Еваукирала се таврийска българка от Бердянск пред Фрог: За 10 минути взех решението да тръгна. Не знаех какво ме очаква
Вера и Коля Желеви имат още 8 братя и сестри. Баща им е българин, а майката е рускиня. Девойката описа пред Фрог нюз за живота им в окупирания Бердянск и за дългото, и изтощително пътешестване до България. Ето какво сподели студентката от Софийски университет:
Разкажи ми по какъв начин мина първият ден от войната в Бердянск?
Събудихме се от бомбардировката… Чухме бомбите и след това видях, че в телефона си имам десетки известия за войната. Стреснахме се. Говорихме с родителите си и никой не знаеше какво би трябвало да създадем сега. Защото не знаехме какво ни чака.
А доста хора ли взеха решение да се изтеглят още първоначално?
Веднага, да, имаше доста хора.
А вие за какво решихте да останете в града?
Ние даже не се сетихме. Заради суматохата. А по-късно нямахме опция поради съветската окупация.
Колко време прекарахте в Бердянск от началото на войната преди да се приберете в България и по какъв начин протичаше един ваш ден?
Около 3 седмици бяхме в Бердянск. В началото търсихме храна и това беше мъчно за всички. Защото имаше такива, които грабеха по доста храна. Хляб към този момент няма. А с цел да купиш каквото и да е било, би трябвало да се събудиш рано, с цел да отидеш да се наредиш на опашка в магазина.
Вкъщи си стояхме, само че татко ми пригоди мазето, в случай че се наложи да се укриваме.
Ние се опитвахме да не всяваме суматоха у дома, тъй като имам по-малки и братя и сестри. Говорехме, смеехме се, играехме... Пред тях не обсъждахме нищо.
Престрували сте се на щастливи, с цел да не ги натъжавате…
Да, с цел да имат те някаква сигурност, че всичко е наред. А с родителите си обсъждахме тази война, правехме проекти. Постоянно се осведомих за филантропичните коридори. Започнах да диря някакви разновидности - в посолството и с консулите се свързах.
По-големият ти брат е в Москва. Какво е неговото усещане за това по какъв начин руснаците реагират на войната?
Има доста хора, които се паникьосват и стартират да купуват артикули от първа нужда. И доста, които имат вяра във подправените вести. Той споделя, че в действителност е цялостно с подправени вести там.
Аз работих за съветска компания - поддържах Instagram страници, само че към този момент не, тъй като във федерацията стопираха достъпа до обществената мрежа.
Как се организирахте да дойдете в България?
Това беше решение за 10 минути. Търсихме непрекъснато някакви благоприятни условия и разновидности, с цел да се приберем. Свързахме се с представителни хора от България, даже и от Австрия - само че всички ми споделяха няма по какъв начин - “вие сте окупирани”.
Просто един ден получих известие от своя другарка, че нейният татко е разкрил човек, който може да закара мен, нея и един от моите братя до Запорожие със своята кола. Каза ни каква сума би трябвало да заплатим. И просто приказвах с родителите си, обясних им. Бяхме готови за всичко. Че може да се случи нещо на пътя….
Какво взехте с вас в границите на тези 10 минути?
Документи, пари и малко облекла. Нищо друго.
Как решихте тъкмо вие двамата да пътувате?
Защото, първо, аз изучавам тук “Социология” в Софийски университет. Моят брат е на 17 години, рожденият му ден е юли месец, а в случай че имаш навършени 18, не те пропущат на границата. Искахме още един наш брат да пристигна с нас, само че преценихме, че това е доста рисковано. Той е на 16 години.
Разкажи ми за цялото пътешестване.
Пътувахме до Запорожие. По принцип пътят е 3-4 часа. А ние пътувахме 9-10 часа. На всеки 5-6 километра имаше блокпост. Руснаците ревизираха всичко - багаж, какво носим. Преглеждаха и телефоните на водачите - четяха всичко, инцидентно да нямат някаква информация. Проверяват и пропущат.
Ако инцидентно колата излезе отвън колоните, стрелят по джантите и във въздуха.
В Запорожие към момента е украинска територия. Там наш прочут - боен ни оказа помощ да стигнем до къщата на различен наш прочут, тъй като в случай че си на открито по време на комендантския час, е доста рисково.
Поспахме малко и се разсъниха от гърмеж. Това беше най-страшният и мощен гърмеж, който съм чувала.
Организирахме се и взехме решение да отидем на жп гарата по-рано. Искахме да пътуваме непосредствено до Полша, само че към този момент нямаше такава опция. Пътувахме до Лвов към 26 часа. Нямаше суматоха. Във всяко купе имаше по 9-10 индивида.
В Лвов обстановката беше спокойна. Хората се движеха по улицата, смееха се. Даже малко се тормозих. Защото до момента в който бяхме в Бердянск, най-вече да отидем до магазина, а моят татко ходеше и на работа. Той се занимава с отоплителни съоръжения.
Отидохме до жп гарата в Лвов, с цел да пътуваме до Полша и видяхме, че там имаше хиляди хора. Трябваше да чакаме без да спим.
А успявахте ли да се храните?
Да, само че доста рядко. 3 сандвича и това е.
Колко време пътувахте до Полша?
Близо 72 часа, може и повече.
И сте изяли единствено тези 3 сандвича двама човека…
Не бяхме толкоз гладни колкото обезпокоени. Мислехме единствено за вода.
Бяхме доста изтощени. Запознах се с един човек, който ми предложи да се качим на рейс за град Краков. Ние доста се притеснихме, тъй като има доста хора, които лъжат, изключително руснаците… Ние към този момент бяхме видели всичко. Но направихме фотография на регистрационния номер. Имаше един полски боец също и в последна сметка разбрахме, че всичко е наред. Защото се беше събрала огромна група хора и имаше доброволец, който водеше лист.
Отидохме до град Краков, пътувахме 9 часа, а единствено на границата чакахме 4. След това пътувахме към Вроцлав. Прекарахме два дни там при другари, с които пътувахме към България през Чехия. Аз чествах своя 19-рожден ден в Прага, пътувайки насам.
И в този момент към този момент като сме тук - като чуваме мощни звуци, се стряскаме.
А какво е отношението на руснаците към украинците в Бердянск?
Знам, че сигурно има 1 погубен човек. Но се допуска, че по някакъв ги е предизвикал. Ако разговаряш с тях “нормално” и не ги предизвикваш, всичко е наред.
Но вземат хора във плен. Аз познавам персонално един човек, с който съм израснала и той беше в плен 3 дни при руснаците. Бият ги. Този човек просто имаше доста пари в себе си, тъй като той се занимава с търговия на храна. Той искаше да закупи храна от прилежащ град, с цел да я даде на хората в Бердянск.
А един духовник той също е в плен и никой не знае какво се случва с него. Просто са влезнали в неговата къща - без причина, без пояснения.
Какво очакваш занапред нататък?
Не знам. Беше бомбардирано пристанището. Страхувам се, че ще стане нещо като с Мариупол.
Как ще коментираш, че Русия продължава да твърди, че не нападна цивилни обекти, макар десетките разкази от първо лице и фрагментите от украински медии, от обществените мрежи за разрушените лечебни заведения, учебни заведения, многочислени жертви…
Това е безусловно неуместно. Не знам руснаците каква цел гонят. Ние нямаме нацисти. Нищо. Ние приказваме всички на съветски език, не разбирам.
Смяташ ли, че в един миг украинците ще си кажат “Това е краят. Искаме си Бердянск назад!”? Защото твои съграждани са коментирали пред Фрог, че никой не се е опитвал да отбрани града.
Само бойци биха защитили града, само че никой граждански не би се опитал. Там сега няма наши бойци. Бердянск е обкръжен от всички страни. Ние даже нямаме оръжие.
А каква е повода да нямате нито един украински боец в града, тъй като войските ви интензивно се борят за Мариупол, за Киев? Отстрани наподобява, че градът непринудено е бил даден на Русия.
Аз допускам, че в действителност е по този начин. Защото най-малко наподобява по този начин. Още първата седмица бяха изпратили всички бойци от Бердянск в другите градове. Като нашето пристанище даже не е доста огромно или известно. Много е необичайно. Аз мисля, тъй като това е пътят към Крим - пращат кораби от Крим с филантропична помощ. И Мелитопол е близо нас.
Останалите членове от твоето семейство възнамеряват ли да се изтеглят?
Да, само че в Португалия, имаме родственици там. Там има всички нужни услови за тях.
Смяташ ли, че когато войната дефинитивно завърши, ще има и " мир " сред съветските и украинските жители, а освен по върховете на властта?
Не. Защото украинците са доста афектирани. Дори роднините се карат, тъй като руснаците си мислят, че “Путин е супер” и по този начин остава възприятието за изменничество. Защото те отхвърлят да имат вяра на личните си родини. Това е огромна контузия за всички.
И доста от руснаците си мислят, че ние таим ненавист към тях, само че това не е истина. Почти всеки украинец има родственици в Русия. Ние сме приятелски народ.
Искам руснаците да знаят, че се убиват цивилни всеки ден.
Аз не тая ненавист към тях. Осъзнавам, че те са жертва на путиновия режим.
Хората, които не стачкуват в Русия - не виждам нищо неприятно, тъй като никой не може да спре Путин, единствено неговата гибел ще е началото на същинския мир.
Ще стане като с Германия - какъв брой десетилетия тя измива своя позор. Или като в Съюз на съветските социалистически републики - сталинския режим.
Интервю на Мира Ереева
Разкажи ми по какъв начин мина първият ден от войната в Бердянск?
Събудихме се от бомбардировката… Чухме бомбите и след това видях, че в телефона си имам десетки известия за войната. Стреснахме се. Говорихме с родителите си и никой не знаеше какво би трябвало да създадем сега. Защото не знаехме какво ни чака.
А доста хора ли взеха решение да се изтеглят още първоначално?
Веднага, да, имаше доста хора.
А вие за какво решихте да останете в града?
Ние даже не се сетихме. Заради суматохата. А по-късно нямахме опция поради съветската окупация.
Колко време прекарахте в Бердянск от началото на войната преди да се приберете в България и по какъв начин протичаше един ваш ден?
Около 3 седмици бяхме в Бердянск. В началото търсихме храна и това беше мъчно за всички. Защото имаше такива, които грабеха по доста храна. Хляб към този момент няма. А с цел да купиш каквото и да е било, би трябвало да се събудиш рано, с цел да отидеш да се наредиш на опашка в магазина.
Вкъщи си стояхме, само че татко ми пригоди мазето, в случай че се наложи да се укриваме.
Ние се опитвахме да не всяваме суматоха у дома, тъй като имам по-малки и братя и сестри. Говорехме, смеехме се, играехме... Пред тях не обсъждахме нищо.
Престрували сте се на щастливи, с цел да не ги натъжавате…
Да, с цел да имат те някаква сигурност, че всичко е наред. А с родителите си обсъждахме тази война, правехме проекти. Постоянно се осведомих за филантропичните коридори. Започнах да диря някакви разновидности - в посолството и с консулите се свързах.
По-големият ти брат е в Москва. Какво е неговото усещане за това по какъв начин руснаците реагират на войната?
Има доста хора, които се паникьосват и стартират да купуват артикули от първа нужда. И доста, които имат вяра във подправените вести. Той споделя, че в действителност е цялостно с подправени вести там.
Аз работих за съветска компания - поддържах Instagram страници, само че към този момент не, тъй като във федерацията стопираха достъпа до обществената мрежа.
Как се организирахте да дойдете в България?
Това беше решение за 10 минути. Търсихме непрекъснато някакви благоприятни условия и разновидности, с цел да се приберем. Свързахме се с представителни хора от България, даже и от Австрия - само че всички ми споделяха няма по какъв начин - “вие сте окупирани”.
Просто един ден получих известие от своя другарка, че нейният татко е разкрил човек, който може да закара мен, нея и един от моите братя до Запорожие със своята кола. Каза ни каква сума би трябвало да заплатим. И просто приказвах с родителите си, обясних им. Бяхме готови за всичко. Че може да се случи нещо на пътя….
Какво взехте с вас в границите на тези 10 минути?
Документи, пари и малко облекла. Нищо друго.
Как решихте тъкмо вие двамата да пътувате?
Защото, първо, аз изучавам тук “Социология” в Софийски университет. Моят брат е на 17 години, рожденият му ден е юли месец, а в случай че имаш навършени 18, не те пропущат на границата. Искахме още един наш брат да пристигна с нас, само че преценихме, че това е доста рисковано. Той е на 16 години.
Разкажи ми за цялото пътешестване.
Пътувахме до Запорожие. По принцип пътят е 3-4 часа. А ние пътувахме 9-10 часа. На всеки 5-6 километра имаше блокпост. Руснаците ревизираха всичко - багаж, какво носим. Преглеждаха и телефоните на водачите - четяха всичко, инцидентно да нямат някаква информация. Проверяват и пропущат.
Ако инцидентно колата излезе отвън колоните, стрелят по джантите и във въздуха.
В Запорожие към момента е украинска територия. Там наш прочут - боен ни оказа помощ да стигнем до къщата на различен наш прочут, тъй като в случай че си на открито по време на комендантския час, е доста рисково.
Поспахме малко и се разсъниха от гърмеж. Това беше най-страшният и мощен гърмеж, който съм чувала.
Организирахме се и взехме решение да отидем на жп гарата по-рано. Искахме да пътуваме непосредствено до Полша, само че към този момент нямаше такава опция. Пътувахме до Лвов към 26 часа. Нямаше суматоха. Във всяко купе имаше по 9-10 индивида.
В Лвов обстановката беше спокойна. Хората се движеха по улицата, смееха се. Даже малко се тормозих. Защото до момента в който бяхме в Бердянск, най-вече да отидем до магазина, а моят татко ходеше и на работа. Той се занимава с отоплителни съоръжения.
Отидохме до жп гарата в Лвов, с цел да пътуваме до Полша и видяхме, че там имаше хиляди хора. Трябваше да чакаме без да спим.
А успявахте ли да се храните?
Да, само че доста рядко. 3 сандвича и това е.
Колко време пътувахте до Полша?
Близо 72 часа, може и повече.
И сте изяли единствено тези 3 сандвича двама човека…
Не бяхме толкоз гладни колкото обезпокоени. Мислехме единствено за вода.
Бяхме доста изтощени. Запознах се с един човек, който ми предложи да се качим на рейс за град Краков. Ние доста се притеснихме, тъй като има доста хора, които лъжат, изключително руснаците… Ние към този момент бяхме видели всичко. Но направихме фотография на регистрационния номер. Имаше един полски боец също и в последна сметка разбрахме, че всичко е наред. Защото се беше събрала огромна група хора и имаше доброволец, който водеше лист.
Отидохме до град Краков, пътувахме 9 часа, а единствено на границата чакахме 4. След това пътувахме към Вроцлав. Прекарахме два дни там при другари, с които пътувахме към България през Чехия. Аз чествах своя 19-рожден ден в Прага, пътувайки насам.
И в този момент към този момент като сме тук - като чуваме мощни звуци, се стряскаме.
А какво е отношението на руснаците към украинците в Бердянск?
Знам, че сигурно има 1 погубен човек. Но се допуска, че по някакъв ги е предизвикал. Ако разговаряш с тях “нормално” и не ги предизвикваш, всичко е наред.
Но вземат хора във плен. Аз познавам персонално един човек, с който съм израснала и той беше в плен 3 дни при руснаците. Бият ги. Този човек просто имаше доста пари в себе си, тъй като той се занимава с търговия на храна. Той искаше да закупи храна от прилежащ град, с цел да я даде на хората в Бердянск.
А един духовник той също е в плен и никой не знае какво се случва с него. Просто са влезнали в неговата къща - без причина, без пояснения.
Какво очакваш занапред нататък?
Не знам. Беше бомбардирано пристанището. Страхувам се, че ще стане нещо като с Мариупол.
Как ще коментираш, че Русия продължава да твърди, че не нападна цивилни обекти, макар десетките разкази от първо лице и фрагментите от украински медии, от обществените мрежи за разрушените лечебни заведения, учебни заведения, многочислени жертви…
Това е безусловно неуместно. Не знам руснаците каква цел гонят. Ние нямаме нацисти. Нищо. Ние приказваме всички на съветски език, не разбирам.
Смяташ ли, че в един миг украинците ще си кажат “Това е краят. Искаме си Бердянск назад!”? Защото твои съграждани са коментирали пред Фрог, че никой не се е опитвал да отбрани града.
Само бойци биха защитили града, само че никой граждански не би се опитал. Там сега няма наши бойци. Бердянск е обкръжен от всички страни. Ние даже нямаме оръжие.
А каква е повода да нямате нито един украински боец в града, тъй като войските ви интензивно се борят за Мариупол, за Киев? Отстрани наподобява, че градът непринудено е бил даден на Русия.
Аз допускам, че в действителност е по този начин. Защото най-малко наподобява по този начин. Още първата седмица бяха изпратили всички бойци от Бердянск в другите градове. Като нашето пристанище даже не е доста огромно или известно. Много е необичайно. Аз мисля, тъй като това е пътят към Крим - пращат кораби от Крим с филантропична помощ. И Мелитопол е близо нас.
Останалите членове от твоето семейство възнамеряват ли да се изтеглят?
Да, само че в Португалия, имаме родственици там. Там има всички нужни услови за тях.
Смяташ ли, че когато войната дефинитивно завърши, ще има и " мир " сред съветските и украинските жители, а освен по върховете на властта?
Не. Защото украинците са доста афектирани. Дори роднините се карат, тъй като руснаците си мислят, че “Путин е супер” и по този начин остава възприятието за изменничество. Защото те отхвърлят да имат вяра на личните си родини. Това е огромна контузия за всички.
И доста от руснаците си мислят, че ние таим ненавист към тях, само че това не е истина. Почти всеки украинец има родственици в Русия. Ние сме приятелски народ.
Искам руснаците да знаят, че се убиват цивилни всеки ден.
Аз не тая ненавист към тях. Осъзнавам, че те са жертва на путиновия режим.
Хората, които не стачкуват в Русия - не виждам нищо неприятно, тъй като никой не може да спре Путин, единствено неговата гибел ще е началото на същинския мир.
Ще стане като с Германия - какъв брой десетилетия тя измива своя позор. Или като в Съюз на съветските социалистически републики - сталинския режим.
Интервю на Мира Ереева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ