Вечер на признателност, посветена на 146-та годишнина от гибелта на

Вечер на благодарност, отдадена на 146-та годишнина от гибелта на Васил Левски се състоя през днешния ден в Художествена изложба „ Иван Фунев “- Враца. Организатор на проявата е Регионален исторически музей.
Бяха показани обичаните песни на Левски, изпълнени от фолклорната групировка „ Гласове от безкрая “, в състав - Даниел Спасов, Олга Борисова и Виолета Маринова, които са солисти от „ Мистерията на българските гласове “. За основополагащите аспекти от живота и делото на Васил Левски приказва проф. доктор Пламен Митев.
Бе показан късометражият филм за Левски, дело на Aнтoнина Лозанова от Природоматематическата гимназия във Видин. 18- годишното момиче е притежател на Първа премия за своя филм от Национален конкурс за Левски и влиятелна премия от интернационално съревнование, озаглавено „ Българите – това сме ние “.
Оказва се,че Левски е победител в историята си, той е този, който я написа с кръвта си. В удостоверение на това Даниел Спасов, редактор от Българска национална телевизия, описа една затрогваща история, пристигнала през поколенията до нас. На бесилката Левски е запял една турска ария. Дали е истина или легенда,не може с акуратност да кажем, само че историята е разказана от една българска прислужница, Петкана Хъшова ,която слугувала на турски паша в София, те били очевидци на обесването на Апостола, защото беят наредил да заведе децата да гледат и тъй като бил от първенците, седнали най-близо до бесилото.
" По едно време се зададоха група хора откъм мястото, което беше оставено празно. Най-напред вървеше Левски. Щом приближи до бесилката, всички стопираха и той се обърна към нас. Очите му бяха сини, огромни. Косата му - руса, и си личеше, че е като коприна. Лицето му беше измъчено, само че крачеше гордо, с вирната нагоре глава. Беше доста прекрасен.Преди да го качат, го запитаха нещо. Дочух, че го питали да каже каква му е последната дума. Той се изправи още повече и ми се стори, че беше издигна... нависоко над всички. И нищо не сподели, а почна да пее...
Тази ария остана в главата ми и ще я нося със себе си в гроба. Ето какво пееше:
Шинди уйдум, юрегъме
караканлар дамлади...
Не анън вар, не бабам вар
йетме, бюлбюл, вактъм вар!
Ето българският превод на песента:
Чувам сърцето - с черни кърви плаче,
Не пей, славею, има време.
Който схваща, схваща -
нямам майка, нямам татко,
не пей, славею, стой.
Не пей славею,
има време, не бързай “.
Тази трагична ария в осъществяване на Даниел Спасов, Олга Борисова и Виолета Маринова постави край на вечерта за Апостола.
На проявата във Враца посетител беше праправнучката на Левски Христина Богданова.
Как се чувствате като наследничка на Левски? Ето какво отговори тя за Actualno.com:
С тези думи ще споделя освен моето прекарване, само че и на 28-те живи роднини на Васил Левски. Аз съм праправнучка на сестра му Яна и шурей му Андрей Начов – правилен приятел и сподвижник на Левски.
Те имат 9 деца, 3 от които – Гина, София и Елена имат потомство до наши дни. Аз съм една от представителките на живите през днешния ден потмци. Това, което постоянно сме си говорили между тях е, че несъмнено това е една благословия от ориста, обещано ни е. Никой от нас няма заслуга за това нещо и в същото време носим една голяма отговорност - за делата, за мислите ни, за това по какъв начин възпитаваме децата си, по какъв начин си вършим работата.
Моите деца към този момент са огромни, и популярност Богу, са пропити от това - имат вяра и изповядват това, което аз върша – да обикалям из цяла България, от време на време те вървят на тези срещи да ме анулират. Много се вълнуват, за тях към момента е във фаза на вълнението. Според мен осъзнаването на отговорността ще пристигна със израстването им, с преоценката на житейски опит.
Името Васил измежду наследниците носи единствено един правнук на Яна, който е към този момент мъртвец. Защо е по този начин, не мога да кажа…, може би е прекомерно огромна отговорността да сложиш такова име на детето си.
Христина Богданова е психотерапевт. „ Това което мога да преплета сред професионалната ми работа и за личността на Апостола, са историите в родовата памет и това, по какъв начин те са съхранени. Давам си сметка, че това е нещото,което си заслужава. Вече 10-ина години пътувам из цялата страна, през днешния ден ми е 5-тата среща към която се причислявам. Но надълбоко имам вяра, че ние имаме потребност от историята си, в самостоятелен проект и в народен.
Това са нашите корени, там е мъдростта от предишното, там е са грешките и поуките от тях.И в случай че не съумяваме да се връщаме към историята си, да я помним и почитаме – оставаме без корени, а както знаем, дърво без корен умира. И това е най-тъжното, това се пробвам да накарам децата - да помнят, да мислят, да са любознателни.