Елхичката
Вечерта, преди да си легне, дребната Милка надникна на балкона. Там стоеше в ъгъла елхичката. Но тя не светеше както по-рано. Празниците бяха минали и Дядо Мраз беше прибрал всичките декорации. Нямаше към този момент нито стъклените гъбички, ни алените ябълки, нито лъскавите божествен птици и смешни палячовци и куклички.
Милка се прибра в стаята си и легна, само че дълго не можеше да заспи. Пред очите й стоеше оголената елхичка. Тя задремва, пробужда се и в мозъка й към момента се мяркаше елхичката. Какво ще стане в този момент с нея, горкичката, като няма към този момент украшенията й? И за какво Дядо Мраз не е прибирал и нея дружно с тях?! След малко Милка незабелязано заспа. Тя не помнеше какъв брой време е спала, само че внезапно я пробуди печален зов:
— Помощ! Помощ, Милке, умирам! — пищеше някой в стаята.
Милка отвори очи и видя зачудена, че до креватчето й стои някакво непознато момиче. То бе чудно девойче — стройно, високо, облечено в необятна зелена дреха и със странна шапка на главата. Но това не беше шапка, а посребрена стъклена коронка, с високо копие от горната страна, също каквато беше стъклената ябълка на върха на елхичката. Но не щеш ли и облеклата й не бяха напълно човешки, а като че ли изтъкани от тънките иглички на елхичката.
Девойката се раздвижи и подвигна нагоре двете си ръце. Чудно — и ръцете бяха не като човешки ръце, а повече приличаха на прострените клонки на елхичката. Но преди Милка да се опомни, момичето се притисна до нея, извърна страхливо глава към вратата и още веднъж запищя:
— Помощ, Милке, помощ, умирам!
Милка доста се изплаши.
— От кого се боиш! Защо плачеш, момиче? — запита я тя разтреперена. — И коя си ти?
— Не виждаш ли, Милке, аз съм вашата елхичка — рече зеленото момиче. — Твоят баща е решил да ме заколи… Искам да се върна в гората, при сестричките си… Ето го… ето го, иде!
Наистина, вратата изпращя и в стаята се втурна Милкиният баща с огромен нож в ръката. Той идеше право към момичето. Милка скочи и прегърна момичето.
— Татко, баща, недей! — замоли се тя.
Същия момент отвори очи и разбра, че е спала. В стаята нямаше никого.
Но тя към момента трепереше, скочи и изтича боса в кухнята. И що да види! Там в действителност беше баща и с огромен кухненски нож в едната ръка, а в другата държеше повалената на пода елхичка и се готвеше да сече клончетата й. Милка се спусна и улови елхичката разплакана.
— Татко, баща, недей! — извика тя, както доскоро беше се провикнала насън. — Пусни я! Тя желае да се върне в гората, при сестричките си…
Татко й се засмя и остави настрани ножа.
— Добре де — рече той, — аз не мислех да я заколвам. Щях единствено да отсека най-долните клонки, с цел да върви из снега по-лесно. Ще я сложим вън на двора и тази вечер Дядо Мраз ще я води отново в гората.
И той изнесе на открито елхичката. Цял ден Милка гледа елхичката през прозореца. Снегът отрупа клончетата на дръвчето, а то сякаш гледаше Милка и радостно полюляваше вейките си.
А на утрото на двора нямаше никого! Майка й сподели, че през нощта пристигнал Дядо Мраз и отвел елхичката в гората при другите елхички. Там тя щяла да порасне и следващата година да се върне отново при тях, още по-голяма и хубава.
Автор: Георги Райчев
