"Модерният човек" живее за себе си, но той е отчужден и от своето "Аз" ~ Венцеслав КОНСТАНТИНОВ
Венцеслав Константинов е български публицист, преводач и афорист. Роден е през 1940 година в София в фамилията на професора по доктрина на музиката Константин Константинов. Автор е на книги с есета и афоризми, на студии, публикации и радиопредавания върху немска, австрийска, швейцарска и българска литература. Има изявления върху Лесинг, Гьоте, Шилер, Хайне, Рилке, Хайнрих Ман, Томас Ман, Херман Хесе, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Бертолт Брехт, Ерих Мария Ремарк, Ерих Кестнер, Елиас Канети, Макс Фриш, Гюнтер Грас и доста други. Владее 4 езика, а преводите му се съдържат в 80 книги.Представяме ви част от есето му „ Одисея на " Модерния човек ".
" Модерният човек " шества на всички места - не е прикрит зад избрана специалност, в избрана социална каста, няма избрана възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат в прашните канцеларии, из първокласните курорти, в държавния уред, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, на всички места... Но той има една обща отличителна линия - своята студенина от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.
Характерна за " модерния човек " е неговата неприродност. Той не се усеща повече като част от международния живот, от безконечния кръговрат на материята; за него природата съществува единствено доколкото тя може да му служи или доколкото той може да я вмести в своите постоянно наукообразни показа за битието. Така " модерният човек " усеща живия живот като нещо непознато, досадно, неуютно, а себе си схваща като някакъв болестен тумор, като " израстък на творението ".
" Модерният човек " е ограден от движимости, а също и от техника. Той е обсипан с артикули на цивилизацията, без които всекидневието му наподобява немислимо - автомобил, компютър, мобилен телефон, тв приемник, магнетофон, видео, фотоапарат, ледник, електрическа самобръсначка... Поради изобилието от движимости, " модерният човек " не е обвързван с тях, той не ги обича, за него те са подменяеми. Така той няма и дом, а единствено жилище, което нормално постоянно сменя. Макар от време на време да мечтае за фамилен ъгъл, за уседналост, той се задушава във всяко по-трайно леговище. Любимото обиталище на " модерния човек " е хотелът с всичките му универсални улеснения, с неговата безличност и еднотипност. Героят на Макс Фриш споделя: " Предпочитам да бъда самичък! Дори типът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може постоянно да напусне, а точно стая за двама души като непрекъснато жилище, ме кара да мисля за бягство в Чуждестранния легион. "
Характерно за " модерния човек " е и това, че той доста пътува - за него пътуването е всекидневна нужда, надали не фикс идея. Но то не е средство за опознаване на света, за доближаване с непознати, забавни хора. За него пътуването се показва в един нормален маршрут: жилището, колата, гарата или летището, влака или самолета, хотела, бара и назад. Така за " модерния човек " светът е мъртъв, той пътува " като фантом през призрачни земи, без да оставя диря в тях, нито те в него ".
" Модерният човек " е космополит. Той няма татковина, роден град, няма дълготраен контакт с родители, близки, деца, другари. Той е самичък, " пренебрегнат в света ", запокитен като " стрела в пространството " /Норберт Винер/. Той не се усеща принадлежен към човешкия жанр, а също няма възприятие за история, живее отвън времето, около времето; за него съществуването е единствено общ брой от моменти, а не нещо изцяло, подчинено на естествените и историческите закономерности.
Ала най-силно е отчуждението на " модерния човек " в неговия съкровен живот. Той не обича " да се заангажира " в " любовни случки ". Сменя дамите, надлежно мъжете си, както своите движимости. Но това не значи, че е блудник, в противен случай, той е по необикновен метод нравоучител и се преценява с мнението на близките, доколкото те са себеподобни. За него обаче не съществува еротика, а единствено секс, и то схващан като механика, като спорт, като хигиена; за него няма обичана или обичан, а единствено сътрудник - сменяем, неопределен, непотребен.
" Модерният човек " живее за себе си, само че той е отчужден и от своето " Аз ". Сам се схваща като " неидентичен ", лишен от идентичност, непознат на личната концепция за себе си. Той живее, подражавайки на близките, които също живеят посредством подражателство. Несъзнавано той се ненавижда, само че последователно и това възприятие го напуща - той става апатичен към себе си. Основните му душевни положения могат да се изразят с думи като: досада, скука, омерзение, гадност.
" Модерният човек " постоянно не е " във форма ", само че той не е безусловно печален, той просто не знае къде да се дене и по тази причина нормално пие, въпреки забравата в алкохола да не му доставя изключително наслаждение. Той би споделил - в случай че въобще разговаряше на тази тематика - с думите на инженер Фабер: "...Имам единствено едно предпочитание - в никакъв случай да не съм съществувал на този свят! "
Още в своя " Дневник 1966-1971 " Макс Фриш подхваща една тематика, която наподобява прекомерно непривлекателна за изисканата литература: това е тематиката за остаряването и самостоятелния завършек на индивида. " Никой не желае да знае какво му следва в старостта. Всъщност ние всеки ден го виждаме напълно от близко, само че с цел да щадим себе си, вършим от старостта табу; самият белязан от нея е задължен да премълчава какъв брой противна е тя. Това табу, сякаш в полза на остаряващите, осуетява самопознанието... "
Макс Фриш споделя прозренията си в тази щекотлива област със съзнанието, че повелята да се уважава старостта произлиза от прекомерно далечни столетия, когато дълбоката напреднала възраст е била изключение. Дори при започване на XX век възрастните хора над шестдесет години са съставлявали единствено 7% от общото население, а през 1975 година те са към този момент 20%.
Смъртта, която покосява един живот в неговия подем, се е трансформирала в необичайност. И става така, че когато хвалим някой възрастен човек, вършим го постоянно с преценката, че той е още относително млад, " все така неуморен ", " към момента с чевръст разум " и т. н. Уважението ни е отправено не към старостта, а към нейната диаметралност, към обстоятелството, че макар насъбраните години не изглеждаме остарели. Това съгласно Фриш приготвя срутва на естествената самонадеяност в сериозната възраст на мъжа. Белязаният от първите прояви на старостта стартира да изпитва непростим боязън от неудача в междуличностните връзки, той все по-често се разсънва преди разсъмване - в часа на изтезанията, - но не знае защо. Все повече неща, които просто се постанова ежедневно да вършим, той прави без предпочитание, без очакване на наслаждение. Постепенно, без забележими аргументи, нерядко при положително здраве и съхранени душевни сили, съществуването на възрастния човек се трансформира в тегло за него и за близките. Все повече старостта е обречена на самотност.
А таман старостта носи жътвата на живота, съдържа равносметката на изминатия човешки път. В тази възраст е заложена мъдростта на устояването в крушенията, на себеосъществяването. Но и освен това: отпадайки от сетивния свят, остарелият човек от ден на ден се доближава към небитието, към безвремието, от което за малко сме изтръгнати всички, и научава нещо за него. Ако младежът, към който през днешния ден са отправени всички погледи, в най-хубавия случай носи познание - старецът е изпълнен с знание...
Като хвърля взор към бъдещето и дефинира човешката отговорност към времето, Томас Ман изрича: " В глъбините на душата си аз храня увереността, че при това 'Да бъде!', което е извикало Космоса от Нищото, а също при възникването на живота от неорганичното съществуване, задачата е бил Човекът и че с него е заложен популярен опит, чийто крах заради човешка виновност би означавал крах за цялото създание, негово опровергаване. "
А обичаният на Макс Фриш Монтен приключва своите " Опити " с думите: " Най-прекрасен съгласно мене е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разсъдъка, само че без каквито и да са чудеса и необичайности. Старостта обаче има потребност да бъде третирана малко по-меко. Нека бъде милосърден към нея богът на здравето и мъдростта и да премине тя жизнерадостно и в непрекъснато другарство с хората. "
Между тези два възгледа за човешкото предопределение и опциите то да бъде изпълнено се простират внушенията на моралиста Макс Фриш. Човекът няма да изчезне през холоцена - третата геоложка ера от четвъртичния интервал, - тъй като предопределението му е да оцелява в злополуките, с цел да ги посочва.
Избрано от Венцеслав Константинов: „ Флейтата на съня. Литературни етюди “, изд. Сиела
Снимки: darl.eu
