розовата картина на социализма.
Тази история с фалшификациите, загубите и неуспехите стартира незабавно след 1944 година с национализацията и навлизането на некомпетентни фрагменти в нашата промишленост. Изчезва действителната конкуренция, изчезва персоналната отговорност, вкарани са партийни фрагменти, които да ръководят предприятията, доста бързо се издигат некомпетентни хора, в министерствата, във външната търговия, на всички места влизат „ наши хора “, които заменят остарелия хайлайф. Дълго време всички неуспехи в стопанската система се изясняват със саботажи и вредителство и има десетки, десетки правосъдни процеси, при които за наставление се осъждат безусловно почтени икономисти, банкери, военни инженери, минни инженери, пожарни командири.
В книгата си посочвате, че най-висшестоящите комунистически фрагменти от самото начало са знаели за големите разминавания сред действителната картина и тази, която те рисуват пред обществото. Как е допустимо такава огромна илюзия да устои толкоз дълго време?
Те са знаели, обаче сами попадат в капан. Плановата стопанска система, обвързаността в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и със Съветския съюз, неналичието на действителна конкуренция и частна благосъстоятелност върху средствата за произвеждане и земята – това са свещените постулати, на които се основава цялата социалистическа стопанска система, и тя може да бъде ръководена единоначално от хора, безпределно правилни на Българска комунистическа партия. Може да правиш всевъзможни опити да промениш нещо, само че когато не промениш тези неща, си жертван. След 9 септември 1944 година България изпада в цялостна взаимозависимост от Съюз на съветските социалистически републики. Развитието на страните от Съвет за икономическа взаимопомощ се основава на ресурсите и суровините оттова, което е добре пристигнало за тези страни, тъй като получават евтини първични материали. Те получават и софтуерна помощ от Съветския съюз. По този метод ние се обвързвамe и затваряме в този лагер, който стартира да изостава от останалия свят. Технологичният скок ще стане, в случай че притеглим машини и технологии. Как да ги притеглим? Ще ги купим! Ще продаваме оръжие, ще реекспортираме петрол, ще крадем технологии... Тук е ролята на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, което стартира да краде технологии доста сполучливо, с цел да не плащаме лицензи.
Можем ли да обобщим, че е имало една огромна група по върховете на властта, която умишлено е решила да поддържа години наред система, построена върху неистини?
Да, само че това подсигурява тяхната политическа власт. Те знаят, че в случай че кажат: „ Това е неистина, тръгваме по различен път “, ще бъдат заменени незабавно, тъй като Москва следи тези процеси.
Каква тогава е била функционалността на събираната от Държавна сигурност информация, на която вие се опирате за задачите на проучването си?
Андрей Луканов споделяше, че без Държавна сигурност страната евентуално е щяла да банкрутира пет пъти по-бързо. Тяхната работа не е била единствено да открият кражбите, закононарушенията, брака – те постоянно са се намесвали и са предотвратявали доста обири и огромно безхаберие, доста хора са осъждани. Въпросът е какъв брой от тях са номенклатурни и партийни фрагменти, тъй като партийните фрагменти ги съдеше партията – тя решаваше дали някой огромен болшевик ще бъде даден на съд или ще получи партийно наказване и ще го извадят от номенклатурните описи. Българска комунистическа партия беше определила голям лист от длъжности, които могат да бъдат заемани единствено от фрагменти на Българска комунистическа партия и с решение на съответните органи. Те получаваха облаги – по-високи заплати, доста повече благоприятни условия, особено доставяне, благоприятни условия за пътешестване в чужбина и доверието на властта. В момента, в който бъдеш изваден от този лист, ставаш скверен за партията и не можеш да заемаш никакви високи длъжности, както в един царски двор или в църквата – отстранен си. Затова за техните фрагменти, когато някой сгреши, те споделят: „ Няма да го съдим “, другояче хората ще кажат, че комунистите крадат, или ще схванат, че някой шеф е бил наказан.
Как си обяснявате мощната носталгия към социалистическия интервал в България повече от 30 години след неговия край?
С годините човек стартира да търси хора, обстановки, книги, филми, занимания, които са му доставяли хубави чувства в тези години, търси местата, на които се е чувствал благополучен. Когато му припомняш за мизерията, недостига, опашките, некачествените артикули, прекъсването на тока, партийните сборища и простотията на комунистическите водачи, ти разбиваш времето и пространството, където той е бил благополучен. Аз знам, че доста хора ще ги заболи от книгата ми, само че в последна сметка това е истината.
Кое ви стимулира да напишете „ Стопанските парадокси на българския комунизъм “? До кои хора се надявахте да доближи книгата?
Ако при „ Бивши хора “, „ Погубената България “ и „ Доблест и наказване “ претекстът ми беше да покажа, по какъв начин е премахнат елитът на Царска България, тук претекстът ми беше да се опълчва на носталгията по социализма, която се натрапва на младите генерации. На тях им се споделя, че надали не това е бил един благополучен живот, който някакви неприятни хора са го развалили, и няма никакъв проблем през днешния ден да го продължим. Достатъчно е да посегнем на собствеността, да махнем неприятните, да национализираме... Това ли ще вършим още веднъж?
Аз си припомням опашките, на които съм бил пращан като дете да очаквам с възрастни хора. Как играехме в двора на учебното заведение и гледахме по кое време минава колата за самун, прекъсвахме мача и тичахме към магазина, тъй като родителите ни са ни споделили да купим самун, до момента в който те са на работа, и отиваме там и се нареждаме. И за мляко да чакаш, за яйца. Или да носиш непрестанно една торбичка в джоба си, тъй като някъде могат да „ пуснат нещо “, което да си купиш. Трябва да се опише истината за социализма. А истината се потвърждава с документи, и то документи, писани от Държавна сигурност.
Като че ли хората от Държавна сигурност и представителите на комунистическия хайлайф са били в шизофренна обстановка – трябвало е да поддържат режима, макар че са били наясно по какъв начин стоят нещата в реалност.
В първите години в Държавна сигурност навлизат някогашни партизани, ятаци, надъхани комунисти и тя се управлява от руски ученици, приключили школи в Москва. Това са фанатици, правилни на марксизма и ленинизма, на делото на Сталин. За тях партийната линия въобще не се разяснява – т.е. налагането ѝ е ставало с огън и меч. Затова са тези убийства, по тази причина са тези процеси. Как можете да си обясните обстановка, при която един арбитър или прокурор самичък вижда, че няма учредения да осъди някой човек, само че приема да го осъди заради обстоятелството, че партията е споделила. След това доста от тях се разкайват.
Отначало Държавна сигурност е доминирана и ръководена от такива фанатици. С годините обаче те се убеждават, че не враговете са им отговорни, а че системата е такава, само че работят с убеждението, че тя може да се промени. Много от тях са работили съзнателно. През последните години в Държавна сигурност навлязоха по-образовани хора, на които им беше ясно, че самата система е негодна. От друга страна, те получаваха доста облаги – получаваха с преимущество жилище, техните деца нямаха проблем да се запишат в най-престижните университети, това да си на по-високи равнища в Държавна сигурност означаваше, че нямаш проблем да помагаш на родственици, да ги уреждаш с какво ли не. Това си беше една прослойка от хора, правилни на режима, които получаваха облаги, имаха интерес и си споделяха: „ Защо пък да не служим на тази система? “. Те бяха избирани от фамилии на комунисти. Там мъчно можеше да попадне човек, който има черно леке в предишното – примерно дядо му е бил в „ Белене “. Агент може да го създадат, само че да влезе в системата – в никакъв случай!
С други думи, в края на 80-те години системата рухва под личната си тежест.
Точно по този начин. Освен това доста от фрагментите на Държавна сигурност получиха опция преди 1989 година да се включат в разнообразни корупционни схеми, в които да работят дружно с незаконния свят. На мен са ми разказвали криминалисти, които са разследвали тежки закононарушения, че доста постоянно от Държавна сигурност са вербували нарушители, които те са били задържали и следва да ги осъдят на 5, 10, 20 години затвор. Те са ги изваждали от арестите и са ги вербували, при което следствието се приключва. Той го вербува и споделя: „ Внедрявам го в една незаконна група на морето, там ще стане наш сътрудник “. Дават му бизнес, той стартира да работи с престъпния контингент и връща назад пари на тези, които му поставят чадъра. Много хора от този контингент направиха мутренските ядра след 1989 година, от които се родиха мафиотски групировки.
Какви са последствията за обществото ни от стопанските парадокси на социалистическа България?
Първото е безхаберието. Това години наред в едно дружество да работят хора, които създават брак и получават заплати, води до такава степен, че те стават безотговорни към резултата от своя труд. Да произвеждаш брак и да разсипваш първични материали е безгрижие, което и през днешния ден виждаме доста постоянно. Разсипията на първични материали, материали, сила и машини води до такава степен, че и през днешния ден чакаме някой различен да заплати за нашето безхаберие. Тогава кой покриваше загубите? Самото дружество, респективно страната. Кой служащ е бил наказан или е платил за това, че е унищожил една машина? Много постоянно даже не е бил наказван с уволняване – страната му покрива масрафа. И в този момент във всяка по-тежка обстановка упованията на хората са „ страната да даде “, „ страната да направи “. Когато Луканов влиза в ареста на „ Развигор “ и журналистката го пита къде са отишли милиардите левове от външния дълг, той споделя: „ Заедно ги изядохме “. Има доста логичност в това.
Имате ли визия по какъв начин са стоели нещата в другите социалистически страни?
Било е същото, само че със съответните специфики. Общите белези на социалистическата стопанска система ги има и там – неспазване на софтуерна дисциплинираност, брак, преразход на първични материали и материали, обири, корупция. Да вземем Германия за образец. След Втората международна война едни фабрики създават „ Ауди “ и „ Мерцедес “, другите – „ Трабант “ и „ Варбург “. Една страна, разграничена на две.
В каква степен смятате, че в България през днешния ден към този момент се води по-конструктивен диалог по тематиката за комунизма и неговото завещание?
За да се състои този диалог, би трябвало да се натрупа информация. Това е и задачата на моята книга – да приказваме на основата на документи, истината е в тях. Само с истина може да се победи лъжата. Докато лъжата не получава против себе си документи, тя ще господства. Срещу лъжата – истината, против заблудите – документи. Ако някои хора не имат вяра на документи и институции, да повярват на Тодор Живков, който споделяше: „ Всичко, което ви говорихме за социализма, все едно че църният демон ви го е споделил “. Да повярват на Петър Младенов, който в отчета си пред Политбюро след 10 ноември 1989 година споделя, че икономическата политика на комунистическата партия е била „ След нас – потоп “. Той самият споделя, че през 80-те години всяка последваща година сме били все по-зле и по-зле, че нашата природа е отровена. Да повярват на Емил Христов, секретар по стопанската система на Българска комунистическа партия, който споделя, че 70% от българите през 80-те години живеят под линията на беднотия.
В България за съществени неща се приказва несериозно. Срещу документите доста хора споделят, че имат своя позиция, която обаче не е подплатена с обстоятелства, а единствено с страсти. Разговорът с болшевик няма край. Дори когато си го притиснал с обстоятелства и си поставил документите пред него, той ти задава въпроса, с който сте почнали диалога и те връща в изходна точка.
Забележете какво споделят носталгиците по социализма: тогава произвеждахме еди-колко-си бройки от еди-какво-си, еди-колко-си хиляди електрокари, мотокари, помпи изнесохме в чужбина – и стопират дотук. Когато ги питаш: „ А на каква цена е било това? “, те нямат отговор. Произвеждахме еди-колко-си тона мляко годишно. Добре, а по какъв начин ще обясните, че нямаше мляко в магазините и че имахме опашки за мляко? Те това не го разясняват, те приказват единствено за размери. За едно дружество по времето на социализма най-важното беше да се извърши проектът без значение на каква цена, а когато не се извърши, ще го фалшифицираме и системата се успокоява и чакаме премиалните хонорари за осъществяване на проекта.
Какво ще кажете на хората, които в отговор на излизането на доста книги и документални филми за комунизма, споделят: „ Стига с този комунизъм, за всичко той ви е отговорен “?
Не за всичко е отговорен комунизмът, само че истината би трябвало да се знае и да влезе в учебниците, с цел да се добие ясна и точна картина за това какво е представлявал. Ако спрем този диалог, ще останат старите учебници и наложените комунистически тези. Съпротивата е доста огромна, само че с дребни стъпки съумяваме да променим нещата. Днес България е доста по-добра като качество на живот, достъп до услуги, опция да пътуваш, да се образоваш, благоприятни условия за реализация – въобще да си свободен и да разполагаш със личната орис, само че и да бъдеш виновен за това.
През последните няколко години той изследва архивите на Държавна сигурност (ДС). Автор и съавтор е на четири книги: „ Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност: Как Българска комунистическа партия ликвидира елита на България “ (с Христо Христов), „ Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година “ (с Христо Христов), „ Доблест и наказване: Народният съд и Държавна сигурност против спасителите на българските евреи “ и „ Стопанските парадокси на българския комунизъм: Интимната изповед на Държавна сигурност за стопанската система “.
Даниел Пенев беседва с Вили Лилков за претекстовете му да напише излязлата по-рано тази година книга „ Стопанските парадокси на български комунизъм “, за данните, които е събрал около своето изследване, за носталгията по социализма в България и за ролята на документите в процеса на търсенето на истината.
В новата си книга изследвате „ стопанските парадокси “ в Народна република България (НРБ). Как се зароди ползата ви към тази тематика?
Знаех, че всяко дружество е било следено и следено по линия на Държавна сигурност и Стопанска милиция. Поисках да се срещна с такива каузи и се оказа, че в архива на Комисията по досиетата има лист на над 7000 такива каузи. Причината този списък да не е обработен е, че той е бил доста разпръснат по предприятията в цялата страна. От тези над 7000 каузи съгласно мен не повече от 20-25% са оживели.
Когато започнах да ги изследвам, видях, че те съдържат доста информация и обстоятелства, които са в цялостно несъгласие с това, което пропагандата по времето на комунизма възторжено съобщаваше на популацията. В тях се приказва за икономически неуспех, продължавал години наред. Трябва да се има поради, че не във всички предприятия е имало тежки провали – имало е предприятия, които са работили добре. Повечето хора са ходили съзнателно на работа, само че те не са знаели по какъв начин създаваната от тях продукция се осъществя, по какъв начин се изнася – да вземем за пример голяма част от нашата промишлена продукция е била изнасяна на загуба единствено и единствено да идват някакви долари в България. Хората са прави, когато споделят: „ Ама ние ходихме на работа, произвеждахме, изнасяхме в чужбина, получавахме заплати – по какъв начин по този начин е било неуспех? “. Оказва се, че цялата работа е била на загуба. Много предприятия са работили с тежки субсидии години наред.
Лека-полека към тази информация от литерните каузи – груповите каузи за стопанската система – започнах да прибавям информация от самопризнания на комунистически водачи след 1989 година – Петър Младенов, Андрей Луканов и други висши номенклатурни фрагменти, които в първите години започнаха да признават за стопанския неуспех. Към тях се прибавиха доклади на Стопанска милиция, проучвания на други откриватели – да вземем за пример употребил съм много от проучванията на Христо Христов и Антон Тодоров. Христо Христов изследва напълно дело №4 за стопанската злополука, което беше засекретено, само че той с доста огромна непримиримост съумя да получи достъп до него. Там Тодор Живков и комунистическите водачи признават под клетва доста неща за тези икономически провали. Антон Тодоров се погрижи да обиколи много архиви по места, от които извади данни за съответни предприятия в съответни градове. Към това прибавих информация от Комитета за държавен и национален надзор (КДНК), докладите на Българската национална банка (БНБ), проучванията на проф. Даниел Вачков и други откриватели за промишлените произшествия и повреди, които са били дълготраен белег на стопанската система – България е на едно от първите места по трудови злополуки и човешки загуби в годините на комунизма. В годишните доклади на Българска народна банка ръководителите на банката, в колкото и захаросан тип да се пробват да показват финансовото състояние на страната, споделят доста неща за брака, за неизпълнението на петилетните проекти.
Има доста информация от Държавна сигурност за фалшификациите на стопанските резултати. Има години, в които статистическите данни са по този начин манипулирани, че да се показва, че България е на едно от първите места в света по темпове на развиване. През 1989 година ген.-майор Кирил Величков, шеф на 4-то ръководство на Държавна сигурност, рапортува пред Политбюро на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП): „ На способените държавни органи се дава изопачена информация, негодна да послужи за сериозен финансов разбор. Продължава наклонността на манипулиране на данните на най-високо ниво “. Двама от ръководителите на Българска народна банка оповестяват на Политбюро, че подправената информация, която се показва в националната статистика, основава проблеми на България в интернационалния статистически продан. Информацията се е манипулирала от равнище дружество, през градски и окръжни комитети на Българска комунистическа партия, териториалните осведомителни центрове, министерства, до равнище национална статистика – на всички равнища всеки прибавя по нещо към розовата картина на социализма.
Тази история с фалшификациите, загубите и неуспехите стартира незабавно след 1944 година с национализацията и навлизането на некомпетентни фрагменти в нашата промишленост. Изчезва действителната конкуренция, изчезва персоналната отговорност, вкарани са партийни фрагменти, които да ръководят предприятията, доста бързо се издигат некомпетентни хора, в министерствата, във външната търговия, на всички места влизат „ наши хора “, които заменят остарелия хайлайф. Дълго време всички неуспехи в стопанската система се изясняват със саботажи и вредителство и има десетки, десетки правосъдни процеси, при които за наставление се осъждат безусловно почтени икономисти, банкери, военни инженери, минни инженери, пожарни командири.
В книгата си посочвате, че най-висшестоящите комунистически фрагменти от самото начало са знаели за големите разминавания сред действителната картина и тази, която те рисуват пред обществото. Как е допустимо такава огромна илюзия да устои толкоз дълго време?
Те са знаели, обаче сами попадат в капан. Плановата стопанска система, обвързаността в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и със Съветския съюз, неналичието на действителна конкуренция и частна благосъстоятелност върху средствата за произвеждане и земята – това са свещените постулати, на които се основава цялата социалистическа стопанска система, и тя може да бъде ръководена единоначално от хора, безпределно правилни на Българска комунистическа партия. Може да правиш всевъзможни опити да промениш нещо, само че когато не промениш тези неща, си жертван. След 9 септември 1944 година България изпада в цялостна взаимозависимост от Съюз на съветските социалистически републики. Развитието на страните от Съвет за икономическа взаимопомощ се основава на ресурсите и суровините оттова, което е добре пристигнало за тези страни, тъй като получават евтини първични материали. Те получават и софтуерна помощ от Съветския съюз. По този метод ние се обвързвамe и затваряме в този лагер, който стартира да изостава от останалия свят. Технологичният скок ще стане, в случай че притеглим машини и технологии. Как да ги притеглим? Ще ги купим! Ще продаваме оръжие, ще реекспортираме петрол, ще крадем технологии... Тук е ролята на Първо основно ръководство на Държавна сигурност, което стартира да краде технологии доста сполучливо, с цел да не плащаме лицензи.
Можем ли да обобщим, че е имало една огромна група по върховете на властта, която умишлено е решила да поддържа години наред система, построена върху неистини?
Да, само че това подсигурява тяхната политическа власт. Те знаят, че в случай че кажат: „ Това е неистина, тръгваме по различен път “, ще бъдат заменени незабавно, тъй като Москва следи тези процеси.
Каква тогава е била функционалността на събираната от Държавна сигурност информация, на която вие се опирате за задачите на проучването си?
Андрей Луканов споделяше, че без Държавна сигурност страната евентуално е щяла да банкрутира пет пъти по-бързо. Тяхната работа не е била единствено да открият кражбите, закононарушенията, брака – те постоянно са се намесвали и са предотвратявали доста обири и огромно безхаберие, доста хора са осъждани. Въпросът е какъв брой от тях са номенклатурни и партийни фрагменти, тъй като партийните фрагменти ги съдеше партията – тя решаваше дали някой огромен болшевик ще бъде даден на съд или ще получи партийно наказване и ще го извадят от номенклатурните описи. Българска комунистическа партия беше определила голям лист от длъжности, които могат да бъдат заемани единствено от фрагменти на Българска комунистическа партия и с решение на съответните органи. Те получаваха облаги – по-високи заплати, доста повече благоприятни условия, особено доставяне, благоприятни условия за пътешестване в чужбина и доверието на властта. В момента, в който бъдеш изваден от този лист, ставаш скверен за партията и не можеш да заемаш никакви високи длъжности, както в един царски двор или в църквата – отстранен си. Затова за техните фрагменти, когато някой сгреши, те споделят: „ Няма да го съдим “, другояче хората ще кажат, че комунистите крадат, или ще схванат, че някой шеф е бил наказан.
Как си обяснявате мощната носталгия към социалистическия интервал в България повече от 30 години след неговия край?
С годините човек стартира да търси хора, обстановки, книги, филми, занимания, които са му доставяли хубави чувства в тези години, търси местата, на които се е чувствал благополучен. Когато му припомняш за мизерията, недостига, опашките, некачествените артикули, прекъсването на тока, партийните сборища и простотията на комунистическите водачи, ти разбиваш времето и пространството, където той е бил благополучен. Аз знам, че доста хора ще ги заболи от книгата ми, само че в последна сметка това е истината.
Кое ви стимулира да напишете „ Стопанските парадокси на българския комунизъм “? До кои хора се надявахте да доближи книгата?
Ако при „ Бивши хора “, „ Погубената България “ и „ Доблест и наказване “ претекстът ми беше да покажа, по какъв начин е премахнат елитът на Царска България, тук претекстът ми беше да се опълчва на носталгията по социализма, която се натрапва на младите генерации. На тях им се споделя, че надали не това е бил един благополучен живот, който някакви неприятни хора са го развалили, и няма никакъв проблем през днешния ден да го продължим. Достатъчно е да посегнем на собствеността, да махнем неприятните, да национализираме... Това ли ще вършим още веднъж?
Аз си припомням опашките, на които съм бил пращан като дете да очаквам с възрастни хора. Как играехме в двора на учебното заведение и гледахме по кое време минава колата за самун, прекъсвахме мача и тичахме към магазина, тъй като родителите ни са ни споделили да купим самун, до момента в който те са на работа, и отиваме там и се нареждаме. И за мляко да чакаш, за яйца. Или да носиш непрестанно една торбичка в джоба си, тъй като някъде могат да „ пуснат нещо “, което да си купиш. Трябва да се опише истината за социализма. А истината се потвърждава с документи, и то документи, писани от Държавна сигурност.
Като че ли хората от Държавна сигурност и представителите на комунистическия хайлайф са били в шизофренна обстановка – трябвало е да поддържат режима, макар че са били наясно по какъв начин стоят нещата в реалност.
В първите години в Държавна сигурност навлизат някогашни партизани, ятаци, надъхани комунисти и тя се управлява от руски ученици, приключили школи в Москва. Това са фанатици, правилни на марксизма и ленинизма, на делото на Сталин. За тях партийната линия въобще не се разяснява – т.е. налагането ѝ е ставало с огън и меч. Затова са тези убийства, по тази причина са тези процеси. Как можете да си обясните обстановка, при която един арбитър или прокурор самичък вижда, че няма учредения да осъди някой човек, само че приема да го осъди заради обстоятелството, че партията е споделила. След това доста от тях се разкайват.
Отначало Държавна сигурност е доминирана и ръководена от такива фанатици. С годините обаче те се убеждават, че не враговете са им отговорни, а че системата е такава, само че работят с убеждението, че тя може да се промени. Много от тях са работили съзнателно. През последните години в Държавна сигурност навлязоха по-образовани хора, на които им беше ясно, че самата система е негодна. От друга страна, те получаваха доста облаги – получаваха с преимущество жилище, техните деца нямаха проблем да се запишат в най-престижните университети, това да си на по-високи равнища в Държавна сигурност означаваше, че нямаш проблем да помагаш на родственици, да ги уреждаш с какво ли не. Това си беше една прослойка от хора, правилни на режима, които получаваха облаги, имаха интерес и си споделяха: „ Защо пък да не служим на тази система? “. Те бяха избирани от фамилии на комунисти. Там мъчно можеше да попадне човек, който има черно леке в предишното – примерно дядо му е бил в „ Белене “. Агент може да го създадат, само че да влезе в системата – в никакъв случай!
С други думи, в края на 80-те години системата рухва под личната си тежест.
Точно по този начин. Освен това доста от фрагментите на Държавна сигурност получиха опция преди 1989 година да се включат в разнообразни корупционни схеми, в които да работят дружно с незаконния свят. На мен са ми разказвали криминалисти, които са разследвали тежки закононарушения, че доста постоянно от Държавна сигурност са вербували нарушители, които те са били задържали и следва да ги осъдят на 5, 10, 20 години затвор. Те са ги изваждали от арестите и са ги вербували, при което следствието се приключва. Той го вербува и споделя: „ Внедрявам го в една незаконна група на морето, там ще стане наш сътрудник “. Дават му бизнес, той стартира да работи с престъпния контингент и връща назад пари на тези, които му поставят чадъра. Много хора от този контингент направиха мутренските ядра след 1989 година, от които се родиха мафиотски групировки.
Какви са последствията за обществото ни от стопанските парадокси на социалистическа България?
Първото е безхаберието. Това години наред в едно дружество да работят хора, които създават брак и получават заплати, води до такава степен, че те стават безотговорни към резултата от своя труд. Да произвеждаш брак и да разсипваш първични материали е безгрижие, което и през днешния ден виждаме доста постоянно. Разсипията на първични материали, материали, сила и машини води до такава степен, че и през днешния ден чакаме някой различен да заплати за нашето безхаберие. Тогава кой покриваше загубите? Самото дружество, респективно страната. Кой служащ е бил наказан или е платил за това, че е унищожил една машина? Много постоянно даже не е бил наказван с уволняване – страната му покрива масрафа. И в този момент във всяка по-тежка обстановка упованията на хората са „ страната да даде “, „ страната да направи “. Когато Луканов влиза в ареста на „ Развигор “ и журналистката го пита къде са отишли милиардите левове от външния дълг, той споделя: „ Заедно ги изядохме “. Има доста логичност в това.
Имате ли визия по какъв начин са стоели нещата в другите социалистически страни?
Било е същото, само че със съответните специфики. Общите белези на социалистическата стопанска система ги има и там – неспазване на софтуерна дисциплинираност, брак, преразход на първични материали и материали, обири, корупция. Да вземем Германия за образец. След Втората международна война едни фабрики създават „ Ауди “ и „ Мерцедес “, другите – „ Трабант “ и „ Варбург “. Една страна, разграничена на две.
В каква степен смятате, че в България през днешния ден към този момент се води по-конструктивен диалог по тематиката за комунизма и неговото завещание?
За да се състои този диалог, би трябвало да се натрупа информация. Това е и задачата на моята книга – да приказваме на основата на документи, истината е в тях. Само с истина може да се победи лъжата. Докато лъжата не получава против себе си документи, тя ще господства. Срещу лъжата – истината, против заблудите – документи. Ако някои хора не имат вяра на документи и институции, да повярват на Тодор Живков, който споделяше: „ Всичко, което ви говорихме за социализма, все едно че църният демон ви го е споделил “. Да повярват на Петър Младенов, който в отчета си пред Политбюро след 10 ноември 1989 година споделя, че икономическата политика на комунистическата партия е била „ След нас – потоп “. Той самият споделя, че през 80-те години всяка последваща година сме били все по-зле и по-зле, че нашата природа е отровена. Да повярват на Емил Христов, секретар по стопанската система на Българска комунистическа партия, който споделя, че 70% от българите през 80-те години живеят под линията на беднотия.
В България за съществени неща се приказва несериозно. Срещу документите доста хора споделят, че имат своя позиция, която обаче не е подплатена с обстоятелства, а единствено с страсти. Разговорът с болшевик няма край. Дори когато си го притиснал с обстоятелства и си поставил документите пред него, той ти задава въпроса, с който сте почнали диалога и те връща в изходна точка.
Забележете какво споделят носталгиците по социализма: тогава произвеждахме еди-колко-си бройки от еди-какво-си, еди-колко-си хиляди електрокари, мотокари, помпи изнесохме в чужбина – и стопират дотук. Когато ги питаш: „ А на каква цена е било това? “, те нямат отговор. Произвеждахме еди-колко-си тона мляко годишно. Добре, а по какъв начин ще обясните, че нямаше мляко в магазините и че имахме опашки за мляко? Те това не го разясняват, те приказват единствено за размери. За едно дружество по времето на социализма най-важното беше да се извърши проектът без значение на каква цена, а когато не се извърши, ще го фалшифицираме и системата се успокоява и чакаме премиалните хонорари за осъществяване на проекта.
Какво ще кажете на хората, които в отговор на излизането на доста книги и документални филми за комунизма, споделят: „ Стига с този комунизъм, за всичко той ви е отговорен “?
Не за всичко е отговорен комунизмът, само че истината би трябвало да се знае и да влезе в учебниците, с цел да се добие ясна и точна картина за това какво е представлявал. Ако спрем този диалог, ще останат старите учебници и наложените комунистически тези. Съпротивата е доста огромна, само че с дребни стъпки съумяваме да променим нещата. Днес България е доста по-добра като качество на живот, достъп до услуги, опция да пътуваш, да се образоваш, благоприятни условия за реализация – въобще да си свободен и да разполагаш със личната орис, само че и да бъдеш виновен за това.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ