Мечтата на Пол Алън е жива: въздушното изстрелване се завърна!
Въздушното изстрелване не е нова концепция. То стартира още при започване на галактическата конкуренция, когато в Съединени американски щати е създаден пробният ракетоплан “X-15 ”. Благодарение на него през 1963 година е изстрелян Джо Уокър, който минава 100-километровата условна граница, разделяща земната атмосфера от галактическото пространство. С достижението си Уокър се причислява към елитния клуб от неколцина руски и американски летци, приети надлежно за космонавти и астронавти. Десетилетия по-късно, през 2004-та, ракетопланът “СпейсШипУан ” също съумява да изпрати хора в космоса, а през днешния ден в стадий на летателни тествания е неговият правоприемник “СпейсШипТу ”, който е малко по-голям от него и е предопределен за научни и туристически полети.
Общото сред “X-15 ”, “СпейсШипУан ” и “СпейсШипТу ” е, че това са суборбитални летателни апарати, които се изстрелват от самолет-носител. Те не са в положение да се трансфорат в изкуствени спътници на нашата Земя – посредством тях човек просто може да отиде за малко време в космоса от порядъка на 5-10 минути, след което да се завърне на Земята. Орбиталното изстрелване е напълно друга категория. При него най-важното не е достигането на височина, а на скорост. Един уред би трябвало да постигне т.нар. първа галактическа скорост, т.е. към 8 km/sec, с цел да може устойчиво да обикаля към планетата ни.
Но за какво орбиталните ракети да не се извеждат във въздуха посредством самолети или въздушни балони преди да възпламенят моторите си? Истината е, че макар множеството концепции, допреди вчерашния ден имаше единствено един настоящ притежател “въздух-орбита ” – ракетата “Пегас ” на тогавашната компания “Орбитал ”, през днешния ден вляла се в Нортроп Груман. “Пегас ” е въведена в употреба през далечната 1990 година и работи на твърдо гориво. За страдание за последните три десетилетия “Пегас ” е летяла единствено 44 пъти. Има причина за тази рядка приложимост – ракетата има потенциал да извежда потребен товар от към 443 кг до околоземна орбита, т.е. това е лекотоварен притежател, само че цената на изстрелване възлиза на $40 милиона – съвсем колкото на среднотоварната “Фалкън 9 ”. Ако в миналото е имало смисъл от “Пегас ”, то през днешния ден ракетата е неконкурентоспособна на сателитния пазар.
Въздушното изстрелване несъмнено има някои преимущества – не зависиш от наземна стартова площадка, можеш да избягваш рискови метеорологични феномени и най-важното – имаш най-малко 10 километра височина задатък, минал си 1/10-та от пътя до космоса. Но то има и някои основни дефекти, които са обезсмислили повечето от опитите за разработка на такива ракети. Някои от слабостите са явни и сами можете да се сетите за тях. Космическите ракети са тежки, да вземем за пример една изцяло заредена с гориво ракета “Фалкън 9 ” тежи 550 тона и даже въздушното изстрелване да е в положение да снижи с към 25% потребността от гориво, отново няма да се откри аероплан, който да успее да я вдигне. За съпоставяне “Антонов Ан-225 Мрия ” има товароспособност от 275 тона. Друг очевиден минус е, че горивата, които имат потребност от комплицирани наземни системи за предпазване и зареждане, да вземем за пример криогенните, доста мъчно биха се приложили на въздушно изстрелвана ракета.
Някои дефекти не са чак толкоз очевидни. Журналистът Дуейн Дей споделя, че в собствен диалог с представител на американските Военновъздушни сили, който е работил по преустановен план за ракета “въздух-орбита ”, той му споделил следното: въздушното изстрелване има свойствена уязвимост. След като ракетата бъде освободена от борда на самолета, тя стартира да пада. Съответно при запалването на нейния мотор, той първо би трябвало да забави устремилата се надолу ракета, преди да стартира да я форсира нагоре към космоса. Спадът в производителността бил толкоз значителен, че се оказало, че е по-добре ракетата да се изстрелва от Земята, в сравнение с да се мъчат да я пускат от въздуха.
Тези дефекти не са спирали бизнесмените да си мечтаят за въздушно изстрелване. Особено открояващ се бе вече починалият Пол Алън, един от съотнователите на Майкрософт и другар на Бил Гейтс. Именно Алън беше основният вложител на “СпейсШипУан ”. През последните няколко години от живота си предприемачът работеше предимно върху компанията си Стратолонч. Няма задоволително огромен аероплан за въздушни ракети? Алън реши да го направи. Резултатът – големият самолет-носител на Стратолонч, рекордьор по обсег на крилете, който полетя за пръв път сполучливо през 2019 година, единствено няколко месеца след гибелта на визионера. Прочие, Стратолонч продължава да е настояща компания даже в този момент. Макар и с ново управление, компанията към момента следва завета на Пол Алън.
Събитието, което трансформира въздушното изстрелване още веднъж в настояща тематика, бе революцията в региона на микроспътниците. За тях огромни и тежки ракети не им би трябвало, нито огромни и тежки самолети-носители. В тази област се включи Ричард Брансън дружно с най-новата му галактическа компания, учредена през 2017 година – Върджин Орбит. Официално част от Върджин Груп, компанията е със седалище в Калифорния, Съединени американски щати, а неин президент е Дан Харт.
Много галактически запалянковци не харесват Ричард Брансън. Критикуват го – освен това с основание заради неизпълнените обещания за галактически туризъм около фирмата Върджин Галактик. Брансън е очаквал бързо развиване – стъпвайки на опита от “СпейсШипУан ” се е надявал да мащабира галактическия аероплан и да завърши небрежно по-големия “СпейсШипТу ”. Но проектът се оказа долнокачествен. Отне дълги години напъните да се увенчаят с някакъв триумф и чак в края на 2018 година Върджин Галактик прати хора в космоса. До ден сегашен “СпейсШипТу ” е провел едвам два пилотирани галактически полета – този през 2018 и още един пред 2019. Третият плануван полет през декември 2020 приключи с особеност при запалването на мотора и в този момент експертите на Върджин Галактик проучват аргументите за случилото се. Очакваме “СпейсШипТу ” отново да полети в космоса скоро, само че по кое време тъкмо е това скоро, не се знае…
Но даже и Върджин Галактик да се оказа отчаяние, критиците на Брансън схванаха, че предприемачът най-накрая налучка верния тренд в космонавтиката – този на дребните спътници. Върджин Орбит е план, който е изпълнен правилно. Тук съмнение по отношение на потенциала на пазара няма – търсенето е съществено, а микроспътници, които чакат да полетят, ще има още дълги години. Брансън е приложил практиката от СпейсЕкс за отвесна интеграция в своята ракетна фабрика, която разрешава бързо произвеждане на една ракета в границите на месец, надлежно това ще докара до по-чести полети. Разбира се, може да се приказва и възвръщаемост, като за самобитна “първа степен ” служи модифицираният самолет-носител “Боинг 747 ”.
Безспорно вчерашният ден беше победоносен за Ричард Брансън. Все отново той е едвам третият бизнесмен, извел независимо спътници в орбита след Илон Мъск и Питър Бек (създателя на Рокет Лаб). Никой различен с изключение на тримата не го е направил – дори Джеф Безос, който продължава да изстрелва суборбиталните си ракети Ню Шепърд. Дано с изключение на Мъск, Брансън и Бек, скоро да се появят още играчи!
Искате ли да имате навременен и бърз достъп до новините? Освен страницата на КОСМОС БГ във Facebook, присъединете се към канала на уеб страницата в Телеграм – линк тук.
Харесвате ли публикациите на КОСМОС БГ? Можете да подкрепите Светослав Александров в Patreon, или да извършите подаяние чрез Epay или Paypal (за повече информация – на този линк).
