Вечната игра между живота и смъртта, хумора и тъгата. Всеопрощаващ

Вечната игра сред живота и гибелта, хумора и тъгата. Всеопрощаващ смях и импровизиран трагизъм, назаем от Ивайло ПЕТРОВ и романа му “Преди да се родя и след гибелта ми ”.

“Весело беше моето заравяне. ” ~ остарял шлагер

Съгласете се, че е любопитно човек да участва на личното си заравяне, когато има тази опция, и никога не трябва да я пропуща.

То не бе тържествено и многолюдно. До безконечното ми жилище пристигнаха да ме изпратят всичко шест души. Един от секретарите на Съюза на писателите по служебно обвързване, както и домакинът на Съюза, двама сътрудници по “перо и маса ”, на които бях одобрил и бях пуснал за щемпел по една книга в качеството си на редактор, заради което надали не ме уволниха от издателството; един от ония пияници-лешояди, които прекарват множеството от времето си на гробищата, причисляват се към погребалните шествия най-безцеремонно като най-хубави другари на починалия и пийват и хапват на трапезата за “Бог да елементарни! ”. И най-сетне един другар от казармата, на който в продължение на две години бях съчинявал любовни писма, с помощта на които съумя да се ожени за сегашната си брачна половинка. Никога до тогава не бях възвеличавал толкоз доста една жена, не бях описвал любовните трепети на едно сърце, нито бях предричал така блестящо и щастливо бъдеще на един брак, без даже да съм видял портрета на дамата, за която съчинявах писмата си. По-късно, когато видях “обекта ” на любовните си излияния, към този момент като брачна половинка на приятеля ми, изпитах остро възприятие на разкаяние и от този момент взех решение в никакъв случай към този момент да не пиша любовни писма.

Положиха костите ми в земята на “Бaкърена фабрика ”, тъй като в Централните софийски гробища не ми дадоха гроб. За да се установя там за цяла безкрайност, трябваше да давам отговор на някои условия. Първо, да имам семеен гроб, в който да не е заровен някой от околните ми преди повече от осем години. Второ, да съм деен герой срещу фашизма или да съм наследник на подобен герой. Трето, да имам задгранична валута, с цел да си купя гроба и достойнството да стана комшия на гореспоменатите антифашисти. Това обаче не значи, че “там горе ” ще се ползва класово-партиен метод. “Там ” може би моя посмъртна светлост ще заеме място в центъра, тъй като е казано, че привилегированите на този свят няма да отидат в парадайса.

Едва ли щях да си спомня за погребението си, въпреки да е първото събитие по пътя към небитието, в случай че природата не бе решила да го ознаменува по необикновен метод. Известно е, че най-младият и избухлив месец на пролетта - май, търси къде и по какъв начин да изразходва неудържимо напиращата в него сила. Като всеки юноша той буйства гладко, неуморно и нахално, с цел да се отдава необмислено на любовни оргии, да пораства, цъфти и завързва. Той подбужда дамите да се освобождават от “диктатурата ” на зимното облекло, самоуверено да излагат на показ своите прелести и по този начин да оскверняват целомъдрието си.

А какво направи този лудетина в деня на моето заравяне? Когато пристигна време да спуснат ковчега ми в гроба, откъм северозапад задуха мощен вятър и подгони по небето цели стада облаци с увиснали космати кореми. Сред тях проблясваха червени зиг-заги на светкавици, последвани от мощни гръмотевични гърмежи. Опечалените поглеждаха неспокойно към небето, подготвени да изтичат към погребалната зала, само че един от сътрудниците ми сподели, че когато има мощен вятър, светкавици и гърмежи, дъждът нормално отминава и небето се обяснява. Съюзният секретар извади от джоба си надгробното слово, само че едвам прочете първото изречение - ”Смъртта ни лиши един скъп деец в полето на нашата литература ” ( до момента в който по-рано твърдеше обратното), когато гъстите и дебели като въжета струи на дъжда заплющяха по листа с надгробното му слово и по главите на опечалените.

Но бедата и в този момент не пристигна сама. Заваля градушка едра като лешници върху главите на опечалените. Те се затичаха в непрогледната ледена пелена на стихията, проклинайки желанието си да ми кажат последно довиждане. Когато се прибраха в погребалната зала, бити от градушка в дословния смисъл на думата, те към този момент ме ненавиждаха посмъртно. А моя посмъртна благосклонност си лежеше в ковчега непокътнат от стихията и даже се забавляваше да слуша ударите на ледените лешници по капака на ковчега. Този беше един от дребното случаи преди и след гибелта ми, когато ми провървя като на многопатилия именит несретник Марко Тотев. Когато го погребвали, завалял мощен дъжд и намокрил всички опечалени до кости, единствено той останал изсъхнал под капака на ковчега си.

Домакинът на Съюза едвам бе намерил място да залепи некролога ми на лицевата стена на писателската постройка. Тази стена от много време бе облепена с некролози и по този начин компактно, че на влизане в постройката първа ме посреща гибелта с очите на починалите сътрудници.

Така тази стена се бе трансформирала в стена на мъдростта. Тя подсещаше на пишещите братя, че след триумфите, славата, завистта и клеветата, след доносничеството в съответните служби на Държавна сигурност, премиите и оценките, те стигат до стената с некролозите.

Моят некролог бе най-пресен, миришеше още на печатарско мастило. Един мастит критик бе съчинил текста. Бе написал толкоз и все негативни публикации за съчиненията ми, та бях почнал да си мисля, че Господ го е назначил за асистент на Архангел Михаил да отнесе един ден на небето бедната ми съчинителска душица. Сега обаче бе осенен от такова величаене, че в случай че бях жив, не щях да понеса товара на толкоз доста популярност. Само някакви си двайсетина реда бяха задоволителни да се убедя, че въпреки и посмъртно, правдата постоянно спечелва, в случай че критикът не бе изразил посредством тези редове насладата си, че занапред нататък няма да му сътворявам грижи.

Приживе имах табиет да чета некролози. У нас те са доста, като в никоя друга страна по света, и човек не може да ги отмине без да им хвърли по един взор. Почти всяка входна врата, стена или ограда е нашарена с тъжните вопли на околните на покойниците. Трудно може да се изясни това обществено шерване на скръбта от загубата на непосредствен човек. Може би споделената тъга, въпреки и с непознати, се понася по-леко? За страдание обаче от време на време жалбите на опечалените се трансформират в занимателно и даже смешно словотворчество.

“Ваньо, скучно ми е без тебе! ”

“Бъди спокойна, скъпа моя! Няма в никакъв случай да ти изневеря със сърцето си, тъй като дамите, с които се срещам, не са хубави и положителни като теб! ”

Често тъгата на умрелия се излива в мерна тирада:

“Смърт прекърши уханния жасмин
и остави мен самин! ”

“Годините минават,
тъгата остава,
сълзите ми текат,
и не щат да спрат. ”

“На улицата се взирам
във всяка чернокоса или руса.
Уви, не си ти, и подминавам,
в сърцето с тъга и мъка. ”

И т. н.

На обяд неколцината опечалени, откакто бяха яли бой от градушката, влязоха в писателското кафене да се постоплят и отдъхнат. Седнаха, както се поставя след заравяне на другар, да пият по една дребна за “Бог да елементарни! ”. След всяка глътка ме загатваха с добра дума като изброяваха добродетелите ми: добър, почтен, надарен, безвъзмезден, угодлив, правилен другар, обективен редактор, с една дума модел на идеален човек. Но, както е известно на пишещите от целия свят, без една може, само че с една по никакъв начин не може. Тези “малки ” имат чудодейно свойство да трансформират скръбта в най-хубаво разположение на духа. След четвъртата “малка ” някой сподели, че не трябва да се увличаме в позитивната си преценка за починалия, а да бъдем реалисти. (Всички се съгласиха с него.) Така де! Ако отсъдим трезво, той с нищо не беше повече от нас. Колкото до характера му, всички го знаем. Опак, спорен, саможивец, съмняващ се във всичко, песимист и в края на краищата - нихилист. Така де! Нека си бъдем реалисти! Припомниха случаи, когато съм оспорвал безспорните качества на някои (техни) книги и по този начин изброиха всичките ми недостатъци и пороци, както преди този момент - добродетелите ми. Настроението им се променяше съгласно броя на “малките ”. Разказваха радостни истории и вицове, караха се, спореха, смееха се, а не щеш ли един запя някакъв шлагер и другите започнаха да му пригласят.

Бях чел, че някои племена посрещат раждането на индивида с дълбока тъга, а гибелта му - с наслада и забавление. Най-мъдрото отношение към човешкото съществуване.

Откъс от “Преди да се родя и след гибелта ми ”, изд. Захарий Стоянов, Университетско издателство “Св.Кл. Охридски ”
Картини на Ивайло ПЕТРОВ