Илинден - поривът на македонските българи към сбъдване на националния идеал
Велислав Илиев, БГНЕС
На 20 юли (стар стил) 1903 година македонските българи сграбчват оръжие, с цел да поправят една историческа неправда, породена от Берлинския конгрес през 1878 г, а точно – разпокъсването на българското етническо землище на три елементи.
След края на Руско-турската освободителна война е основано трибутарно Княжество България, самостоятелна област Източна Румелия, а цяла Македония и Одринска Тракия остават под османско господство. Вследствие на тази развръзка се оформя националният блян, поради който България води три войни през ХХ в. за обединяване на всички етнически българи в границите на една страна.
Една от дребното очаквания за македонските българи, в този сложен момент, остава член 23 от Берлинския конгрес, обещаващ промени, които би трябвало да подсигуряват човешките права и свободи на българите, останали под скиптъра на османския султан. След като в продължение на 15 години Високата врата отхвърля да извърши интернационалните си отговорности, македонските българи вземат решение да вземат ориста си в свои ръце. През октомври 1893 година Дамян Груев, отпред на още 5 съзаклятници, основава организацията, която през 1903 година ще каже: „ Стига “ на деспотичната османска власт, потискаща развиването на християнските нации, страдащи под нейното робство.
През януари 1903 година Централният комитет (ЦК) на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) заседава в Солун и взема решение, че през лятото на същата година структурите на организацията би трябвало да издигнат навсякъде въстание в Македония и Одринско. Решението е взето на фона на повишеното предпочитание на революционните дейци за съдбоносен конфликт с 5-вековния подтисник. Същите тези герои са водили кървава битка против османското подтисничество в продължение на 10 дълги години и са се убедили, че заветната цел – автономност за Македония и Одринско – може да бъде реализирана единствено по пътя на революцията.
Макар и решението за повдигане на въстание да провокира различия в редиците на до момента монолитната революционна организация, жребият е бил хвърлен и връщане обратно нямало! Дори и Гоце Делчев, един от най-твърдите съперници на едно прибързано въстание, се хвърля с цялостна плам в подготовката на идния протест на поробения българин. За жал, точно в приготовленията за въстанието, патрон среща сърцето на Делчев и Апостолът на македонските българи поема по своя път към безсмъртието, край село Баница на 21 април (стар стил), едвам навършил 31 години.
Стратегията на ВМОРО за идния протест е да разконцентрира големите благоприятни условия на османската войска в разнообразни елементи от Македония и Одринско. Затова е решено въстанието да бъде вдигнато: на 20 юли (Илинден) в Битолския революционен окръг; на 6 август (Преображение Господне) в Одринския революционен окръг и на 14 септември (Кръстовден) в Серския революционен окръг – Пиринска Македония.
Смилевският конгрес, извършен на 19 април, избира Главен щаб на въстанието в състав: Анастас Лозанчев (председател на Битолския областен революционен комитет), Борис Сарафов (който изнася на собствен тил голяма част от военно-стратегическата част на бунта) и основоположника на ВМОРО Дамян Груев. Именно в родното село на Груев – Смилево – на 20 юли 1903 година 200 четници обсаждат локалния турски войник, в казармената постройка, и съумяват да го унищожат.
Въстанието бързо се разгаря и обгръща Демирхисарска, Костуркса, Ресенска, Леринска, Охридска и Кичевска околия. Из всички упоменати околии въстаниците прекъсват телеграфните жици, реализират се диверсионни акции по по-важните жп-линии и се унищожават стратегически мостове. В Костурско въстаниците не се лимитират до отбранителна тактичност, само че под предводителството на войводи като Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха и Иван Попов подхващат сполучливи офанзиви и по този метод революционните сили съумяват да завладяват влашкото градче Клисура.
10-годишната подготовка на ВМОРО е дала резултат и в продължение на 2 седмици бунтовниците съумяват да реализират превъзходство над 80-хилядната войска, с която разполага назначеният да се оправи с протеста Ружди паша. Неуспехите на османския лидер постановат неговата промяна с Назър паша. Това е и повратния миг във въстанието, защото, под командването на Назър паша, османските сили съумяват да пречупят съпротивата в най-здравите гнезда на българската национална гражданска война.
Може би най-героична е съпротивата в Крушево, което е завладяно от въстаниците още на Илинден. На 30 юли градът е обкръжен от 20-хилядна войска, а единствено 1 200 герои пазят родния си град. Легендарни са сраженията в местността „ Мечкин камен “, където войводата Питу Гули, отпред на 370 четници, води пердах до последния човек. В разгара на борбата Гули е смъртоносно ранен, а последните му думи са: „ Не бойте се момчета! Турция ке падне “.
На 13 август пада и Смилево, макар храбрата опозиция на 600 четници, предвождани персонално от Д. Груев. Бунтът е смачкан и в другите краища на Битолския революционен окръг – Ресенско, Костурско, Леринско, Охридско и Кичевско.
Не по-малко самоотвержена е битката на въстаниците от останалите два окръга – Одрински и Серски. В същото време обаче ориста на тези два окръга е също толкоз трагична, колкото на събратията им в Битолско.
В Одринско се борят Христо Силянов – един от летописците на национално-освободителните битки на македонските българи – и Михаил Герджиков – различен популярен деятел на ВМОРО. Въпреки напъните на сходни митове и други герои, като славно починалите Паньо Ангелов и Никола Равашола, стратегическото разположение на Одринския окръг кара османските управляващи да вземат драконовски ограничения и на въстанието не е разрешено да доближи мащабите на буната в Битолско.
В Пиринска Македония дейностите на войводата Яне Сандански са подкрепени от дейците на Върховния комитет. В тази част на Македония въстанието избухва най-късно (Кръстовден), само че и несъмнено завършва най-героично. В началото на октомври българите от разложките села се изтеглят към свободното Княжество България. Горят селата Баня и Белица, в този момент войводата Радон Тодев прави немислимото, като води цялата си чета в църквата „ Св. Троица “ в родното си Банско. Там локалният духовник опява юнаците живи, защото героите са били решени да дадат едно последно стълкновение в Годлевския балкан, с ясното схващане, че никой от тях няма да го преживее. Башибозукът избива цялата чета, дружно с нейния челник, само че бунтовниците съумяват да прикрият пътя на майките с деца, бягащи към свободна България.
Както през Априлското въстание, 27 години по-рано, подвиг и трагизъм неразривно се преплитат в хронологията на Илинденската епопея. Близо 5000 са избитите цивилни българи, над 3000 девойки и дами са изнасилени, над 12 000 са опожарените къщи и близо 1000 въстаници поставят костите си пред олтара на отечеството. Въпреки тези големи загуби духът на македонския българин не е грохнал и той продължава да се бори за своето право да живее в една страна със свободните си братя още 4 десетилетия.
Макар и през 21 век да се повдигат изкуствени разногласия по отношение на националния темперамент на Илинденско-Преображенското въстание, изворите от интервала дават недвусмислени потвърждения за обективната историческа истина.
Задграничните представители на ВМОРО, заемащи тази служба по време на въстанието, Христо Матов и Христо Татарчев търсят помощ от българския княз Фердинанд І и българския министър-председател Рачо Петров. Ръководителите на българската страна съчувстват на концепцията на поробените си братя, само че твърдо им декларират, че България не може да разгласи война на Османската империя в този миг, заради сложността на геополитическата конюнктура.
Под мощното въздействие на Гоце Делчев и на Борис Сарафов стотици българи, включително доста офицери, от свободните краища на българското родно място оставят парцел и семейство, с цел да се насочат към поробени Македония и Одринско и да се включат в идното въстание.
Когато Главният щаб на въстанието предугажда ужасния завършек на протеста, той се обръща със вик за помощ не към Сърбия или Гърция, а точно към България. Груев, Сарафов и Лозанчев приканват българското държавно управление да разгласи война на Османската империя и да я принуди да спре кланетата над българското население в Македония и Одринско.
Независимо от днешното злободневие и ползите на политиците в София и Скопие, историческата истина не може да бъде изменена, а тя е единствено една. През лятото на 1903 година 26 000 българи въстанаха в обезверен опит да разрушат системата на баланс на силите, която беше открита в Европа, след войните на Наполеон. 26 000 българи отхвърлиха да се преценяват с ползите на Великите сили и пожелаха да живеят в единно родно място със своите еднокръвни братя. 26 000 българи бяха подготвени да умрат, само че да реализират идеала за свободата, тъждество и приятелство, изповядван от Раковски, Левски, Делчев и Груев.
На 20 юли (стар стил) 1903 година македонските българи сграбчват оръжие, с цел да поправят една историческа неправда, породена от Берлинския конгрес през 1878 г, а точно – разпокъсването на българското етническо землище на три елементи.
След края на Руско-турската освободителна война е основано трибутарно Княжество България, самостоятелна област Източна Румелия, а цяла Македония и Одринска Тракия остават под османско господство. Вследствие на тази развръзка се оформя националният блян, поради който България води три войни през ХХ в. за обединяване на всички етнически българи в границите на една страна.
Една от дребното очаквания за македонските българи, в този сложен момент, остава член 23 от Берлинския конгрес, обещаващ промени, които би трябвало да подсигуряват човешките права и свободи на българите, останали под скиптъра на османския султан. След като в продължение на 15 години Високата врата отхвърля да извърши интернационалните си отговорности, македонските българи вземат решение да вземат ориста си в свои ръце. През октомври 1893 година Дамян Груев, отпред на още 5 съзаклятници, основава организацията, която през 1903 година ще каже: „ Стига “ на деспотичната османска власт, потискаща развиването на християнските нации, страдащи под нейното робство.
През януари 1903 година Централният комитет (ЦК) на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) заседава в Солун и взема решение, че през лятото на същата година структурите на организацията би трябвало да издигнат навсякъде въстание в Македония и Одринско. Решението е взето на фона на повишеното предпочитание на революционните дейци за съдбоносен конфликт с 5-вековния подтисник. Същите тези герои са водили кървава битка против османското подтисничество в продължение на 10 дълги години и са се убедили, че заветната цел – автономност за Македония и Одринско – може да бъде реализирана единствено по пътя на революцията.
Макар и решението за повдигане на въстание да провокира различия в редиците на до момента монолитната революционна организация, жребият е бил хвърлен и връщане обратно нямало! Дори и Гоце Делчев, един от най-твърдите съперници на едно прибързано въстание, се хвърля с цялостна плам в подготовката на идния протест на поробения българин. За жал, точно в приготовленията за въстанието, патрон среща сърцето на Делчев и Апостолът на македонските българи поема по своя път към безсмъртието, край село Баница на 21 април (стар стил), едвам навършил 31 години.
Стратегията на ВМОРО за идния протест е да разконцентрира големите благоприятни условия на османската войска в разнообразни елементи от Македония и Одринско. Затова е решено въстанието да бъде вдигнато: на 20 юли (Илинден) в Битолския революционен окръг; на 6 август (Преображение Господне) в Одринския революционен окръг и на 14 септември (Кръстовден) в Серския революционен окръг – Пиринска Македония.
Смилевският конгрес, извършен на 19 април, избира Главен щаб на въстанието в състав: Анастас Лозанчев (председател на Битолския областен революционен комитет), Борис Сарафов (който изнася на собствен тил голяма част от военно-стратегическата част на бунта) и основоположника на ВМОРО Дамян Груев. Именно в родното село на Груев – Смилево – на 20 юли 1903 година 200 четници обсаждат локалния турски войник, в казармената постройка, и съумяват да го унищожат.
Въстанието бързо се разгаря и обгръща Демирхисарска, Костуркса, Ресенска, Леринска, Охридска и Кичевска околия. Из всички упоменати околии въстаниците прекъсват телеграфните жици, реализират се диверсионни акции по по-важните жп-линии и се унищожават стратегически мостове. В Костурско въстаниците не се лимитират до отбранителна тактичност, само че под предводителството на войводи като Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха и Иван Попов подхващат сполучливи офанзиви и по този метод революционните сили съумяват да завладяват влашкото градче Клисура.
10-годишната подготовка на ВМОРО е дала резултат и в продължение на 2 седмици бунтовниците съумяват да реализират превъзходство над 80-хилядната войска, с която разполага назначеният да се оправи с протеста Ружди паша. Неуспехите на османския лидер постановат неговата промяна с Назър паша. Това е и повратния миг във въстанието, защото, под командването на Назър паша, османските сили съумяват да пречупят съпротивата в най-здравите гнезда на българската национална гражданска война.
Може би най-героична е съпротивата в Крушево, което е завладяно от въстаниците още на Илинден. На 30 юли градът е обкръжен от 20-хилядна войска, а единствено 1 200 герои пазят родния си град. Легендарни са сраженията в местността „ Мечкин камен “, където войводата Питу Гули, отпред на 370 четници, води пердах до последния човек. В разгара на борбата Гули е смъртоносно ранен, а последните му думи са: „ Не бойте се момчета! Турция ке падне “.
На 13 август пада и Смилево, макар храбрата опозиция на 600 четници, предвождани персонално от Д. Груев. Бунтът е смачкан и в другите краища на Битолския революционен окръг – Ресенско, Костурско, Леринско, Охридско и Кичевско.
Не по-малко самоотвержена е битката на въстаниците от останалите два окръга – Одрински и Серски. В същото време обаче ориста на тези два окръга е също толкоз трагична, колкото на събратията им в Битолско.
В Одринско се борят Христо Силянов – един от летописците на национално-освободителните битки на македонските българи – и Михаил Герджиков – различен популярен деятел на ВМОРО. Въпреки напъните на сходни митове и други герои, като славно починалите Паньо Ангелов и Никола Равашола, стратегическото разположение на Одринския окръг кара османските управляващи да вземат драконовски ограничения и на въстанието не е разрешено да доближи мащабите на буната в Битолско.
В Пиринска Македония дейностите на войводата Яне Сандански са подкрепени от дейците на Върховния комитет. В тази част на Македония въстанието избухва най-късно (Кръстовден), само че и несъмнено завършва най-героично. В началото на октомври българите от разложките села се изтеглят към свободното Княжество България. Горят селата Баня и Белица, в този момент войводата Радон Тодев прави немислимото, като води цялата си чета в църквата „ Св. Троица “ в родното си Банско. Там локалният духовник опява юнаците живи, защото героите са били решени да дадат едно последно стълкновение в Годлевския балкан, с ясното схващане, че никой от тях няма да го преживее. Башибозукът избива цялата чета, дружно с нейния челник, само че бунтовниците съумяват да прикрият пътя на майките с деца, бягащи към свободна България.
Както през Априлското въстание, 27 години по-рано, подвиг и трагизъм неразривно се преплитат в хронологията на Илинденската епопея. Близо 5000 са избитите цивилни българи, над 3000 девойки и дами са изнасилени, над 12 000 са опожарените къщи и близо 1000 въстаници поставят костите си пред олтара на отечеството. Въпреки тези големи загуби духът на македонския българин не е грохнал и той продължава да се бори за своето право да живее в една страна със свободните си братя още 4 десетилетия.
Макар и през 21 век да се повдигат изкуствени разногласия по отношение на националния темперамент на Илинденско-Преображенското въстание, изворите от интервала дават недвусмислени потвърждения за обективната историческа истина.
Задграничните представители на ВМОРО, заемащи тази служба по време на въстанието, Христо Матов и Христо Татарчев търсят помощ от българския княз Фердинанд І и българския министър-председател Рачо Петров. Ръководителите на българската страна съчувстват на концепцията на поробените си братя, само че твърдо им декларират, че България не може да разгласи война на Османската империя в този миг, заради сложността на геополитическата конюнктура.
Под мощното въздействие на Гоце Делчев и на Борис Сарафов стотици българи, включително доста офицери, от свободните краища на българското родно място оставят парцел и семейство, с цел да се насочат към поробени Македония и Одринско и да се включат в идното въстание.
Когато Главният щаб на въстанието предугажда ужасния завършек на протеста, той се обръща със вик за помощ не към Сърбия или Гърция, а точно към България. Груев, Сарафов и Лозанчев приканват българското държавно управление да разгласи война на Османската империя и да я принуди да спре кланетата над българското население в Македония и Одринско.
Независимо от днешното злободневие и ползите на политиците в София и Скопие, историческата истина не може да бъде изменена, а тя е единствено една. През лятото на 1903 година 26 000 българи въстанаха в обезверен опит да разрушат системата на баланс на силите, която беше открита в Европа, след войните на Наполеон. 26 000 българи отхвърлиха да се преценяват с ползите на Великите сили и пожелаха да живеят в единно родно място със своите еднокръвни братя. 26 000 българи бяха подготвени да умрат, само че да реализират идеала за свободата, тъждество и приятелство, изповядван от Раковски, Левски, Делчев и Груев.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ