Заветът на един велик мъж - Караджата: Една кръв ни остана и една...
Веригата на доверие
Комитетската мрежа, основана от Левски, е гръбнакът на революцията, само че нейният пулс са хората като Караджа. Свързан с Търновския, Букурещкия и Русенския комитети, той е част от информационна система, където всяка дума е скъпа, всяко име – заплаха, и всяко писмо – оръжие. Писмата се изпращат посредством доверени куриери, от време на време вградени в дръжки на бастуни или зашити в подплата. Използват се условни думи, знаци и от време на време даже черковни служби като прикритие за срещи.
Четата като известие
Когато през 1868 година Стефан Караджа и Хаджи Димитър минават Дунав с чета от 129 души, това не е единствено военна акция – това е обръщение. То споделя: „ Ние сме тук. Бунтът стартира “.
Самото прекосяване е знак, акт на връзка към поробения народ. Без телеграми, без радио и обществени мрежи, четите са живи писма. Всяко тяхно придвижване, всяка борба – известие, роман, вик. А всеки патрон – препинателен знак в изречението на свободата.
Тайните кодове
Има сведения, че някои чети употребяват условни изречения и жестове – не толкоз шифри в класическия смисъл, а тайни способи: една броеница, преместена на лявата ръка, значи „ заплаха “; погрешно написано име – „ изменник “. Съобщенията се пишат постоянно на турски или гръцки, с цел да не разсънят съмнения. Има случаи на потребление на църковнославянски като криптиращ език – чужд за османските управляващи, само че явен за грамотния българин.
Тишината като език
Най-важният код обаче е мълчанието. Когато Караджата е ранен и покорен, той не издава нито дума. Не споделя кои са хората му, от кое място идват, какво ще последва. Това е финалният, най-силен код на протеста: да приказваш посредством тишина.
Днес, на 11 май, означаваме 184 години от рождението на Стефан Караджа – войводата, чието име звучи като бойна тръба през времето. С този текст не просто си спомняме героя, а се опитваме да надникнем зад пушека на сабите – там, където се кове най-трудното оръжие: доверието сред бунтовници. И тишината, която споделя всичко.
Днес, когато светът е залят от звук и празни думи, можем да си спомним Караджата и неговите съратници – тези, които говореха със знаци, кръв и тишина. И да се запитаме: какви шифри оставихме ние на бъдещето?
Заветът на Караджата
Хубаво е на този ден да си напомним някои неща, които кресливи подли тваори се пробват да удавят в буламач в нечистоплътна агитация и операции.
Захарий Стоянов написа в „ Записки по българските въстания “: " Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал единствено при турското господство, а през днешния ден е невероятно да се направи разлика сред родолюбеца и шпионина; палмата на шампионата се подава на тоя последния… ".
За московските мекерета се отнася най-вече.
И тъй като приказваме за Караджата, отново Захари Стоянов, разказва следната сцена, разказана му от оживели четници. Когато в следващото стълкновение с турците Караджата е ранен тежко, четници са обезпокоени: Войводо, те са толкоз доста, ще ни избият... А Караджата им отвръща: " Момчета, една кръв ни остана и една земя да я попие! “.
" Свободата не ще екзарх - желае Караджата ", - добавя Любен Каравелов.
ФрогНюз
Комитетската мрежа, основана от Левски, е гръбнакът на революцията, само че нейният пулс са хората като Караджа. Свързан с Търновския, Букурещкия и Русенския комитети, той е част от информационна система, където всяка дума е скъпа, всяко име – заплаха, и всяко писмо – оръжие. Писмата се изпращат посредством доверени куриери, от време на време вградени в дръжки на бастуни или зашити в подплата. Използват се условни думи, знаци и от време на време даже черковни служби като прикритие за срещи.
Четата като известие
Когато през 1868 година Стефан Караджа и Хаджи Димитър минават Дунав с чета от 129 души, това не е единствено военна акция – това е обръщение. То споделя: „ Ние сме тук. Бунтът стартира “.
Самото прекосяване е знак, акт на връзка към поробения народ. Без телеграми, без радио и обществени мрежи, четите са живи писма. Всяко тяхно придвижване, всяка борба – известие, роман, вик. А всеки патрон – препинателен знак в изречението на свободата.
Тайните кодове
Има сведения, че някои чети употребяват условни изречения и жестове – не толкоз шифри в класическия смисъл, а тайни способи: една броеница, преместена на лявата ръка, значи „ заплаха “; погрешно написано име – „ изменник “. Съобщенията се пишат постоянно на турски или гръцки, с цел да не разсънят съмнения. Има случаи на потребление на църковнославянски като криптиращ език – чужд за османските управляващи, само че явен за грамотния българин.
Тишината като език
Най-важният код обаче е мълчанието. Когато Караджата е ранен и покорен, той не издава нито дума. Не споделя кои са хората му, от кое място идват, какво ще последва. Това е финалният, най-силен код на протеста: да приказваш посредством тишина.
Днес, на 11 май, означаваме 184 години от рождението на Стефан Караджа – войводата, чието име звучи като бойна тръба през времето. С този текст не просто си спомняме героя, а се опитваме да надникнем зад пушека на сабите – там, където се кове най-трудното оръжие: доверието сред бунтовници. И тишината, която споделя всичко.
Днес, когато светът е залят от звук и празни думи, можем да си спомним Караджата и неговите съратници – тези, които говореха със знаци, кръв и тишина. И да се запитаме: какви шифри оставихме ние на бъдещето?
Заветът на Караджата
Хубаво е на този ден да си напомним някои неща, които кресливи подли тваори се пробват да удавят в буламач в нечистоплътна агитация и операции.
Захарий Стоянов написа в „ Записки по българските въстания “: " Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал единствено при турското господство, а през днешния ден е невероятно да се направи разлика сред родолюбеца и шпионина; палмата на шампионата се подава на тоя последния… ".
За московските мекерета се отнася най-вече.
И тъй като приказваме за Караджата, отново Захари Стоянов, разказва следната сцена, разказана му от оживели четници. Когато в следващото стълкновение с турците Караджата е ранен тежко, четници са обезпокоени: Войводо, те са толкоз доста, ще ни избият... А Караджата им отвръща: " Момчета, една кръв ни остана и една земя да я попие! “.
" Свободата не ще екзарх - желае Караджата ", - добавя Любен Каравелов.
ФрогНюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ