Вие ще станете готови за членство в Европейския съюз тогава,

„ Вие ще станете подготвени за участие в Европейския съюз тогава, когато започнете да си задавате въпроса „ коства ли си “ “. Вече не помня кой беше споделил тези думи. Помня по кое време ги чух – в средата на 90-те години на предишния век, в едно публицистично предаване по малкия екран. И доста добре помня подтекста – началото на пътя на България към Европейски Съюз, когато възможното ни участие беше народен идеал. И изглеждаше някъде в далечното бъдеще, защото сред тогавашната обстановка в страната и критериите за банкет зееше дълбока бездна. Но всички го искахме, мечтаехме, заспивахме и се събуждахме с концепцията един ден, в случай че не ние, то най-малко децата ни „ да бъдат европейци “. Оттогава се случиха доста неща. Политиците ни съумяха да убедят Запада, че Хънтингтън не е прав за нас и ние принадлежим на Европа, която е нашият „ цивилизационен избор “. Доведохме договарянията до сполучлив край и станахме член на Евросъюза (даже избегнахме защитна уговорка в региона на правосъдието). Търпеливо изчакахме до 7 години, да мине директния интервал за ограничавания на локалните трудови пазари и започнахме да се употребяваме с безусловно всички права на жители на Европейски Съюз. През съвсем целия този интервал нямахме подозрения в отговора на въпроса „ коства ли си “. Прекият баланс (вноска в Европейски Съюз против суми от европейските фондове) всяка година е в наша изгода, а с косвените преимущества обстановката наподобява към този момент напълно безспорна. Затварянето на два блока от АЕЦ „ Козлодуй “ изглеждаше изцяло търпима цена, а сравнението на стопанската система ни с тези на прилежащи страни, които не членуват в Европейски Съюз – мощно мотивиращо. Поне по този начин беше през първите десетина години от нашето еврочленство. Полека-лека обаче идилията стартира да се пропуква. Първо беше пакета „ Мобилност 1 “, при който някои „ остарели “ членове на Европейски Съюз съумяха да наложат икономическите си ползи над страните от Централна и Източна Европа. После пристигна свирепият дипломатически напън да отстъпим от ветото по отношение на Република Северна Македония, без оглед на спецификите на проблема. А понастоящем би трябвало да дадем отпор на някои малоумни измерения на  идната „ Зелена договорка “, която рискува да остави Европа без задоволително електрическа енергия. Май към този момент пристигна времето, в което да си задаваме въпроса „ коства ли си “. Но това, комай, е единствената добра вест сега. Управляващите кръгове в значително (при това ключови) европейски страни очевидно са изпаднали в лудост, провеждайки енергийна политика, която тласка континента към пропастта. Виждаме го по внезапно покачилите се цени на тока през последните дни, както и в напълно действителния риск от енергиен недостиг. Темата е дълга, а аз не съм най-подходящия коментатор, единствено ще посоча, че европейският напън да затворим въглищните си централи ни тласка натам, откъдето преди няколко десетилетия се измъкнахме, а точно към режим на тока. Че би трябвало да се противопоставим на евроидиотите, е повече от ясно. Въпросът е, че е извънредно време и да преосмислим отношението си към Европейски Съюз – като политическа класа и като общество. Не, не става дума за овакантяване на Съюза (или най-малко не в обозримо бъдеще). Става дума да сме наясно за какво сме в този Съюз и какви са потребните ни ходове. Тезата за „ цивилизационния избор “ в случай че и да беше уместна през 90-те, в този момент е безусловно несъстоятелна. Швейцария, Норвегия и Исландия по-малко европейски страни ли са, откакто се употребяват единствено от митническото съглашение, без да са интегрирани към Брюксел? И да не би да са „ челен мост “ на Евразия? Впрочем, обратно на някои заблуди, ръководещите в Кремъл нямат кой знае какъв интерес да ни вадят от Европейски Съюз – надалеч по-изгодно би им било да прокарваме техните ползи вътре в Съюза. Аргументът с еврофондовете остава, само че към този момент не е по този начин неоспорим. Все по-често, къде от лобизъм, къде от откровена нелепост, европейски политически кръгове ще се пробват да ни постановат неизгодни условия. И от нас зависи да си отстояваме интереса. Тоест, участието в Европейски Съюз ще продължи да ни носи изгоди, единствено в случай че ние съумяваме да си извоюваме тези изгоди. Години наред лансирах тезата, че Европейски Съюз е всичко на всичко инструмент за пробутване на геополитическите ползи на България (в рамките на европейското пространство и отвън него). Страната ни сама по себе си няма по какъв начин да бъде първокачествен геополитически фактор, само че в границите на Евросъюза – може. Идеята продължава да е настояща, различен е въпросът дали Европейски Съюз разполага с водачество, което да сложи Съюза съответно на геополитическата карта. Може би най-разумното отношение към Европейски Съюз е прагматичното, на границата на цинизма. България към момента има какво да вземе, само че би трябвало да е наясно по какъв начин. Самият Евросъюз за жалост отива на зле (тенденциите са все по-очевидни) и единственото, което можем да вършим, е да изсмукваме изгодите, без да прихващаме вредите. И да сме наясно, че вредите ще са освен от културно естество (ЛГБТ политики, „ културен марксизъм “, „ политическа уместност “) а и стопански (напр. „ Зелена договорка “). И в случай че водещите страни не се вразумят, в някакъв миг да стартираме основаването на „ един по-добър Европейски Съюз “ на основата на самодейността „ Три морета “. Така, както е тръгнало, след някое и друго десетилетие „ Желязната завеса “ може да се върне в Европа, само че този път ние да сме от по-добрата ѝ страна. Димитър Петров, коментар за Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.