[vc_row][vc_column][vc_column_text]СТАТИЯТА Е НА СПИСАНИЕ 9, а прекрасния превод от руски

[vc_row][vc_column][vc_column_text]

СТАТИЯТА Е НА СПИСАНИЕ 9, а прелестния превод от съветски език е на Албена Люцканова, за което горещо благодаря!

Мили майки, прочетете я деликатно и доста осъзнато. Според мен е значима публикация! А.М.

БОЛКАТА НА МАЙКА Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС) Е НЕЙНА ОТГОВОРНОСТ, А НЕ ВАША!
/автор: Бетани Уебстър/

Потокът сред подрастващото момиче и неговата майка би трябвало да бъде едностранен – непрекъсната поддръжка от страна на майката към нейната щерка. От самосебе си се подразбира, че дъщерите са изцяло подвластни от прочувствената, мисловна и физическа поддръжка на своите майки. Но един от многото аспекти на майчините контузии е тази динамичност на взаимоотношенията, когато майката е несъответстващо подвластна от мисловната и прочувствена поддръжка, обезпечавани й от нейната щерка.

Майката, родила своето дете, може да почувства неумишлено, че най-накрая си има някой, който ще я обича абсолютно. Тя стартира да употребява детето за угаждане на личната си потребност от любов, останала мощно неудовлетворена от нейното детство. Това слага дъщерята в непоносима за нея обстановка, в която й се разпорежда отговорността за благополучието и щастието на нейната майка. Тогава на дребното момиче се постанова да потиска личните си потребности, зараждащи в процеса на неговото развиване, с цел да удовлетвори прочувствените потребности на майка си.

Вместо да се опира на своята майка като на надеждна прочувствена база за проучване на света, от дъщерята се чака самата тя да бъде такава база за майка си. В процеса на израстване момиченцето е изцяло подвластно от нея, по тази причина то няма огромен избор – или би трябвало да се подчини и да удовлетвори майчината потребност, или да въстане срещу нея.

Когато майката натоварва щерка си с ролята на възрастен като сурогат на сътрудник, другарка или терапевт, тя я експлоатира. Когато от дъщерята се изисква да встъпи в ролята на прочувствена опора за своята майка, тя не може да разчита повече на нея, с цел да получи нужното угаждане на своите лични потребности.

Съществуват няколко разновидността по какъв начин дъщерята може да реагира на сходна динамичност на взаимоотношенията:
– „ Ако аз бъда в действителност доста добра (тиха, послушна, без лични потребности), мама въпреки всичко ще ме забележи и ще се погрижи за мен. “;
– „ Ако аз съм мощна и пазя мама, тя ще ме забележи. “;
– „ Ако дам на мама това, което желае от мен, тя ще престане да ме употребява. “ и така нататък

По-късно в живота си ние проектираме тази динамичност и в връзките си с другите хора.
– „ Ако се пробвам да бъда задоволително добра с него от самото начало, той ще бъде с мен. “

Или в работата:
– „ Ако изкарам още едно висше обучение, ще бъда почтена за покачване. “
В този случай майката встъпва в конкуренция с дъщерята за правото й да получи майчина отбрана. Тя й внушава, че майчината грижа и обич би трябвало да се заслужат. Момичето израства с убеждението, че с цел да заслужи любовта, утвърждението и признанието на своята майка, би трябвало да се постарае с всички сили. После, когато порасне и встъпи в живота, то придвижва тази динамичност във взаимоотношенията си с останалите и непрестанно притегля сходни обстановки.

(Междувпрочем такива взаимоотношения въздействат и върху синовете.)

Дъщерите, натоварени с сходна родителска функционалност, израстват без детство. Те не получават нужното утвърждение за себе си като персони, а единствено в случай че са изпълнили избраната предоставена им функционалност (да облекчат болката на своята майка).

Майката може да чака от своята щерка тя да изслушва всичките й проблеми и даже да чака от нея грижа и разтуха, с цел да се оправи със своите паники и страхове на възрастен човек. Тя може да чака дъщерята да взема решение нейните проблеми, да подрежда безпорядъка в личния й живот или да се заеме с прочувственото й разстройство. Такава майка се предава в ръцете на щерка си, тъй като самата тя е слаба, претрупана или неспособна да се оправя с живота си.

За дъщерята това значи, че нейните лични потребности, зараждащи в интервала на израстването й, натоварват майка й неимоверно доста и тя стартира да упреква себе си за своето битие. По подобен метод момичето получава разбиране, че то няма право на свои потребности, няма право да бъде изслушвано и одобрявано такова, каквото е.

Дъщерята, на която е предоставена сходна родителска роля, може да се вкопчи в нея и да я играе, с цел да има полза от това. Например тя може да получава утвърждение или хвалба единствено тогава, когато извършва ролята на бранител на своята майка или неин избавител.

Заявяването на личните потребности от страна на дъщерята може да крие опасност от експанзия или отменяне от страна на майката. Момичето може да изпитва боязън, че майка му може да бъде изкарана елементарно от равновесие и по тази причина то постоянно укрива от нея истината за своите потребности. Майката може да играе ролята на жертва и да внуши на щерка си, че тя е същински изверг, в случай че съобщи своето право на битие на лична действителност. В този случай дъщерята получава чувството за: „ Искам прекалено много. Моето същинско „ аз “ е да предизвиквам болежка на останалите. Аз съм прекомерно огромна. Трябва да остана мъничка, с цел да ме обичат. “
Когато дъщерята е прочувствено подготвена да се отдели като възрастен човек, майката може подсъзнателно да схване това като наново отменяне (след отхвърлянето в детството си) и обстановката може да провокира у нея неприкрита детска гняв, пасивни обиди или неприкрита неприязън.

Някои майки, които употребяват дъщерите си по сходен метод, постоянно употребяват думи като „ Нямам никаква виновност за това! “ или „ Спри да бъдеш толкоз неблагодарна! “, когато щерка им изрича намерено отрицание от техните взаимоотношения или желае да обсъдят тематиката. Това се случва с тези дъщери, чието детство е откраднато посредством възлагане на отговорности, с цел да бъдат удовлетворявани нападателните условия майките им. След това, когато такава щерка държи да разиска взаимоотношенията си с майка си, нейното държание се пояснява като „ безочливост “.

А може и майката да не желае да види своя принос към болката на щерка си, тъй като не би могла да го понесе, за нея това би било също мъчително. Често такива майки не могат да си признаят по какъв начин се отразили върху самите тях връзките със личната им майка.

Думите „ Не обвинявай майка си за нищо! “ постоянно се употребяват, с цел да бъде компрометиран дъщерята и да премълчава истината за личната си болежка.
Ако ние като дами сме подготвени фактически да заявим своята мощ, би трябвало да успеем да забележим с какво нашите лични майки са съдействали за контузиите ни в детството. И тогава като зрели хора да поемем отговорността за изцеляването на тези рани.

Дъщерите би трябвало да знаят, че те имат право да усещат болежка и да я декларират намерено. В противоположен случай същинско излекуване няма да настъпи. Те ще продължат да саботират самите себе си и ще лимитират сами своите качества да се развиват в живота и да процъфтяват.

Патриархатът е навредил дотолкоз, доколкото дамите, дали живот на своите деца и изгладнели и алчни за самоутвърждаване, утвърждение и самопризнание, са търсили любовта у своите дъщери. Този апетит за обич обаче дъщерята не може да удовлетвори в никакъв случай. Затова толкоз доста генерации дъщери принасят себе си като доброволни жертви на олтара на майчиното страдалчество с вярата, че все в миналото ще станат задоволително положителни за своите майки. Те живеят с детинската вяра, че в случай че съумеят да „ нахранят “ своята майка, тя ще нахрани с обич тях.

Този миг няма да настъпи в никакъв случай. Да утолиш глада на личната си душа може единствено тогава, когато изцелиш себе си от майчината контузия и отстояваш личните си живот и полезности.

Нужно е да спрем да жертваме себе си поради своите майки, тъй като в последна сметка нашата жертва няма да ги засити. Болката на майка ви е нейна отговорност, а не ваша!

Когато отхвърляме да признаем това, което са ни предизвикали като страдалчество личните ни майки, ние продължаваме да живеем с възприятието, че нещо не ни е в ред, че ние сме незадоволително положителни. Да чувстваш виновност и позор е доста по-лесно, в сравнение с да погледнеш истината в очите – по какъв начин са ни отхвърляли и употребявали в детството нашите майки. Срамът и виновността – това са нашите бранители против болката. Нашето малко вътрешно момиче избира срама и самоунищожението – това съхранява неговата заблуда за положителната майка.

(Да се вкопчиш в възприятието за позор и виновност е метод да се държиш за майка си. Това възприятие основава чувство за майчинска настойчивост.)

За да отпуснем най-сетне ненавистта към себе си и самосаботирането, би трябвало да помогнем на своето вътрешно дете да разбере, че колкото и огромна честност и обвързаност да демонстрира към майката, оставайки малко и едва, тя няма да се промени и да стане такава, каквато му се желае. Трябва да намерим в себе си кураж и мощ и да отдадем майчината болежка, която майка ни е трансферирала върху нас, на самата нея. Да й я отдадем, тъй като тя е нейна отговорност.

Тя би трябвало да се оправи с това.

Тя е възрастният човек, ние сме детето. Като деца ние не трябва да носим отговорността за избора и държанието на възрастните към нас. Когато осъзнаем това, ние поемаме цялостната отговорност върху себе си за преправяне на получените контузии от детството, признавайки по какъв начин те са повлияли върху живота ни. Така ние можем да продължим по-нататък, осъзнавайки силата и дълбочината на личната ни природа.

Много дами се пробват да пропуснат тази крачка и да преминат напряко към прошката и милосърдието, където… зациклят. Не е допустимо да загърбиш предишното, в случай че не знаеш какво тъкмо би трябвало да загърбиш.

Защо е толкоз мъчно да признаем това, за което има виновност нашата майка:
– На биологично равнище у децата е закодирана непоколебима честност към тяхната майка, без значение от това какво е нейното отношение. Майчината обич е нужна на децата за тяхното оцеляване.
– Отъждествяването с майката допуска, че тя е на ваша страна.
– Трудно е да видим у майка си жертвата от личните й контузии и патриархалната просвета.
– Съществуват религиозни и културни табута – „ Почитай татко си и майка си! “ и „ свята майка “, които ни внушават възприятие за виновност и принуждават децата да премълчават своите усеща.
– Когато сме били дребни девойки, ние сме били културно обусловени и пригодени да служим на другите, пренебрегвайки личните си ползи.

Защо самосаботажът е демонстрация на контузия от майката?
– При щерка, която е натоварена с ролята на възрастен, връзката с майката се е формирала в условия на угнетяване на личните потребности и усеща. (Да бъдеш дребна = да бъдеш обичана.)
– Затова съществува подсъзнателна връзка сред майчината обич и самоизтощението.
– Дори в осъзната възраст да се сдобиеш с триумф, благополучие, обич и убеденост, подсъзнанието помни „ заплахата “ в ранното детство, когато да се покажеш пораснала, спонтанна или естествена е предизвиквало мъчително отменяне от страна на майката.
– На подсъзнателно равнище отменяне на майката е равно на гибел.
– На подсъзнателно равнище самосаботаж (да останеш малка) е равно на сигурност (преживяване).

Ето по тази причина е толкоз мъчно да обичаме себе си. Защото да отпуснем своето възприятие за виновност, позор и самосаботаж, значи да пуснем своята майка.

Изцелението на майчините контузии е ПРИЗНАВАНЕТО на личното ни право да живеем без дисфункционалните шаблони от нашето детство в общуването с майка ни. Всяка жена има право на това.

Това е тази вътрешна работа над себе си, с цел да се освободиш и станеш онази жена, за която си се родила.

Това напълно не е упованието, че твоята майка ще се промени най-сетне и ще удовлетвори онази нужда, която ти е липсвала в детството. Дори в противен случай.

Докато не погледнем право в лицето и не признаем рестриктивните мерки на личната ни майка, не признаем контузиите, които тя ни е предизвикала, ние ще зациклим в Чистилището, очаквайки нейното утвърждение и… в живота ни ще настъпи пауза.

Изцелението постоянно значи да вземеш отговорността за личния си живот в свои ръце.

Разбира се, този развой може да е съпроводен с спорове и дискомфорт. Това значи, че изцелението върви с цялостна мощ по верния път. Придържайки се към този път, в края на краищата ние стигаме до положение на естествено състрадание освен към себе си като дъщери, само че и към своите майки, към всички дами във всички времена и изобщо към всички живи същества.

Само че на този път към милосърдието ние изначало би трябвало да отдадем онази болката на своята майка, която тя ни е била трансферирана в нашето детство.
Когато майката трансферира на дъщерята личната си отговорност за непреработената болежка и я упреква за признанията й за породеното страдалчество, това демонстрира единствено едно – същински отвод за вдишване на отговорност.

Възможно е нашите майки в никакъв случай да не поемат тази отговорност за тази болежка, която неумишлено са ни упълномощили, с цел да облекчат личното си страдалчество. Но най-важното е ти, като щерка на майка си, по този начин да признаеш болката и нейната приложимост, че да почувстваш съчувствие към своето вътрешно дете. Това освобождава и открива пътя към изцелението и към опцията да живееш по този начин, както обичаш и заслужаваш.

[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]