Съветският щурм на Венера
Венера – серия от руски междупланетни галактически апарати за проучване на планетата Венера и галактическото пространство.Тежките условия на Венера, а също по този начин първичната липса на достоверна информация за такива параметри като температура и налягане мощно усложнявали процеса на проучване на планетата.Спускаемите апарати от първата серия имали дори опция за корабоплаване. Първите им полети не минали сполучливо, само че въпреки всичко това са били първите в историята на човечеството автоматизирани междупланетни полети.Първите стартове към далечната планета се състояли през февруари 1961 година. Тогава още не е било традиция, само че пусковете били по двойки. На 4 февруари се отправила в полет първата венерианска станция, направена в ОКБ-1 на Сергей Павлович Корольов.Ракетата-носител “Мълния ” съумяла да изведе Космическият уред (КА) в орбита, само че ускоряващият модул не сработил и станцията, водена по документи като “Обект 1ВА ”, не съумяла да полети към Венера.Ако излитането е било спешно за него не биха съобщили – Съветското държавно управление не обичало да си признава неуспехите – само че въпреки всичко е имало сателит!
И тогава, в известие на ТАСС на целият свят е било оповестено за изстрелването на тежък сателит с тегло 6488 кг и сполучливо изпълнените освен това научно-технически задания. Никакво друго име не е и имало (срещащото се в някои източници име “Спутник-7 ” е обещано по-късно от западните аналитици, както са споделили – ‘за спецификация’)Всъщност, точно неоправданата в доста случаи завеса на секретност, обкръжаваща руската галактическа стратегия, пораждала и голямото количество клюки и измислици.И след изстрелването на “тежкият сателит ” на 4 февруари, мнозина на запад считали, че руснаците са създали несполучлив опит за изстрелване на човек в космоса.А на 12 февруари в полет се оправила и втората станция от вида 1ВА. На нея й провървяло повече – ракетата извела станцията сполучливо в орбита, ускорителният блок също сработил и руските вестници излезли с големи заглавия за стартирането на първата в света автоматизирана междупланетна станция до Венера (По-късно, със задна дата и дали името “Венера-1 ”)По това време, визиите на учените за Венер били много нищожни и спорни. Сериозно се разглеждала хипотезата, че повърхността е покрита с океан и по тази причина първите руски „Картотека и архив" (служба в ПГУ) били изчислени за приводняване.В тези структури влизал “захарна брава ” – захарта трябвало да се разтвори във водата и по-късно да се отворят антената на спускаемият уред, а руският вимпел бил във тип на сфера, способна да плува в океана. Както се оказало, тези показа били неправилни.Но “Венера-1 ” по този начин и не дохвърчала до своята цел. Втория и финален сеанс за връзка с нея се състоял на 17 февруари, на разстояние 1.9 милиона километра от Земята, а на 3 март апаратът бил разгласен за умрял. На 19 май, мълчащата и неуправляема станция предходна на разстояние 100 хиляди километра от Венера.Новите автоматизирани междупланетни станции се отправяли към Венера на всеки астрономически прозорец за пускане (т.е удобно взаиморазположение на Земята и Венера, с цел да премине полета при най-малка загуба на сила, за Венера този интервал е към 19 месеца), само че венерианската стратегия била преследвана от редица неуспехи:Три апарата от фамилията 2МВ, два спускаеми и един орбитален били изгубени при повреди през есента на 1962 година, 25 август, 1 и 12 септември. При всичките 3 случая не сработил ускорителният модул, четвъртата степен на “Мълния ”.Никакво известие за пусковете не било оповестено, а американските и английските каталози попълнили “Спутник ” с номера 19,20 и 21. Затова пък в този астрономически прозорец провървяло на американците – Mariner-2 през декември минал около Венера и предал фотоси и данни от отдалечените измервания.Първият уред от вида 3МВ било решено да се изстреля отвън астрономическият прозорец, на 11 ноември 1963 година, за тестване на самата станция и технологията на полета към Венера. Уви, станцията още веднъж останала на околоземна орбитя.Тя получила формалното наименование “Космос-21 ”, само че в известието на ТАСС не се казвало, както нормално, че всички системи на апарата работят обикновено, а програмата се извършва сполучливо.Вторият пробен уред умрял поради повреда в ракетата “Мълния ” на 19 февруари 1964 година Първата сполучлива станция от серията 3МВ се оказала на околоземна орбита на 27 март 1964 година под името “Космос-27 ”.Но този път маскировката била цялостна – ТАСС съобщила, че цялата инсталирана на борда инсталация работи обикновено и програмата се извършва сполучливо.Относителен триумф бил реализиран на 2 април 2964 година, когато към Венера изхвърчал „Картотека и архив" (служба в ПГУ) “Зонд-1 ”. В самото начало било зарегистрирано разхерметизиране на орбиталният отсек на „Картотека и архив" (служба в ПГУ) и по тази причина апарата бил жертван. Затова и не му дали име “Венера ”.Въпреки това, съвсем 2 месеца връзката с него била сполучливо поддържана посредством предавателя на спускаемият уред, а на 14 май дори била извършена промяна на траекторията. Свръзката прекъснала на 25 май 1964 година и станцията предходна около Венера към този момент мъртва.Четвъртият на брой галактически прозорец се “отворило ” в края на 1965 година. Изглеждало, че най-сетне идва дълго чаканият триумф! АМС “Венера2 ” и “Венера3 ” наред се отправили на път на 12 и 16 ноември 1965 година, с цел да могат напролет на идната година да доближат далечната планета.Не провървяло единствено на третата станция, която останала в таблицата на стартиранията под името “Космос-96 ”.Но ориста още веднъж обърнала тил на съветската станция. “Венера2 ” без значение от прегряването на приемника и неприятното приемане на командите, с 26 сеанса за връзка била закарана съвсем до Венера. На 27 февруари 1966 г тя трябвало да премине около планетата и да я снима от разстояние 24 хиляди километра. Но изпратената и стратегия за работа не била призната и станцията не предала никаква данни от Венера.Още по-обидна била загубата на “Венера-3 ”. Да, първият в историята на човечеството галактически уред, основан на Земята, достигнал друга планета и влезнал в атмосферата и. При приземяването на “Венера3 ” се отделил сферическият спускаем уред с диаметър 0.9 м с термозащитно покритие, екипиран със система за радиовръзка и научни принадлежности.Той също по този начин носел специфичен вимпел, който трябвало да остави на планетата. Спускаемият уред навлязъл в атмосферата на Венера на 1 март 1966 година – само че последният и най-съществен сеанс за връзка не се състоял и никаква информация за неговата орис по този начин и не била получена.
Накрая, първият същински огромен триумф на СССП се оказала междупланетната станция “Венера4 ” (нейният спускаем уред може да видите на фотографията ), стартиран на 12 юни 1967 година. За разлика от предходните станции, “Венера-4 ” и нейният трагичен близнак “Космос-167 ” (предполагам се сещате какво се е случило с него) били направени от колектива на Георги Николаевич Банкин в Машиностроителния цех “С.А.Лавочкин ”. “Венера-4 ” достигнала задачата на 18 октомври. Спускаемият уред с набор от научна инсталация наред се отделил и за първи път в историята на космонавтиката направил директни измервания на състава на атмосферата на Венера при спускането си с парашут.Спускаемият уред можел да работи при температура до +425°C при налягане до 10 атмосфери, а и с цел да се усилят възможностите му за триумф, кацането било подхванато от нощната страна на планетата. Преди старта модула бил подложен на дезинфекция, с цел да се предотврати преместването до Венера на земни микроорганизми.Сигнала прекъснал ненадейно 95 минути след началото на спускането, на 25-26 километра под началната точка, когато на борда било +280°C и 15 атмосфери. Отначало на всички им се коствало, че това е момента на кацане и че на “Венера4 ” и се удало да доближи повърхността на планетата в работно положение.И едвам след няколко седмици, обработвайки данните от “Венера4 ” и измерените от американската станция Mariner-5, която предходна около планетата на 19 октомври, станало ясно- това е неточност. В реалност на височина 28 километра апарата бил сплескан от атмосферното налягане, което се оказало много по-голямо от плануваното при конструирането.През идващият прозорец, на 5 и 10 януари 1969 година, в полет се отправили две станции “Венера5 ” и “Венера6 ”. За първи път и двата старта минали сполучливо и две АМС тръгнали по курса към Венера.По своята структура те били аналогични на “Венера4 ” като се изключи спускаемият уред, който бил обмислен за работа при налягане до 25 атмосфери. Това било малко, само че за по-сериозна модерницация не стигнало времето.И двете станции достигнали планетата и изстреляли спускаемите апарати: “Венера-5 ” достигнала задачата на 16 май 1969 година, а “Венера-6 ” – на 17 май. След отварянето на парашутите на спускаемите апарати, се присъединили научните принадлежности и почнало излъчена на научна информация на Земята.Цялото втурване на парашутите лишило към 50 минути, след което, на височина 18 километра и налягане към 27 атмосфери и двата спускаеми апарата(СА) били смачкани.За осъществяване на измервания в ниските пластове на атмосферата и на повърхността на Венера били нужни спускаеми апарати, способни да устоя на външно налягане над 100 атмосфери и да имат термоизолация, обезпечава работа на бордовата инсталация при температура на окръжаващата среда до +475°С..
“Венера-7 ” била изстреляна на 17 август 1970 година (втората станция, изстреляна на 22 август останала на околоземна орбита и получила формалното название “Космос-359 ”), била създадена и издигната отчитайки опита на предходните АМС.Спускаемият уред (вижте разреза му в дясно) бил конструиран отначало и той трябвало да работи не по-малко от 30 минути на повърхността при температура +540°С 0 налягане до 160 атмосфери. Теоретически индикатори, изчислени за повърхността на планетата били такива: 500°С и 100 атмосфери, тъй че СА бил издигнат със ресурс. За всеки случай.120 дни след старта, на 15 декември 1970 година, станцията “Венера-7 ” достигнала планетата. При навлизането в атмосферата станало разделянето на орбиталния и спускаемият апарати. По време на аеродинамичното закъснение на скоростта на апарата, скоростта на апарата по отношение на планетата се понижило от 11.5 км/с до 200 м/с.При това оптималното претоварване достигнало 350 единици. На височина към 55 км от повърхността а Венера, при външно налягане от порядъка на 0.7 атмосфери автоматизираната система осъществила отваряне на парашута.На 15 декември, в 8 часа, 34 минути и 10 секунди, спускаемият уред на станция “Венера-7 ” за първи път в света осъществила меко кацане на повърхността на Венера.Той предавал на Земята информация в продължение на 53 минути, включително към 20 минути от повърхността на Венера. Измерената температура на повърхността на Венера била 475°±20°С и налягане 90±15 атмосфери.През идващият астрономически прозорец за отдалечен път още веднъж се отправили две станции. “Венера-8 ” била изстреляна на 27 март 1972 годна, а нейното копие на 31 март. Вторият старт, по печална Венерианска “традиция ” бил несполучлив.Първите три степени на ракетата-носител се задействали вярно, обезпечавайки на основния блок околоземна орбира, само че междупланетна траектория станцията не могла да доближи поради повреда в ускорителния блок. Апарата получил име “Космос-482 ” и останал на околоземна орбита.Автоматичната станция “Венера-8 ” като цели и задания на полета на практика изцяло повтаря тези на станция “Венера-7 ”. Като резултат от полета на предходната станция били поправени модела на атмосферата на планетата, което разрешило новият спускаем уред да е с по-малки ресурси във връзка с условията.Вместо плануваното налягане от 150 атмосфери били планувани 105 атмосфери, а вместо 540° – 493°С. Намаляването на оптималните смисли на температурата и атмосферното налягане разрешило да се понижи дебелината на стените на приборният отсек на СА, което разрешило да се понижи тежестта на спускаемият уред на 38.5 кг.В една от лабораториите на 601-ва катедра непокътнато копие на АМС “Венера-8 ”.
Венера-8
След 117 дни полет, на 22 юли 1972 година, станция “Венера-8 ” доближава планетата. При нахлуване в атмосферата на Венера от станцията се отделил спускаемият уред. В процеса на аеродинамичното закъснение в атмосферата, апарата понесъл натоварване от 335 g, неговата скорост намаляла от 11,6 км/с до 250 м/с, след което, на височина ~55 км в деяние била приведена парашутната система. С отварянето на парашута почнало и предаването на научната и служебна информация.
След 55 минути гладко втурване с парашута в атмосферата, апаратът направил кацане на осветената страна на Венера на 500 км от екватора, като отвесната скорост при кацането била 8.3 м/с. Приемането на телеметрическа информация траяло в течение на още 50 минути след кацането. През цялото това време бордовите системи и научна инсталация работели обикновено, което разрешило да се получи цялостна информация освен за атмоферата на Венера, само че и за изискванията на нейната повърхнина. Програмата на полета на станция “Венера-8 ” била изцяло изпълнена.
С цел установяване осветеността на повърхността на планетата, нужни за реализирането на фотоси от идващите спускаеми апарати, комплекса от научна инсталация на СА бил допълнен с фотометър ИОВ 72.
АМС бил комплицирана електронна скица, където доста интервенции били взаимосвързани и автоматизирани. Всичко било осъществено без каквито и да е компютри единствено благодарение на програмно-времеви устройства.
ПВУ – инсталираният на борда на галактическият уред електронен уред, осъществяващ предаването на командите за ръководство на бордовите системи в заложеният миг от време. Програмата за подаване на команди (с последователности и краткотрайни шпации сред тях) можело да бъдат заложени авансово (например при подготовката за полета) или да се задават при полета от Земята с команди по радиото, в последният случай, устройството за запомняне на въведената стратегия. ПВУ разрешавало да се реализира ръководство на „Картотека и архив" (служба в ПГУ) при неявяване на радиовръзка или в промеждутъците на радиосеансите.
Коригираща двигателна установка за промяна на орбитата на АМС и за прекъсване преди влизане в атмосферата на Венера
Уникалната информация, предадена от спускаемият уред “Венера-8 ” значително разширали познанията за планетата Венера, включително и за изискванията на нейната повърхнина.
А ето по този начин “Венера-8 ” изглеждала в лабораторията. От ляво на дясно: Спускаемият уред, прорез на приборният отсек и двигателния отсек с КДУ. Отгоре – огромна антена
Оборудването
Още тръби, съоръжение, принадлежности.
Спускаемият уред АМС от семейство “Венера ”. Предполагаемо – “Венера-7 ”
Схема на работа на спускаемия уред “Венера-8 ” на повърхността на планетата. Установеният фотометър посочил, че осветеността на повърхността на венера при ъгъл на Слънцето 5,5° е 350±150 лукса, което свидетелства за това, че до повърхността на планетата доближава единствено дребна част от слънчевото лъчение.Ако Слънцето се намира в зенита, то осветеността би трябвало да е на по-малко от 1000-3000 лукса, което е изцяло задоволително за приемане на фотоизображение. Затова идващите задачи до Венера към този момент имали задача да създадат фотоснимка на нейната повърхнина. “Венера-8 ” била и последната станция от първо потомство, изчислена за извеждане в орбита от РН “Мълния ”. Следващите апарати се проектирали към този момент за “Протон ”. Заради това, в астрономическият прозорец през 1973 година не е имало изстрелвания, а през юни 1975 година към Венера се отправили два напълно нови апарата “Венера-9 ” и “Венера-10 ”.И двата полета минали обикновено и през октомври апаратите достигнали повърхността на планетата от където за първи път предали и радиотелевизионно изображение- гледка.
Изображението от “Венера-9 ”
Изображението от “Венера-10 ”Съветските проучвания на Венера траяли до 1985 година, когато кацане на нейната повърхнина осъществили спускаемите апарати АМС “Вега-1 ” и “Вега-2 ”. Заедно със спускаемите апарати били пуснати и аеростатни сонди, които летели на височина 50-60 километра. Всяка сонда проработило какъв брой 46 часа, изминавайки освен това 12 000 км със междинна скорост от 250 км/ч.А в промеждутъка сред “Венера-9 ” и “Веги-те ” били изстреляни и АМС с следващи номера 11-6 (при което спешни стартове към този момент нямало). Цветни панорамни фотоси за първи път били получени от “Венера-13 ” и “Венера-14 ”, от тях благодарение на сонда били взети и изследвани мостри от грунда.На “Венера
И тогава, в известие на ТАСС на целият свят е било оповестено за изстрелването на тежък сателит с тегло 6488 кг и сполучливо изпълнените освен това научно-технически задания. Никакво друго име не е и имало (срещащото се в някои източници име “Спутник-7 ” е обещано по-късно от западните аналитици, както са споделили – ‘за спецификация’)Всъщност, точно неоправданата в доста случаи завеса на секретност, обкръжаваща руската галактическа стратегия, пораждала и голямото количество клюки и измислици.И след изстрелването на “тежкият сателит ” на 4 февруари, мнозина на запад считали, че руснаците са създали несполучлив опит за изстрелване на човек в космоса.А на 12 февруари в полет се оправила и втората станция от вида 1ВА. На нея й провървяло повече – ракетата извела станцията сполучливо в орбита, ускорителният блок също сработил и руските вестници излезли с големи заглавия за стартирането на първата в света автоматизирана междупланетна станция до Венера (По-късно, със задна дата и дали името “Венера-1 ”)По това време, визиите на учените за Венер били много нищожни и спорни. Сериозно се разглеждала хипотезата, че повърхността е покрита с океан и по тази причина първите руски „Картотека и архив" (служба в ПГУ) били изчислени за приводняване.В тези структури влизал “захарна брава ” – захарта трябвало да се разтвори във водата и по-късно да се отворят антената на спускаемият уред, а руският вимпел бил във тип на сфера, способна да плува в океана. Както се оказало, тези показа били неправилни.Но “Венера-1 ” по този начин и не дохвърчала до своята цел. Втория и финален сеанс за връзка с нея се състоял на 17 февруари, на разстояние 1.9 милиона километра от Земята, а на 3 март апаратът бил разгласен за умрял. На 19 май, мълчащата и неуправляема станция предходна на разстояние 100 хиляди километра от Венера.Новите автоматизирани междупланетни станции се отправяли към Венера на всеки астрономически прозорец за пускане (т.е удобно взаиморазположение на Земята и Венера, с цел да премине полета при най-малка загуба на сила, за Венера този интервал е към 19 месеца), само че венерианската стратегия била преследвана от редица неуспехи:Три апарата от фамилията 2МВ, два спускаеми и един орбитален били изгубени при повреди през есента на 1962 година, 25 август, 1 и 12 септември. При всичките 3 случая не сработил ускорителният модул, четвъртата степен на “Мълния ”.Никакво известие за пусковете не било оповестено, а американските и английските каталози попълнили “Спутник ” с номера 19,20 и 21. Затова пък в този астрономически прозорец провървяло на американците – Mariner-2 през декември минал около Венера и предал фотоси и данни от отдалечените измервания.Първият уред от вида 3МВ било решено да се изстреля отвън астрономическият прозорец, на 11 ноември 1963 година, за тестване на самата станция и технологията на полета към Венера. Уви, станцията още веднъж останала на околоземна орбитя.Тя получила формалното наименование “Космос-21 ”, само че в известието на ТАСС не се казвало, както нормално, че всички системи на апарата работят обикновено, а програмата се извършва сполучливо.Вторият пробен уред умрял поради повреда в ракетата “Мълния ” на 19 февруари 1964 година Първата сполучлива станция от серията 3МВ се оказала на околоземна орбита на 27 март 1964 година под името “Космос-27 ”.Но този път маскировката била цялостна – ТАСС съобщила, че цялата инсталирана на борда инсталация работи обикновено и програмата се извършва сполучливо.Относителен триумф бил реализиран на 2 април 2964 година, когато към Венера изхвърчал „Картотека и архив" (служба в ПГУ) “Зонд-1 ”. В самото начало било зарегистрирано разхерметизиране на орбиталният отсек на „Картотека и архив" (служба в ПГУ) и по тази причина апарата бил жертван. Затова и не му дали име “Венера ”.Въпреки това, съвсем 2 месеца връзката с него била сполучливо поддържана посредством предавателя на спускаемият уред, а на 14 май дори била извършена промяна на траекторията. Свръзката прекъснала на 25 май 1964 година и станцията предходна около Венера към този момент мъртва.Четвъртият на брой галактически прозорец се “отворило ” в края на 1965 година. Изглеждало, че най-сетне идва дълго чаканият триумф! АМС “Венера2 ” и “Венера3 ” наред се отправили на път на 12 и 16 ноември 1965 година, с цел да могат напролет на идната година да доближат далечната планета.Не провървяло единствено на третата станция, която останала в таблицата на стартиранията под името “Космос-96 ”.Но ориста още веднъж обърнала тил на съветската станция. “Венера2 ” без значение от прегряването на приемника и неприятното приемане на командите, с 26 сеанса за връзка била закарана съвсем до Венера. На 27 февруари 1966 г тя трябвало да премине около планетата и да я снима от разстояние 24 хиляди километра. Но изпратената и стратегия за работа не била призната и станцията не предала никаква данни от Венера.Още по-обидна била загубата на “Венера-3 ”. Да, първият в историята на човечеството галактически уред, основан на Земята, достигнал друга планета и влезнал в атмосферата и. При приземяването на “Венера3 ” се отделил сферическият спускаем уред с диаметър 0.9 м с термозащитно покритие, екипиран със система за радиовръзка и научни принадлежности.Той също по този начин носел специфичен вимпел, който трябвало да остави на планетата. Спускаемият уред навлязъл в атмосферата на Венера на 1 март 1966 година – само че последният и най-съществен сеанс за връзка не се състоял и никаква информация за неговата орис по този начин и не била получена.
Накрая, първият същински огромен триумф на СССП се оказала междупланетната станция “Венера4 ” (нейният спускаем уред може да видите на фотографията ), стартиран на 12 юни 1967 година. За разлика от предходните станции, “Венера-4 ” и нейният трагичен близнак “Космос-167 ” (предполагам се сещате какво се е случило с него) били направени от колектива на Георги Николаевич Банкин в Машиностроителния цех “С.А.Лавочкин ”. “Венера-4 ” достигнала задачата на 18 октомври. Спускаемият уред с набор от научна инсталация наред се отделил и за първи път в историята на космонавтиката направил директни измервания на състава на атмосферата на Венера при спускането си с парашут.Спускаемият уред можел да работи при температура до +425°C при налягане до 10 атмосфери, а и с цел да се усилят възможностите му за триумф, кацането било подхванато от нощната страна на планетата. Преди старта модула бил подложен на дезинфекция, с цел да се предотврати преместването до Венера на земни микроорганизми.Сигнала прекъснал ненадейно 95 минути след началото на спускането, на 25-26 километра под началната точка, когато на борда било +280°C и 15 атмосфери. Отначало на всички им се коствало, че това е момента на кацане и че на “Венера4 ” и се удало да доближи повърхността на планетата в работно положение.И едвам след няколко седмици, обработвайки данните от “Венера4 ” и измерените от американската станция Mariner-5, която предходна около планетата на 19 октомври, станало ясно- това е неточност. В реалност на височина 28 километра апарата бил сплескан от атмосферното налягане, което се оказало много по-голямо от плануваното при конструирането.През идващият прозорец, на 5 и 10 януари 1969 година, в полет се отправили две станции “Венера5 ” и “Венера6 ”. За първи път и двата старта минали сполучливо и две АМС тръгнали по курса към Венера.По своята структура те били аналогични на “Венера4 ” като се изключи спускаемият уред, който бил обмислен за работа при налягане до 25 атмосфери. Това било малко, само че за по-сериозна модерницация не стигнало времето.И двете станции достигнали планетата и изстреляли спускаемите апарати: “Венера-5 ” достигнала задачата на 16 май 1969 година, а “Венера-6 ” – на 17 май. След отварянето на парашутите на спускаемите апарати, се присъединили научните принадлежности и почнало излъчена на научна информация на Земята.Цялото втурване на парашутите лишило към 50 минути, след което, на височина 18 километра и налягане към 27 атмосфери и двата спускаеми апарата(СА) били смачкани.За осъществяване на измервания в ниските пластове на атмосферата и на повърхността на Венера били нужни спускаеми апарати, способни да устоя на външно налягане над 100 атмосфери и да имат термоизолация, обезпечава работа на бордовата инсталация при температура на окръжаващата среда до +475°С..
“Венера-7 ” била изстреляна на 17 август 1970 година (втората станция, изстреляна на 22 август останала на околоземна орбита и получила формалното название “Космос-359 ”), била създадена и издигната отчитайки опита на предходните АМС.Спускаемият уред (вижте разреза му в дясно) бил конструиран отначало и той трябвало да работи не по-малко от 30 минути на повърхността при температура +540°С 0 налягане до 160 атмосфери. Теоретически индикатори, изчислени за повърхността на планетата били такива: 500°С и 100 атмосфери, тъй че СА бил издигнат със ресурс. За всеки случай.120 дни след старта, на 15 декември 1970 година, станцията “Венера-7 ” достигнала планетата. При навлизането в атмосферата станало разделянето на орбиталния и спускаемият апарати. По време на аеродинамичното закъснение на скоростта на апарата, скоростта на апарата по отношение на планетата се понижило от 11.5 км/с до 200 м/с.При това оптималното претоварване достигнало 350 единици. На височина към 55 км от повърхността а Венера, при външно налягане от порядъка на 0.7 атмосфери автоматизираната система осъществила отваряне на парашута.На 15 декември, в 8 часа, 34 минути и 10 секунди, спускаемият уред на станция “Венера-7 ” за първи път в света осъществила меко кацане на повърхността на Венера.Той предавал на Земята информация в продължение на 53 минути, включително към 20 минути от повърхността на Венера. Измерената температура на повърхността на Венера била 475°±20°С и налягане 90±15 атмосфери.През идващият астрономически прозорец за отдалечен път още веднъж се отправили две станции. “Венера-8 ” била изстреляна на 27 март 1972 годна, а нейното копие на 31 март. Вторият старт, по печална Венерианска “традиция ” бил несполучлив.Първите три степени на ракетата-носител се задействали вярно, обезпечавайки на основния блок околоземна орбира, само че междупланетна траектория станцията не могла да доближи поради повреда в ускорителния блок. Апарата получил име “Космос-482 ” и останал на околоземна орбита.Автоматичната станция “Венера-8 ” като цели и задания на полета на практика изцяло повтаря тези на станция “Венера-7 ”. Като резултат от полета на предходната станция били поправени модела на атмосферата на планетата, което разрешило новият спускаем уред да е с по-малки ресурси във връзка с условията.Вместо плануваното налягане от 150 атмосфери били планувани 105 атмосфери, а вместо 540° – 493°С. Намаляването на оптималните смисли на температурата и атмосферното налягане разрешило да се понижи дебелината на стените на приборният отсек на СА, което разрешило да се понижи тежестта на спускаемият уред на 38.5 кг.В една от лабораториите на 601-ва катедра непокътнато копие на АМС “Венера-8 ”.
Венера-8
След 117 дни полет, на 22 юли 1972 година, станция “Венера-8 ” доближава планетата. При нахлуване в атмосферата на Венера от станцията се отделил спускаемият уред. В процеса на аеродинамичното закъснение в атмосферата, апарата понесъл натоварване от 335 g, неговата скорост намаляла от 11,6 км/с до 250 м/с, след което, на височина ~55 км в деяние била приведена парашутната система. С отварянето на парашута почнало и предаването на научната и служебна информация.
След 55 минути гладко втурване с парашута в атмосферата, апаратът направил кацане на осветената страна на Венера на 500 км от екватора, като отвесната скорост при кацането била 8.3 м/с. Приемането на телеметрическа информация траяло в течение на още 50 минути след кацането. През цялото това време бордовите системи и научна инсталация работели обикновено, което разрешило да се получи цялостна информация освен за атмоферата на Венера, само че и за изискванията на нейната повърхнина. Програмата на полета на станция “Венера-8 ” била изцяло изпълнена.
С цел установяване осветеността на повърхността на планетата, нужни за реализирането на фотоси от идващите спускаеми апарати, комплекса от научна инсталация на СА бил допълнен с фотометър ИОВ 72.
АМС бил комплицирана електронна скица, където доста интервенции били взаимосвързани и автоматизирани. Всичко било осъществено без каквито и да е компютри единствено благодарение на програмно-времеви устройства.
ПВУ – инсталираният на борда на галактическият уред електронен уред, осъществяващ предаването на командите за ръководство на бордовите системи в заложеният миг от време. Програмата за подаване на команди (с последователности и краткотрайни шпации сред тях) можело да бъдат заложени авансово (например при подготовката за полета) или да се задават при полета от Земята с команди по радиото, в последният случай, устройството за запомняне на въведената стратегия. ПВУ разрешавало да се реализира ръководство на „Картотека и архив" (служба в ПГУ) при неявяване на радиовръзка или в промеждутъците на радиосеансите.
Коригираща двигателна установка за промяна на орбитата на АМС и за прекъсване преди влизане в атмосферата на Венера
Уникалната информация, предадена от спускаемият уред “Венера-8 ” значително разширали познанията за планетата Венера, включително и за изискванията на нейната повърхнина.
А ето по този начин “Венера-8 ” изглеждала в лабораторията. От ляво на дясно: Спускаемият уред, прорез на приборният отсек и двигателния отсек с КДУ. Отгоре – огромна антена
Оборудването
Още тръби, съоръжение, принадлежности.
Спускаемият уред АМС от семейство “Венера ”. Предполагаемо – “Венера-7 ”
Схема на работа на спускаемия уред “Венера-8 ” на повърхността на планетата. Установеният фотометър посочил, че осветеността на повърхността на венера при ъгъл на Слънцето 5,5° е 350±150 лукса, което свидетелства за това, че до повърхността на планетата доближава единствено дребна част от слънчевото лъчение.Ако Слънцето се намира в зенита, то осветеността би трябвало да е на по-малко от 1000-3000 лукса, което е изцяло задоволително за приемане на фотоизображение. Затова идващите задачи до Венера към този момент имали задача да създадат фотоснимка на нейната повърхнина. “Венера-8 ” била и последната станция от първо потомство, изчислена за извеждане в орбита от РН “Мълния ”. Следващите апарати се проектирали към този момент за “Протон ”. Заради това, в астрономическият прозорец през 1973 година не е имало изстрелвания, а през юни 1975 година към Венера се отправили два напълно нови апарата “Венера-9 ” и “Венера-10 ”.И двата полета минали обикновено и през октомври апаратите достигнали повърхността на планетата от където за първи път предали и радиотелевизионно изображение- гледка.
Изображението от “Венера-9 ”
Изображението от “Венера-10 ”Съветските проучвания на Венера траяли до 1985 година, когато кацане на нейната повърхнина осъществили спускаемите апарати АМС “Вега-1 ” и “Вега-2 ”. Заедно със спускаемите апарати били пуснати и аеростатни сонди, които летели на височина 50-60 километра. Всяка сонда проработило какъв брой 46 часа, изминавайки освен това 12 000 км със междинна скорост от 250 км/ч.А в промеждутъка сред “Венера-9 ” и “Веги-те ” били изстреляни и АМС с следващи номера 11-6 (при което спешни стартове към този момент нямало). Цветни панорамни фотоси за първи път били получени от “Венера-13 ” и “Венера-14 ”, от тях благодарение на сонда били взети и изследвани мостри от грунда.На “Венера
Източник: hiddentruth.site
КОМЕНТАРИ