Тихият крах на Запада
Веселин Киров
Труд.бг
Годините 1991-2019 се оказаха удобни за по този начин наречения „ Западен свят “. Евроатлантиците победиха Източния блок, почувстваха се международни хегемони и започнаха едностранно да постановат своя „ експорт на демокрации “ на всички места по света.
От това пробваха освен страните от СИВ/Варшавския контракт и Югославия. Достатъчно е да споменем Иракската акция на Америка, от която скоро ще се навършат 20 години, Афганистанската война от 2001 година, която приключи печално за Съединени американски щати и нейните съдружници през 2021 година и „ Арабската пролет “ от 2010 година, която промени вечно политическите режими на целия арабски свят и докара до невиждани спорове, цивилен войни и миграционен напън по границите на Европа. Печално е да се означи, че на никое място Западният „ цивилизован “ свят не съумя да наложи нито цивилизация, нито народна власт по собствен пример. Ирак се трансформира в кръвопролитна сцена на вътрешнополитически игри сред враждуващи кланове.
Официалната причина за американската инвазия, че Ирак разполага с оръжие за всеобщо поразяване, не беше потвърдена, защото такива по този начин и не се откриха след повече от 20 години търсене. Афганистан се оказа още по-голямо крушение за Америка, където освен не беше натрапен либерален вид на ръководство, като опция на талибаните, ами последните съумяха да си върнат властта, след двуседмичен спор с афганистанската войска, обучавана и оборудвана от Америка в продължение на две десетилетия.
Докато западните сили се изтегляха, талибаните завариха военна техника на стойност към 80 милиарда $, изоставена от Съединени американски щати. Това автоматизирано ги трансформира в една от най-добре оборудваните армии в света, а „ демократично определеният “ афганистански президент Ашраф Гани, побърза да избяга в Дубай и съгласно разнообразни източници, с немалка сума пари.
Разбира се, кулминационната точка на целия този експорт на демокрации беше Арабската пролет, в която с изключение на митинги и политически промени в редица страни като Алжир, Египет, Тунис, Мароко и Йордания, последваха и две революции в Либия и Сирия.
В Либия, дългогодишният ръководещ полковник Кадафи бе свален, с намерено вмешателство от Франция и Англия, които под егидата на НАТО, бомбардираха територията на Джамахирията (официалното наименование на политическия режим на Муамар Кадафи). Последва още веднъж кръвопролитен спор сред няколко клана, прочут като Втората либийска революция, която съгласно разнообразни източници, е взела живота на към 15 000 души. До този миг, държавността в Либия на процедура не съществува, защото страната е разграничена на разнообразни кланове, всеки от които управлява друга част от територията.
В Сирия, нещата се развиха още по-драматично. Арабската пролет закупи изключително яростен темперамент точно в Сирийската арабска република, дълготраен съдружник на Иран и Русия. Като инцидентно стичане на събитията, семейството Асад, ръководеща страната от повече от 40 години, внезапно стана неуместна за западния хегемон. Според разнообразни източници, включително и влиятелният английски вестник „ Гардиън “, Франция е била главният спонсор на бунтовническите сили към Алепо, които се бореха против режима на Асад.
Държавният департамент на Съединени американски щати пък намерено призна за повече от 12 милиона $, дадени на разнообразни сирийски организации, борещи се срещу Асад.
Защо тъкмо след 40 години ръководство, западът взема решение, че даден режим, в непозната суверенна страна става „ неуместен “, остава да гадаем. Единственото, което знаем е, че един път, отпушен, хаосът от сирийската революция прерасна в спор, лишил живота на над половин милион души, основал 6,7 милиона бежанци и мигрантска рецесия, която сложи на тестване устоите на Европейския съюз. А самата Сирия, въпреки и неясно копие на народна власт по западен пример допреди 2011 година, сега е разграничена на над 6 елементи, за които се борят враждуващи фракции и цивилното u население заплати цената за зверствата на по този начин наречената Ислямска страна, родена от хаоса на гражданската война.
Ако погледнем в исторически проект, вмешателството във вътрешните работи на горепосочените страни, от страна на Западния свят, наподобява доста на военната тактика на късната Римска империя, да настройва едни племена против други, за да ги отслаби взаимно и откри надзор над тях. Както и Рим през 5 век от Новата епоха, по този начин и Европейският съюз сега е раздиран от вътрешнополитически проблеми, като дългова рецесия, галопираща инфлация, мигрантски напън, безпокойство по границите (тук е задоволително да отбележим единствено продължаващия спор в Украйна) и като цяло, внезапното намаление на стандарта на живот за елементарния европеец. Милиардите, изхарчени за вмешателство в непознати спорове, породили едно самобитно ново преселение на народите, съпоставимо с историческото „ Велико преселение на народите “ от IV-ти век сл. Хр., а след това и големите средства заделени и опитите да се интегрират тези хора, доведоха до рецесия на доверието в Европейски Съюз. Държави, като Унгария, Полша, Чехия и Словакия намерено се опълчват на диктатите на Брюксел, свързани с мигрантските квоти.
Поражда се бездна сред западните и източните страни, членуващи в съюза. За пръв път се заприказва от редица политици, доскоро пропагандиращи лозунга „ Единни в разнообразието “, за „ Европа на две скорости “. Може да се заключи, че Западът самичък става жертва, на своята недалновидна външна политика в последните 20 години. Последният образец, който може да се даде в тази тенденция е украинският.
Без да бъдат изследвани в дълбочина аргументите на тази геополитическа злополука за Запада, едно е несъмнено: спомагателното подклаждане на този спор, посредством даване на оръжия на украинския режим и тоталното разкъсване на връзките с Русия, не вещаят нищо положително за Европа.
Отново има невиждана мигрантска вълна като є от популацията на Украйна е напуснало родните си места, към 8 милиона бежанци са пристигнали в Европа, а глобите на Запада против Русия рикушират най-много против Европейски Съюз. Достатъчно е единствено да отбележим, че съгласно последните прогнози на Международния валутен фонд за 2024 година, растежът на стопанската система на Европейски Съюз е 1,6%, този на Съединени американски щати е 1%, а Русия, която се трансформира в най-санкционираната страна в света, е 2,1%.
От това може да се заключи само, че за следващ път сметките на Запада във външнополитически проект не излезнаха и казусът стартира да се трансформира във вътрешен, защото в редица европейски страни, инфлацията, подбудена от Ковид рецесията, миграцията и спорът в Украйна, стартира да надвишава 20%.
На западните политически елити ще им става все по-трудно да изясняват на народите си, за какво приходите им, обществените им придобивки и сигурността им би трябвало да бъдат жертвани в името на непознати ползи, които с нощи не касаят директно елементарния европеец. И в случай че мощта на Римската империя е рухнала най-много поради стопански проблеми, като инфлация, обедняване на популацията и миграционен напън, подбудени от същата тази политика, която Западът ползва сега, следва да забележим, дали и Западният хегемон няма да последва ориста на империята от Древността.
Инфо: " Труд "
