Хванахме се за ръце и пристъпихме на светло
Вдъхновяващата същинска история на двама души, които губят всичко несъмнено в живота си и потеглят на изцеляващо странствуване, оживява в бестселъровия мемоарен разказ „ Соленият път “ на Рейнър Уин, който въодушеви идния филм с присъединяване на Джилиан Андерсън и Джейсън Айзъкс („ Игра на тронове “).
Продала близо половин милион копия по целия свят, тази удивително красива и жизнеутвърждаваща история кара читателите да усетят соления усет на тъгата и разочарованието, само че и да почувстват успокояващата прегръдка на природата и любовта. И да си напомнят, че домът се намира там, където са тези, които обичаме.
Мот е диагностициран с неизлечимо заболяване. А фермата им – техният обичан дом и източник на приходи – е напът да им бъде отнета след мъчителното изменничество от един от най-близките им другари. Без сигурен покрив над главата си, с незадоволително средства и единствено няколко дни преди да останат на улицата, Рейнър и Мот вземат импулсивното решение да тръгнат на странствуване и да извървят целия Югозападен крайбрежен маршрут на Англия.
Но колкото е хубав, „ Соленият път “ е колкото хубав, толкоз и нечовечен. Изправени пред хиляда и тринайсет километра път, постоянно не по-широк от трийсет сантиметра, двамата ще би трябвало да нощуват навън, да се борят с рисковите метеорологични условия и още по-опасната болест на Мот.
Из „ Соленият път “ на Рейнър Уин:
Прахът на живота
Докато стоях свита под стълбището, взех решение да поема на странствуване. В оня миг не бях обмислила деликатно опцията да извървя хиляда и тринайсет километра с раница на тил. Не бях помислила нито по какъв начин ще си го разреша, нито че ще бивакувам навън съвсем 100 нощи, нито какво ще върша по-късно. Не бях споделила на колегата ми, с който имах връзка от трийсет и две години, че идва с мен.
Само няколко минути по-рано криенето под стълбището ми се струваше рационално решение. Мъжете в черно забарабаниха по вратата ни в девет сутринта, само че ние не бяхме готови; не бяхме подготвени да приемем действителността. Трябваше ми още време: единствено още час, още седмица, още един живот. Никога нямаше да разполагаме с задоволително време, ето за какво приклекнахме под стълбището, притиснахме се един към различен и зашепнахме като уплашени мишлета, като немирни деца, които чакат да бъдат открити.
Съдебните реализатори минаха към задната част на къщата, чукаха по прозорците и се мъчеха да отворят всички резета в опит да влязат вътре. Чух, че един от тях се качва върху градинската скамейка, бута капандурата в кухнята и се провиква. В този момент видях книгата в кашона. В младостта си прочетох Осемстотинкилометровата разходка, в която се разказваше историята на човек, извървял югозападния крайбрежен маршрут с кучето си. Мот се беше притиснал до мен с глава на коленете и бе обвил краката си с ръце в символ на самоотбрана, болежка, боязън и яд. Преди всичко яд. В течение на трите години неспирна борба животът беше докопал всички вероятни муниции и ги бе запратил против него с все мощ, по тази причина той беше отпаднал от яд. Положих длан върху косата му. Галех тази коса, когато беше дълга и руса, цялостна с морска сол, пирен и младост; кестенява и по-къса, цялостна с хоросан и пластилина на децата; и в този момент, посребрена, оредяла, цялостна с праха на живота ни.
Запознах се с този човек на осемнайсет; към този момент бях на петдесет. Заедно потегнахме тази унищожена плантация, възстановихме всички зидове и върнахме всеки камък на мястото му, отглеждахме зеленчуци, кокошки и две деца, построихме хамбар за настаняване на посетители, с които да споделяме живота си и с чиято помощ да си плащаме сметките. И в този момент, щом минехме през тази врата, всичко щеше да остане зад тила ни, безусловно всичко щеше да свърши, да завърши, да пропадне.
– Бихме могли просто да тръгнем на странствуване.
Думите ми звучаха неуместно, само че по този начин или другояче ги изрекох.
– На странствуване ли?
– Да, просто да попътешестваме.
Можеше ли Мот да тръгне на път? В последна сметка ставаше дума просто за крайбрежен маршрут; нямаше по какъв начин да е чак толкоз тежък и можехме да вървим постепенно, да напредваме праволинейно и просто да следваме картата. Отчаяно се нуждаех от карта, от нещо, което да ми демонстрира пътя, тъй че за какво не? Не можеше да е чак толкоз мъчно.
Възможността да пребродим цялото крайбрежие от Майнхед в Съмърсет през Северен Девън, Корнуол и Южен Девън до Пул в Дорсет ми се струваше съвсем осъществима. Въпреки това в оня миг концепцията да прекосим хълмове, плажове, реки и тресавища ми изглеждаше толкоз отвлечена и невероятна, едвам се измъкнем отдолу под стълбището и да отворим вратата. Това можеше да направи някой различен, само че не и ние.
Ние обаче към този момент бяхме потегнали съборетина, бяхме се научили да прокарваме тръбопровод, бяхме отгледали две деца, бяхме се защитавали от съдии и скъпоплатени юристи, тъй че за какво не?
Защото загубихме. Загубихме делото, загубихме къщата и загубихме себе си.
Пресегнах се, взех книгата от кашона и погледнах корицата: Осемстотинкилометровата разходка. Перспективата за странствуване ми се стори ужасно идилична. Тогава не си давах сметка, че югозападният крайбрежен маршрут е нечовечен, че ще ни се наложи да изкачим височината на връх Еверест съвсем четири пъти, че ще извървим хиляда и тринайсет километра по път, който постоянно е не по-широк от трийсет сантиметра, че ще нощуваме навън, ще живеем измежду природата, ще преосмисляме всички наши мъчителни дейности, довели ни досега, в който се наложи да се крием. Просто знаех, че би трябвало да поемем на път и към този момент нямахме избор. Пресегнах се към кашона и по този начин посетителите ни схванаха, че сме в къщата – бяха ме видели, нямаше връщане обратно и се постановяваше да потеглим. Щом изпълзяхме отдолу под тъмното стълбище, Мот се извърна обратно.
– Заедно ли?
– Както постоянно.
Застанахме на входната врата; правосъдните реализатори от другата страна чакаха да сменят ключалките и да ни отрежат достъпа до предходния ни живот. Готвехме се да напуснем нищожно осветената къща на няколко века, в която се гушехме като в пашкул цели двайсет години. Щом минехме през вратата, може би нямаше да се върнем в никакъв случай повече.
Хванахме се за ръце и пристъпихме на ярко.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Продала близо половин милион копия по целия свят, тази удивително красива и жизнеутвърждаваща история кара читателите да усетят соления усет на тъгата и разочарованието, само че и да почувстват успокояващата прегръдка на природата и любовта. И да си напомнят, че домът се намира там, където са тези, които обичаме.
Мот е диагностициран с неизлечимо заболяване. А фермата им – техният обичан дом и източник на приходи – е напът да им бъде отнета след мъчителното изменничество от един от най-близките им другари. Без сигурен покрив над главата си, с незадоволително средства и единствено няколко дни преди да останат на улицата, Рейнър и Мот вземат импулсивното решение да тръгнат на странствуване и да извървят целия Югозападен крайбрежен маршрут на Англия.
Но колкото е хубав, „ Соленият път “ е колкото хубав, толкоз и нечовечен. Изправени пред хиляда и тринайсет километра път, постоянно не по-широк от трийсет сантиметра, двамата ще би трябвало да нощуват навън, да се борят с рисковите метеорологични условия и още по-опасната болест на Мот.
Из „ Соленият път “ на Рейнър Уин:
Прахът на живота
Докато стоях свита под стълбището, взех решение да поема на странствуване. В оня миг не бях обмислила деликатно опцията да извървя хиляда и тринайсет километра с раница на тил. Не бях помислила нито по какъв начин ще си го разреша, нито че ще бивакувам навън съвсем 100 нощи, нито какво ще върша по-късно. Не бях споделила на колегата ми, с който имах връзка от трийсет и две години, че идва с мен.
Само няколко минути по-рано криенето под стълбището ми се струваше рационално решение. Мъжете в черно забарабаниха по вратата ни в девет сутринта, само че ние не бяхме готови; не бяхме подготвени да приемем действителността. Трябваше ми още време: единствено още час, още седмица, още един живот. Никога нямаше да разполагаме с задоволително време, ето за какво приклекнахме под стълбището, притиснахме се един към различен и зашепнахме като уплашени мишлета, като немирни деца, които чакат да бъдат открити.
Съдебните реализатори минаха към задната част на къщата, чукаха по прозорците и се мъчеха да отворят всички резета в опит да влязат вътре. Чух, че един от тях се качва върху градинската скамейка, бута капандурата в кухнята и се провиква. В този момент видях книгата в кашона. В младостта си прочетох Осемстотинкилометровата разходка, в която се разказваше историята на човек, извървял югозападния крайбрежен маршрут с кучето си. Мот се беше притиснал до мен с глава на коленете и бе обвил краката си с ръце в символ на самоотбрана, болежка, боязън и яд. Преди всичко яд. В течение на трите години неспирна борба животът беше докопал всички вероятни муниции и ги бе запратил против него с все мощ, по тази причина той беше отпаднал от яд. Положих длан върху косата му. Галех тази коса, когато беше дълга и руса, цялостна с морска сол, пирен и младост; кестенява и по-къса, цялостна с хоросан и пластилина на децата; и в този момент, посребрена, оредяла, цялостна с праха на живота ни.
Запознах се с този човек на осемнайсет; към този момент бях на петдесет. Заедно потегнахме тази унищожена плантация, възстановихме всички зидове и върнахме всеки камък на мястото му, отглеждахме зеленчуци, кокошки и две деца, построихме хамбар за настаняване на посетители, с които да споделяме живота си и с чиято помощ да си плащаме сметките. И в този момент, щом минехме през тази врата, всичко щеше да остане зад тила ни, безусловно всичко щеше да свърши, да завърши, да пропадне.
– Бихме могли просто да тръгнем на странствуване.
Думите ми звучаха неуместно, само че по този начин или другояче ги изрекох.
– На странствуване ли?
– Да, просто да попътешестваме.
Можеше ли Мот да тръгне на път? В последна сметка ставаше дума просто за крайбрежен маршрут; нямаше по какъв начин да е чак толкоз тежък и можехме да вървим постепенно, да напредваме праволинейно и просто да следваме картата. Отчаяно се нуждаех от карта, от нещо, което да ми демонстрира пътя, тъй че за какво не? Не можеше да е чак толкоз мъчно.
Възможността да пребродим цялото крайбрежие от Майнхед в Съмърсет през Северен Девън, Корнуол и Южен Девън до Пул в Дорсет ми се струваше съвсем осъществима. Въпреки това в оня миг концепцията да прекосим хълмове, плажове, реки и тресавища ми изглеждаше толкоз отвлечена и невероятна, едвам се измъкнем отдолу под стълбището и да отворим вратата. Това можеше да направи някой различен, само че не и ние.
Ние обаче към този момент бяхме потегнали съборетина, бяхме се научили да прокарваме тръбопровод, бяхме отгледали две деца, бяхме се защитавали от съдии и скъпоплатени юристи, тъй че за какво не?
Защото загубихме. Загубихме делото, загубихме къщата и загубихме себе си.
Пресегнах се, взех книгата от кашона и погледнах корицата: Осемстотинкилометровата разходка. Перспективата за странствуване ми се стори ужасно идилична. Тогава не си давах сметка, че югозападният крайбрежен маршрут е нечовечен, че ще ни се наложи да изкачим височината на връх Еверест съвсем четири пъти, че ще извървим хиляда и тринайсет километра по път, който постоянно е не по-широк от трийсет сантиметра, че ще нощуваме навън, ще живеем измежду природата, ще преосмисляме всички наши мъчителни дейности, довели ни досега, в който се наложи да се крием. Просто знаех, че би трябвало да поемем на път и към този момент нямахме избор. Пресегнах се към кашона и по този начин посетителите ни схванаха, че сме в къщата – бяха ме видели, нямаше връщане обратно и се постановяваше да потеглим. Щом изпълзяхме отдолу под тъмното стълбище, Мот се извърна обратно.
– Заедно ли?
– Както постоянно.
Застанахме на входната врата; правосъдните реализатори от другата страна чакаха да сменят ключалките и да ни отрежат достъпа до предходния ни живот. Готвехме се да напуснем нищожно осветената къща на няколко века, в която се гушехме като в пашкул цели двайсет години. Щом минехме през вратата, може би нямаше да се върнем в никакъв случай повече.
Хванахме се за ръце и пристъпихме на ярко.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ