Последните журналисти, напуснали Мариупол: Видяхме как спасителите вадят родилки от руините на болницата
Видеооператорът Мстислав Чернов и фотографът Евгени Малолетка са украинци, които работят за интернационалната осведомителна организация Асошиейтед прес. Те посрещнат началото на войната в Мариупол и показат по какъв начин живее обсадения град. Чернов и Малолетка снимат репортаж от обстреляния родилен дом. Тези фрагменти се разпространиха по целия свят, а Русия ги назова подправени. След това украинските военни оказват помощ на публицистите да изоставен града, тъй като руснаците ги търсят. Чернов споделя пред Асошиейтед прес по какъв начин той и Малолетка се озовали в Мариупол, съумели да работят там и да изоставен. Ето неговия монолог с незначителни съкращения.
Руснаците ни преследваха. Имаха лист с имена, в това число и нашето, и се приближаваха.
Ние бяхме единствените интернационалните публицисти, останали в Мариупол. Ние документирахме обсадата му от съветски войски повече от две седмици. Репортерствахме от болничното заведение, когато в коридорите се появиха въоръжени мъже. Хирурзите ни дадоха бели престилки за дегизировка.
Изведнъж, призори, десетина бойци нахлуха: „ Къде са публицистите, по дяволите? “ Погледнах лентите им (сини - украински) и се пробвах да изчисля вероятността да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, раздавайки се. „ Тук сме, с цел да те измъкнем “, споделиха те.
Стените на операционната се тресяха от артилерийски и картечен огън и изглеждаше, че вътре е по-безопасно. Но украинските бойци имаха заповед да ни изтеглят. Изтичахме на улицата, оставяйки лекарите, които ни приютиха, бременните дами, които бяха под обстрел, и хората, които спяха по коридорите на болничното заведение, тъй като нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се извънредно да ги оставя всички.
Девет минути, може би 10, цяла безкрайност по пътищата около бомбардирани къщи. Когато наоколо избухнаха снаряди, паднахме на земята. Ударни талази раздрусаха гърдите ми една след друга, ръцете ми изстинаха.
Стигнахме до входа и бронираните коли ни водиха в мрачно мазе. Едва там научихме от другар служител на реда за какво украинците, рискувайки живота на своите бойци, ни изведоха от болничното заведение. „ Ако ви заловен, ще бъдете снимани и принудени да кажете, че всичко, което сте снимали, е неистина. Всичките ви старания и всичко, което сте създали в Мариупол, ще бъдат напразни “, сподели той.
Полицаят, който неотдавна ни молеше да покажем на света неговия обречен на смърт град, в този момент ни молеше да си тръгнем. Отидохме до хилядите коли, които се готвеха да изоставен Мариупол. Беше 15 март. Нямахме визия дали ще се измъкнем живи.
***
Израснах в Харков, украински град на 30 километра от съветската граница, и се научих по какъв начин да служа си с оръжие в учебно заведение. Изглеждаше безсмислено. Украйна е заобиколена от другари, помислих си.
Оттогава отразявах войните в Ирак, Афганистан и Нагорни Карабах. Но когато тази зима американците, а по-късно и европейците, изтеглиха посолствата си от Киев и аз изучавах карти, показващи натрупването на съветски войски покрай родния ми град, единствената ми мисъл беше: „ Моята бедна страна “.
В първите дни на войната руснаците бомбардираха големия площад Свобода в Харков, където висях в младостта си.
Знаех, че съветските сили ще преглеждат Мариупол като стратегическа точка заради местоположението му на Азовско море. И по този начин, вечерта на 23 февруари отидох там с моя дълготраен сътрудник Евгений Малолетка, украински фотограф от Асошиейтед прес, в белия му ван Фолксваген.
По пътя се притеснихме за аварийни гуми и намерихме в интернет един човек, който живееше наоколо и се съгласи да ни продаде гуми измежду нощ. Обяснихме на него и на касата в магазина, че се приготвяме за война. Гледаха ни като луди.
Пристигнахме в Мариупол в 3:30 сутринта. Час по-късно войната стартира.
Приблизително една четвърт от 430-те хиляди поданици на Мариупол напуснаха в първите дни, до момента в който към момента можеха. Но малко на брой имаха вяра, че войната идва и до момента в който болшинството осъзнае грешката си, беше към този момент прекомерно късно.
Руснаците изключиха електричеството, водата, системите за доставка на храна и най-после, най-важното, изключиха мобилните връзки, радиото и малкия екран и стартира цялостна обсада.
Липсата на информация под блокадата има две цели. Първият е хаосът. Хората не схващат какво се случва и се паникьосват. Второто е безотговорност. Без кадър от разрушени здания и умиращи деца, съветските войски можеха да вършат каквото си желаят. Ако не бяхме ние, тези фрагменти нямаше да съществуват.
Ето за какво поехме опасности, с цел да покажем на света това, което видяхме. И това толкоз ядоса руснаците, че ни преследваха.
Никога преди не бях чувствал, че е толкоз значимо да наруша тишината.
***
Смъртните случаи започнаха бързо. На 27 февруари видяхме доктор, който се опитваше да избави малко момиченце, което беше ранено от шрапнел. Тя умря.
Второто дете, след това третото. Линейките стопираха да прибират ранените, защото без връзка хората не можеха да викат лекари, а лекарите не можеха да обикалят бомбардираните улици.
Лекарите ни молеха да снимаме фамилиите, които докарват починали и ранени родственици, и да ни разреши да използваме техния генератор, с цел да презаредим камерите си. Те споделиха: никой не знае какво става в нашия град.
Стъклата на микробуса ни бяха изпочупени, в профил на колата беше разрушена, гумите бяха спукани. Понякога изтичахме от болничното заведение, с цел да снимаме горяща къща, а по-късно бягахме назад през детонациите.
Имаше единствено едно място в града с добра връзка - покрай ограбения магазин за хранителни артикули на бул. Budivelnykiv. Веднъж дневно ходехме там и се криехме под стълбите, с цел да изпращаме фотоси и видеоклипове. Стълбите не ни предпазваха доста, само че под тях се чувствахме по-сигурни, в сравнение с навън.
На 3 март сигналът изчезна и там. Опитахме се да изпратим видеото, като се качихме на седмия етаж на болничното заведение и се наведохме през прозореца. От там видяхме по какъв начин се ограбва комерсиалният център Порт Сити и се насочихме към него посредством артилерийски и картечен огън. Оттам изтичаха десетки хора, бутащи колички с електроника, храна, облекла.
Снаряд избухна на покрива на магазина и бях хвърлен на земята. Напрегнах се в очакване на втория удар и се проклех стотици пъти, че не съм присъединил камерата, с цел да запиша всичко. Последва вторият удар, снарядът със ужасно свирене се заби в жилищната кооперация до мен. Скрих се зад ъгъла.
Тийнейджър тичаше около мен, бутайки офис стол, претрупан с електроника, кутии падаха от него. „ Снарядът падна на 10 метра от нас. Приятелите ми бяха там. Нямам визия какво се е случило с тях “, сподели той.
Бързо се върнахме в болничното заведение. В рамките на 20 минути започнаха да идват потърпевши, някои от които с пазарски колички.
В продължение на няколко дни единственото ни средство за връзка с външния свят беше сателитният телефон. И единственото място, където работеше, бе на улицата, до кратера. Седнах, свих се и се пробвах да уловя сигнала.
Всички питаха: апелирам, кажете ми по кое време ще свърши войната. Нямах отговор.
Ежедневно се носеха клюки, че украинската войска ще разбие обсадата. Но никой не пристигна.
***
По това време следих смъртни случаи в болничното заведение, трупове по улиците, десетки тела, хвърлени в всеобщ гроб. Видях толкоз доста смъртни случаи, че ги снимах съвсем без да ги виждам.
На 9 март два въздушни удара пробиха пластмасата, покриваща прозорците на нашия микробус. Забелязах огненото кълбо моменти преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.
Видяхме пушек да се издига от родилния дом. Когато стигнахме там, спасителите към момента измъкваха окървавени бременни дами от руините.
Батериите на нашите камери бяха съвсем празни, нямахме връзка за изпращане на изображения. Оставаха единствено няколко минути до полицейския час. Полицаят ни чу да обсъждаме способи да съобщим за детонация в болничното заведение.
„ Това ще промени хода на войната “, сподели той. Заведе ме там, където имаше ток и интернет.
Заснехме толкоз доста мъртви хора и мъртви деца, безпределно доста. Не разбрах за какво смяташе, че повече смъртни случаи ще създадат впечалнеие.
Сгреших.
На мрачно изпратихме изображения и видео, като ги разделихме на три елементи, с цел да ускорим процеса. Това лиши няколко часа. Полицейският час от дълго време беше просрочен, обстрелът продължи, само че служителите на реда, избрани да ни ескортират из града, чакаха търпеливо.
***
Тогава връзката ни със света отвън Мариупол още веднъж прекъсна.
Върнахме се в празно мазе на хотела с аквариум, цялостен с мъртви златни рибки. Изолирани, ние не знаехме за съветската дезинформационна акция, ориентирана към дискредитиране на нашата работа.
Руското посолство в Лондон разгласява два туита, в които назова фотосите на АП подправени и твърди, че бременната жена е актриса. Руският непрекъснат представител сподели копия от фотосите на съвещание на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и повтори лъжата за нападението против родилния дом.
Междувременно в Мариупол хората ни обсаждаха и разпитваха за последните вести за войната. Често ме приближаваха и споделяха: снимайте ме, с цел да знае фамилията ми отвън града, че съм жив.
По това време украинското радио и телевизия не работеше в Мариупол. Единственият радиосигнал, който можеше да бъде уловен, беше излъчването на изкривена съветска неистина – че украинците държат Мариупол за заложници, стрелят по къщи, създават химически оръжия. Пропагандата беше толкоз мощна, че някои от хората, с които разговаряхме, й повярваха все пак, което видяха със личните си очи.
Посланието се повтаряше непрекъснато, по руски жанр: Мариупол е обграден, предайте оръжията си.
***
На 11 март, по време на къс диалог, нашият редактор попита дали можем да намерим дами, оживели при въздушен удар против родилна болница, с цел да потвърдят съществуването си. Разбрах, че фрагментите от родилния дом би трябвало да са задоволително мощни, с цел да провокират реакция на съветските управляващи.
Намерихме тези дами в друга болница. Някои бяха с бебета, други раждаха. Научихме, че една жена е изгубила детето си и по-късно сама е умряла.
Качихме се на седмия етаж, с цел да публикуваме видеото. Оттам следих танковете, които се издигат един след различен към болничния комплекс, всеки маркиран с буквата Z, която се трансформира в съветския знак на войната.
Бяхме обградени. Десетки лекари, стотици пациенти и ние.
***
Украинските бойци, охраняващи болничното заведение, изчезнаха. А пътят към микробуса ни с храна, вода и съоръжение беше препречен от съветски снайперист, който към този момент беше прострелял избягал на улицата доктор.
Седяхме в тъмното и чухме детонации. Така минаваха часовете. Тогава бойците пристигнаха за нас, викаха на украински.
Не приличаше на избавление. Имаше възприятието, че просто ни изпращат от една заплаха в друга. По това време на никое място в Мариупол не беше безвредно и никой не можеше да помогне. Можеш да умреш всеки миг.
Бях необикновено признателен на бойците. Но той към момента се усещам скован. И ме е позор, че си потеглям.
***
Двамата и едно тричленно семейство се притиснахме в Хюндай и заседнахме в 5-километрово запушване отвън града. Около 30 000 души напуснаха Мариупол този ден, толкоз доста, че съветските бойци нямаха време да надникнат в прозорците на колите, увити в найлоново фолио.
Хората бяха нервни. Те псуваха и крещяха един на различен. Всяка минута се появяваше аероплан или се чуваше въздушен удар. Земята се тресеше.
Прекосихме 15 съветски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях, седнали на предната седалка, майката на фамилията, с което пътувахме, се молеше неистово — задоволително мощно, с цел да чуем.
Докато подминавахме контролно-пропускателни пунктове — трети, десети, петнадесети, всички екипирани от тежко въоръжени бойци — очакванията ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че единствено с цел да стигне до града, украинската войска ще би трябвало да пробие толкоз доста трудности.
По залез слънце се качихме до моста, опустошен от украинците, с цел да спрем настъплението на руснаците. Там заседна колона на Червения кръст от към 20 автомобила. Всички завихме от пътя в ниви и селски пътища.
Пазачите на контролно-пропусквателен пункт 15 говореха съветски с тежък кавказки акцент. Те подредиха на цялата колона да смъкна фаровете си, с цел да не разкриват оръжията и техниката, паркирани в профил на пътя. Едва съумях да различа бялото Z, нарисувано върху колите.
Когато наближихме шестнадесетия контролно-пропускателен пункт, чухме украински гласове. Почувствах огромно облекчение. Майката на предната седалка се разплака. Излязохме.
Ние бяхме последните публицисти в Мариупол. Сега там няма публицисти.
Все още сме затрупани от известия от хора, които се пробват да схванат за ориста на близки, които сме снимали и снимали. Пишат ни обезверено и откровено, като че ли не сме непознати, като че ли можем да им помогнем.
Когато съветски самолети удариха спектакъл в края на предходната седмица, където стотици хора бяха намерили леговище, знаех къде можем да отидем, с цел да научим за оживелите, да чуя от първа ръка какво е да прекарваме безкрайни часове в капан под купчини отломки. Познавам тази постройка и разрушените къщи към нея. Познавам хора, които са в капан под него.
А в неделя украинските управляващи споделиха, че Русия е взривила учебно заведение по изкуствата в Мариупол, в което се настаняват към 400 души.
Но към този момент не можем да стигнем до там.
Снимки: Evgeniy Maloletka / AP / Scanpix / LETA
Руснаците ни преследваха. Имаха лист с имена, в това число и нашето, и се приближаваха.
Ние бяхме единствените интернационалните публицисти, останали в Мариупол. Ние документирахме обсадата му от съветски войски повече от две седмици. Репортерствахме от болничното заведение, когато в коридорите се появиха въоръжени мъже. Хирурзите ни дадоха бели престилки за дегизировка.
Изведнъж, призори, десетина бойци нахлуха: „ Къде са публицистите, по дяволите? “ Погледнах лентите им (сини - украински) и се пробвах да изчисля вероятността да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, раздавайки се. „ Тук сме, с цел да те измъкнем “, споделиха те.
Стените на операционната се тресяха от артилерийски и картечен огън и изглеждаше, че вътре е по-безопасно. Но украинските бойци имаха заповед да ни изтеглят. Изтичахме на улицата, оставяйки лекарите, които ни приютиха, бременните дами, които бяха под обстрел, и хората, които спяха по коридорите на болничното заведение, тъй като нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се извънредно да ги оставя всички.
Девет минути, може би 10, цяла безкрайност по пътищата около бомбардирани къщи. Когато наоколо избухнаха снаряди, паднахме на земята. Ударни талази раздрусаха гърдите ми една след друга, ръцете ми изстинаха.
Стигнахме до входа и бронираните коли ни водиха в мрачно мазе. Едва там научихме от другар служител на реда за какво украинците, рискувайки живота на своите бойци, ни изведоха от болничното заведение. „ Ако ви заловен, ще бъдете снимани и принудени да кажете, че всичко, което сте снимали, е неистина. Всичките ви старания и всичко, което сте създали в Мариупол, ще бъдат напразни “, сподели той.
Полицаят, който неотдавна ни молеше да покажем на света неговия обречен на смърт град, в този момент ни молеше да си тръгнем. Отидохме до хилядите коли, които се готвеха да изоставен Мариупол. Беше 15 март. Нямахме визия дали ще се измъкнем живи.
***
Израснах в Харков, украински град на 30 километра от съветската граница, и се научих по какъв начин да служа си с оръжие в учебно заведение. Изглеждаше безсмислено. Украйна е заобиколена от другари, помислих си.
Оттогава отразявах войните в Ирак, Афганистан и Нагорни Карабах. Но когато тази зима американците, а по-късно и европейците, изтеглиха посолствата си от Киев и аз изучавах карти, показващи натрупването на съветски войски покрай родния ми град, единствената ми мисъл беше: „ Моята бедна страна “.
В първите дни на войната руснаците бомбардираха големия площад Свобода в Харков, където висях в младостта си.
Знаех, че съветските сили ще преглеждат Мариупол като стратегическа точка заради местоположението му на Азовско море. И по този начин, вечерта на 23 февруари отидох там с моя дълготраен сътрудник Евгений Малолетка, украински фотограф от Асошиейтед прес, в белия му ван Фолксваген.
По пътя се притеснихме за аварийни гуми и намерихме в интернет един човек, който живееше наоколо и се съгласи да ни продаде гуми измежду нощ. Обяснихме на него и на касата в магазина, че се приготвяме за война. Гледаха ни като луди.
Пристигнахме в Мариупол в 3:30 сутринта. Час по-късно войната стартира.
Приблизително една четвърт от 430-те хиляди поданици на Мариупол напуснаха в първите дни, до момента в който към момента можеха. Но малко на брой имаха вяра, че войната идва и до момента в който болшинството осъзнае грешката си, беше към този момент прекомерно късно.
Руснаците изключиха електричеството, водата, системите за доставка на храна и най-после, най-важното, изключиха мобилните връзки, радиото и малкия екран и стартира цялостна обсада.
Липсата на информация под блокадата има две цели. Първият е хаосът. Хората не схващат какво се случва и се паникьосват. Второто е безотговорност. Без кадър от разрушени здания и умиращи деца, съветските войски можеха да вършат каквото си желаят. Ако не бяхме ние, тези фрагменти нямаше да съществуват.
Ето за какво поехме опасности, с цел да покажем на света това, което видяхме. И това толкоз ядоса руснаците, че ни преследваха.
Никога преди не бях чувствал, че е толкоз значимо да наруша тишината.
***
Смъртните случаи започнаха бързо. На 27 февруари видяхме доктор, който се опитваше да избави малко момиченце, което беше ранено от шрапнел. Тя умря.
Второто дете, след това третото. Линейките стопираха да прибират ранените, защото без връзка хората не можеха да викат лекари, а лекарите не можеха да обикалят бомбардираните улици.
Лекарите ни молеха да снимаме фамилиите, които докарват починали и ранени родственици, и да ни разреши да използваме техния генератор, с цел да презаредим камерите си. Те споделиха: никой не знае какво става в нашия град.
Стъклата на микробуса ни бяха изпочупени, в профил на колата беше разрушена, гумите бяха спукани. Понякога изтичахме от болничното заведение, с цел да снимаме горяща къща, а по-късно бягахме назад през детонациите.
Имаше единствено едно място в града с добра връзка - покрай ограбения магазин за хранителни артикули на бул. Budivelnykiv. Веднъж дневно ходехме там и се криехме под стълбите, с цел да изпращаме фотоси и видеоклипове. Стълбите не ни предпазваха доста, само че под тях се чувствахме по-сигурни, в сравнение с навън.
На 3 март сигналът изчезна и там. Опитахме се да изпратим видеото, като се качихме на седмия етаж на болничното заведение и се наведохме през прозореца. От там видяхме по какъв начин се ограбва комерсиалният център Порт Сити и се насочихме към него посредством артилерийски и картечен огън. Оттам изтичаха десетки хора, бутащи колички с електроника, храна, облекла.
Снаряд избухна на покрива на магазина и бях хвърлен на земята. Напрегнах се в очакване на втория удар и се проклех стотици пъти, че не съм присъединил камерата, с цел да запиша всичко. Последва вторият удар, снарядът със ужасно свирене се заби в жилищната кооперация до мен. Скрих се зад ъгъла.
Тийнейджър тичаше около мен, бутайки офис стол, претрупан с електроника, кутии падаха от него. „ Снарядът падна на 10 метра от нас. Приятелите ми бяха там. Нямам визия какво се е случило с тях “, сподели той.
Бързо се върнахме в болничното заведение. В рамките на 20 минути започнаха да идват потърпевши, някои от които с пазарски колички.
В продължение на няколко дни единственото ни средство за връзка с външния свят беше сателитният телефон. И единственото място, където работеше, бе на улицата, до кратера. Седнах, свих се и се пробвах да уловя сигнала.
Всички питаха: апелирам, кажете ми по кое време ще свърши войната. Нямах отговор.
Ежедневно се носеха клюки, че украинската войска ще разбие обсадата. Но никой не пристигна.
***
По това време следих смъртни случаи в болничното заведение, трупове по улиците, десетки тела, хвърлени в всеобщ гроб. Видях толкоз доста смъртни случаи, че ги снимах съвсем без да ги виждам.
На 9 март два въздушни удара пробиха пластмасата, покриваща прозорците на нашия микробус. Забелязах огненото кълбо моменти преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.
Видяхме пушек да се издига от родилния дом. Когато стигнахме там, спасителите към момента измъкваха окървавени бременни дами от руините.
Батериите на нашите камери бяха съвсем празни, нямахме връзка за изпращане на изображения. Оставаха единствено няколко минути до полицейския час. Полицаят ни чу да обсъждаме способи да съобщим за детонация в болничното заведение.
„ Това ще промени хода на войната “, сподели той. Заведе ме там, където имаше ток и интернет.
Заснехме толкоз доста мъртви хора и мъртви деца, безпределно доста. Не разбрах за какво смяташе, че повече смъртни случаи ще създадат впечалнеие.
Сгреших.
На мрачно изпратихме изображения и видео, като ги разделихме на три елементи, с цел да ускорим процеса. Това лиши няколко часа. Полицейският час от дълго време беше просрочен, обстрелът продължи, само че служителите на реда, избрани да ни ескортират из града, чакаха търпеливо.
***
Тогава връзката ни със света отвън Мариупол още веднъж прекъсна.
Върнахме се в празно мазе на хотела с аквариум, цялостен с мъртви златни рибки. Изолирани, ние не знаехме за съветската дезинформационна акция, ориентирана към дискредитиране на нашата работа.
Руското посолство в Лондон разгласява два туита, в които назова фотосите на АП подправени и твърди, че бременната жена е актриса. Руският непрекъснат представител сподели копия от фотосите на съвещание на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и повтори лъжата за нападението против родилния дом.
Междувременно в Мариупол хората ни обсаждаха и разпитваха за последните вести за войната. Често ме приближаваха и споделяха: снимайте ме, с цел да знае фамилията ми отвън града, че съм жив.
По това време украинското радио и телевизия не работеше в Мариупол. Единственият радиосигнал, който можеше да бъде уловен, беше излъчването на изкривена съветска неистина – че украинците държат Мариупол за заложници, стрелят по къщи, създават химически оръжия. Пропагандата беше толкоз мощна, че някои от хората, с които разговаряхме, й повярваха все пак, което видяха със личните си очи.
Посланието се повтаряше непрекъснато, по руски жанр: Мариупол е обграден, предайте оръжията си.
***
На 11 март, по време на къс диалог, нашият редактор попита дали можем да намерим дами, оживели при въздушен удар против родилна болница, с цел да потвърдят съществуването си. Разбрах, че фрагментите от родилния дом би трябвало да са задоволително мощни, с цел да провокират реакция на съветските управляващи.
Намерихме тези дами в друга болница. Някои бяха с бебета, други раждаха. Научихме, че една жена е изгубила детето си и по-късно сама е умряла.
Качихме се на седмия етаж, с цел да публикуваме видеото. Оттам следих танковете, които се издигат един след различен към болничния комплекс, всеки маркиран с буквата Z, която се трансформира в съветския знак на войната.
Бяхме обградени. Десетки лекари, стотици пациенти и ние.
***
Украинските бойци, охраняващи болничното заведение, изчезнаха. А пътят към микробуса ни с храна, вода и съоръжение беше препречен от съветски снайперист, който към този момент беше прострелял избягал на улицата доктор.
Седяхме в тъмното и чухме детонации. Така минаваха часовете. Тогава бойците пристигнаха за нас, викаха на украински.
Не приличаше на избавление. Имаше възприятието, че просто ни изпращат от една заплаха в друга. По това време на никое място в Мариупол не беше безвредно и никой не можеше да помогне. Можеш да умреш всеки миг.
Бях необикновено признателен на бойците. Но той към момента се усещам скован. И ме е позор, че си потеглям.
***
Двамата и едно тричленно семейство се притиснахме в Хюндай и заседнахме в 5-километрово запушване отвън града. Около 30 000 души напуснаха Мариупол този ден, толкоз доста, че съветските бойци нямаха време да надникнат в прозорците на колите, увити в найлоново фолио.
Хората бяха нервни. Те псуваха и крещяха един на различен. Всяка минута се появяваше аероплан или се чуваше въздушен удар. Земята се тресеше.
Прекосихме 15 съветски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях, седнали на предната седалка, майката на фамилията, с което пътувахме, се молеше неистово — задоволително мощно, с цел да чуем.
Докато подминавахме контролно-пропускателни пунктове — трети, десети, петнадесети, всички екипирани от тежко въоръжени бойци — очакванията ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че единствено с цел да стигне до града, украинската войска ще би трябвало да пробие толкоз доста трудности.
По залез слънце се качихме до моста, опустошен от украинците, с цел да спрем настъплението на руснаците. Там заседна колона на Червения кръст от към 20 автомобила. Всички завихме от пътя в ниви и селски пътища.
Пазачите на контролно-пропусквателен пункт 15 говореха съветски с тежък кавказки акцент. Те подредиха на цялата колона да смъкна фаровете си, с цел да не разкриват оръжията и техниката, паркирани в профил на пътя. Едва съумях да различа бялото Z, нарисувано върху колите.
Когато наближихме шестнадесетия контролно-пропускателен пункт, чухме украински гласове. Почувствах огромно облекчение. Майката на предната седалка се разплака. Излязохме.
Ние бяхме последните публицисти в Мариупол. Сега там няма публицисти.
Все още сме затрупани от известия от хора, които се пробват да схванат за ориста на близки, които сме снимали и снимали. Пишат ни обезверено и откровено, като че ли не сме непознати, като че ли можем да им помогнем.
Когато съветски самолети удариха спектакъл в края на предходната седмица, където стотици хора бяха намерили леговище, знаех къде можем да отидем, с цел да научим за оживелите, да чуя от първа ръка какво е да прекарваме безкрайни часове в капан под купчини отломки. Познавам тази постройка и разрушените къщи към нея. Познавам хора, които са в капан под него.
А в неделя украинските управляващи споделиха, че Русия е взривила учебно заведение по изкуствата в Мариупол, в което се настаняват към 400 души.
Но към този момент не можем да стигнем до там.
Снимки: Evgeniy Maloletka / AP / Scanpix / LETA
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ