Извънредното положение. Политически и правни аспекти
ВЪВЕДЕНИЕ
За теорията и практиката на модерния конституционализъм има фундаментално значение разграничението сред политическата страна, която въплъщава единството на нацията към концепцията за " общо богатство ", от една страна, и гражданското общество, където се състезават между тях разнообразни частни и групови ползи, от друга. То се основава на разбирането за страната като политически и правов ред и на първо място политически ред, който не постоянно може да бъде оприличен напълно с правовия ред.
Разграничението политическа страна - правов ред личи изключително при " изключително състояние ", когато общите правила не могат да се ползват за превъзмогването на рецесията и се постанова въвеждането в деяние на кардинално неограничена власт. В сходни обстановки се постанова се да бъде суспендиран в някаква степен съществуващия правов ред и " правото отстъпва " в интерес на страната.
ИЗЛОЖЕНИЕ
Идеята, че ръководещите могат да употребяват репресивни средства в името на избрана цел, която елементарно може да бъде експонирана като „ общо богатство ", се обосновава теоретично за първи път от Макиавели (1469-1527 г.). Ако „ Владетелят " се проучва в подтекста на събитията, предшестващи и модерни на неговата ера, тя наподобява обоснована. Всеобщата съсипия, измените, подлите убийства в Италия постановат извода, че страната може да бъде избавена единствено като обединена страна, който намира израз в съответните внушения на Макиавели към един умен общественик: „ Войната, която е нужна, е справедлива; оръжието, което е единствената вяра за избавление, е свещено. Аз не мога да изразя с каква обич, с каква жадност за отплата, с каква непреклонна религия, с какво благоговение, с какъв брой сълзи ще бъде посрещнат той във всички провинции, които са страдали от чужденеца-нашественик! Кой ще му затвори вратите и кой ще откаже да му се подчинява? ".
От това следват най-малко две неща: първо, че задачата (в случая - издигането на Италия до нивото на държава) оправдава средствата (войната, наказванията на тези, които основават анархия); второ, че такава политика би срещнала поддръжка от страна на народа, тъй като тя се прави в името на неговото богатство. Според Хегел средствата, които ръководещите би трябвало да ползват по отношение на силите, причиняващи безредица, не следва да се оприличават на държанието на едно частно лице по отношение на друго, тъй като в сходни случаи страната извършва най-висшия си дълг - да се резервира, като накаже нарушителите. Приложени от страна на страната, репресивните способи не са средства, а наказване за единственото закононарушение срещу страната, тъй като анархията включва всички останали антидържавни закононарушения. В случая изборът на средства е неосъществим, тъй като „ гангренясалите крака не се лекуват с лавандулов алкохол ".
Практиката всевъзможни дейности на властта, противоречащи на морала и правото, да се оправдават в името на националните ползи, се добавя по време на Тридесетгодишната война (1618 - 1648 г.) със съответния термин - „ raison d`Etat " Типичен образец за това е поддръжката, която католическа Франция дава на протестантските принцове, с цел да противодейства на хегемонията на Свещената римска империя, както и политиката на Ришельо на неуважение на морала в името на държавните ползи (въпреки че като кардинал би следвало да служи на първо място на Църквата). Идеята, че в конюнктура на рецесия или война настава превръщане на конституционните управляващи, намира опора и в проучванията на Щ. Бройер. Редица епизоди от историята потвърждават опцията в границите на демократични режими тъкмо демократично излъчените титуляри на управляващи (служби) да присвояват пълномощия, надхвърлящи изискванията, които са ги довели на власт.
Типичен образец в това отношение е Франция по време на революцията от 1789 година, когато „ са избити повече цивилни хора, в сравнение с през предходните хиляда години френска история ". По време на якобинската тирания " ръководството на Конвента ", базирайки се на " всеобщата воля ", присвоява пълномощията на законодателното тяло и сплотява законодателни, изпълнителни и правосъдни функционалности. Създават се Комитет за публично избавление и Комитет за всеобщата сигурност - органи, съдържащи понятия ( " избавление ", " сигурност ", " всеобща " ), които в бъдеще старателно ще се ползват във фразеологията на революционни или военновременни държавни управления, или просто на режими, претендиращи да бъдат такива.
Възможни са и други конфигурации: прехвърляне на диктаторски пълномощия на избрана персона, нормално придобила популярност във военни интервенции, или узурпиране на сходни пълномощия от страна на държавен орган, по принцип едноличен. В множеството случаи делегирането или узурпирането на диктаторските пълномощия се аргументира с война, или най-малко с съществуването на зложелател, на външна заплаха. Тенденцията на нахлуване на обществената власт против гражданското общество се демонстрира изключително остро в интервала сред двете международни войни, чиято съществена характерност е рецесията на парламентарната народна власт. Парламентарните групи, доколкото съществуват, се оказват подчинени на авансово начертани цели и тактики и губят автономията си. Налагането на тоталитарни, властнически или просто диктаторски режими в доста страни води до дегенериране на Народното събрание като институция на публичността.
През ХХ в. нееднократно сме били очевидци на сходен абсурден феномен, дефиниран като „ законна революция ". Такъв е да вземем за пример казусът с нацистката страна - едвам пристигнал на власт (по парламентарен път), на 28 февруари 1933 година Хитлер прокламира указ за отбраната на народа и страната. Този указ суспендира всички членове на Ваймарската конституция, гарантиращи независимост на индивида. От юридическа позиция може да се одобри, че Третият райх като цяло съставлява едно изключително състояние, което трае 12 години. Случаят с Австрия съдържа известна прилика - когато през 1933 година след саморазпускането на Народното събрание федералният канцлер Долфус основава властническо ръководство, той се опира на Военноикономическия закон за изключителни компетенции на държавното управление от 1917 година
Подобни образци подсказват, че в общественото право към момента липсва същинска доктрина за изключителното състояние. В книгите си „ Диктатурата " и в „ Политическа теология " Карл Шмит прави може би най-сериозният опит в това отношение. Те се допълват от част втора на книгата на Дж. Агамбен Homo sacer (Etat d`exception). Целта на К. Шмит е да впише изключителното състояние в юридически подтекст. В „ Политическа теология " (1922 г.) той открива значителната непосредственост сред понятията изключително състояние и суверенитет, откъдето идва известната му формулировка за суверена, като „ този, който взема решение за изключителното състояние ". Целта му е да покаже, че суверенът, който може да вземе решение за изключителното състояние, подсигурява своето закотвяне в правния ред; той остава отвън обикновено годния юридически ред и въпреки всичко му принадлежи.
Една от главните характерности на изключителното състояние съгласно Агамбен е смесването сред актовете на изпълнителната и на законодателната власт. Типичен случай е нацисткият режим, в който непрестанно се повтаря, че „ думите на Фюрера имат силата на закон ". В доста съвременни демокрации през ХХ в. производството на закони посредством държавни декрети, които след това са утвърдени от Народното събрание, става постоянна процедура. Затова Агамбен обобщава, че актуалната република към този момент не е парламентарна, а държавна. От техническа позиция особеността на изключителното състояние не е толкоз смесването на управляващите, колкото изолирането на „ синтагмата „ мощ на закон " от закона.
В Търновската конституция опцията за законосъобразно нарушение на салдото на конституционно откритите „ управляващи ", е уредено с член 17 (сключването на интернационалните договори), член 47 (издаването на наредби със силата на закон при съществуването на вътрешна или външна опасност) и опцията за оповестяване на военно състояние. Законодателят е подчертал най-вече върху изключителните случаи, когато на държавното управление, като на координиращ активността на обособените министерства орган, се дават функционалности, разнообразни от пълномощията му при постоянното управление на държавната администрация.
Така при външна или вътрешна заплаха за страната и неспособност да се свика Народното събрание, член 47 дава на монарха под обща отговорност на Министерския съвет правото да издава наредби със силата на закон. Същите следва да бъдат утвърдени от първото Народно заседание, свикано по-късно. С този текст конституцията дава опция за делегирано законодателство, т. е. за изземване на функционалности на законодателната власт от страна на изпълнителната власт, с което на процедура Народното събрание се измества от държавното управление и въз основата на член 47 прави законодателна активност.
Хипотезата, която привежда в деяние член 47, предоставящ едно изключително право на Министерския съвет, е съществуването на външна или вътрешна заплаха и неспособност за привикване на Народното събрание. Преценката дали такива условия съществуват, остава напълно в ръцете на изпълнителната власт. Така на процедура, под претекст за външна или вътрешна заплаха, в новата българска история не един път се ползва делегираното законодателство. Типичните образци в това отношение са интервалите 1934-1938 и 1944-1945 година Търновската конституция разкрива благоприятни условия да се ползват по подобен метод наредбите на член 76 по отношение на член чл. 73 и 74. Той гласи, че при положение на поява на " събития, които би могли да нарушат публичната сигурност ", князът може да спре действието на член чл. 73 и 74 в цялото княжество или на обособени места, като се задължава да внесе това предписание в първото Народно заседание. Това значи и анулация на възбраната за налагане на санкции без влезнала в действие присъда от подобаващ съд, както и за " затвори и претърсвания по къщята ", която следва да бъде импортирана от президента и прегледана от първото Народно заседание.
Според С. Киров текстът на член 76 се отнася до въвеждането на военно състояние, което би трябвало допустимо най-скоро да бъде глобено от законодателното тяло, тъй като заради неотложни условия нарушава ненакърними цивилен права. Тъй като Търновската конституция не регламентира института на военното състояние, се стига до разминаване сред нейните текстове и текстовете на военните закони. Празнотите в конституционните текстове дават опцията на държавните управления да вкарват военно състояние и да постановат изключителни ограничения, с цел да разширят правата на изпълнителната власт, употребявайки като претекст запазването на сигурността на страната.
В настоящата конституция единствената правнорегламентирана опция за краткотрайно ограничение на упражняването на обособени права на жителите е уредена с член 57, алинея 3. Това става със закон и при изискване, че главните права, планувани в член чл. 28, 29, 31, алинея 1, 2 и 3, член 32, алинея 1 и член 37, не могат да бъдат ограничавани. Срокът на пълномощията на Народното събрание продължава до отпадането на съответните условия (чл. 64).
Война, военно или друго изключително състояние се афишира от президента, когато Народното събрание не заседава, след което то се привиква неотложно, с цел да се произнесе по решението (чл. 100, алинея 5).
Положението на война, военно и изключително състояние се конкретизира в Глава пета от Закона за защитата и въоръжените сили на Република България. Според член 108, алинея 2 (2) с акта за оповестяването му се показват нормативните актове, чието деяние се стопира. В член 123-127 са изброени съответните ограничения и рестриктивните мерки, които могат да наложат държавните органи и въоръжените сили в случай на война, военно или изключително състояние.
Другата догадка, при която се позволява ограничение на гражданските права и свободи е по силата на Закона за отбрана при бедствия. Съгласно този закон, при събитие или поредност от събития, провокирани от естествени феномени, произшествия, повреди или други изключителни условия, които засягат или заплашват живота или здравето на популацията, имуществото или околната среда (т. е. бедствие), органите на изпълнителната власт, юридическите лица и едноличните търговци провеждат отбраната на популацията при съблюдаване на главните правила: право на отбрана на всяко лице; преимущество на спасяването на човешкия живот пред останалите действия по защитата; гласност на информацията за рисковете от бедствия и за дейностите на органите на изпълнителната власт по отбраната при бедствия; приоритет на превантивните мерки; отговорност за осъществяването на ограниченията за защита; поетапно даване на сили и запаси за отбрана (чл. 2-4). Съгласно член 19, алинея 2, отбраната на популацията при оповестяване на режим „ състояние на война ", „ военно състояние " или „ изключително състояние " се реализира в сходство с наредбите на Женевските конвенции от 12 август 1949 година Правата, които могат да бъдат лимитирани при оповестено бедствено състояние са в детайли изброени в член 52, алинея 1-2.
Чл. 64 от Конституцията задължава жителите да оказват подпомагане на страната и обществото при положение на естествени и други бедствия при условия и по ред, избрани със закон.
Посочените текстове демонстрират съществуването на серия от понятия, описващи една характерна обстановка: - изключително състояние, военно състояние, бедствено състояние, състояние на война „ изключителни условия, които засягат или заплашват живота или здравето на популацията, имуществото или околната среда». В случай на неминуем спор се използва термина „ състояние на война ". Без никакви спомагателни обяснения се използва израза „ други изключителни условия ".
Наред с президента, който е деен участник в ръководството на рецесии, съществува опция други източници на въздействие да уголемяват пълномощията му, (напр. „ институциите, наречени „ Съвет за национална сигурност ", консултативни или не " ). Президентските пълномощия се уголемяват и от статута му на главнокомандващ на Въоръжените сили, както и от спецификата на връзките му със службите за сигурност. При съвпадане на политическите ориентации на парламентарното болшинство и президента, изключителното състояние и всички родови понятия за рецесия би могло да се окаже комфортен инструмент за реализиране на избрани политически цели.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Анализът на историческите обстоятелства и нормативната база поддържа тезата на Дж. Агамбен, че изключителното състояние („ извън-редното състояние " ) се разполага на границата на взаимоотношението сред правното и политическото и съставлява точка на неравновесие сред общественото право и политическия факт. Ако изключителните ограничения, които характеризират изключителното състояние, са плод на интервалите на политическа рецесия и затова би трябвало да се търсят в областта на политиката, а не на правото и конституцията, те ще попаднат в парадоксалното състояние да бъдат правни ограничения, които не могат да бъдат разбрани от юридическа позиция.
Нарастващите закани за националната сигурност, наклонността към усилване пълномощията на органите на изпълнителната власт, опциите за дисторция на правилото за разделяне на „ управляващите " и за ограничение на гражданските права и свободи в спокойно време - всичко това постанова създаването на концептуална рамка, актуализиране и прецизиране на нормативната база по отношение на изключителното състояние.
Автор: доцент доктор Мария Желева
lex.bg
За теорията и практиката на модерния конституционализъм има фундаментално значение разграничението сред политическата страна, която въплъщава единството на нацията към концепцията за " общо богатство ", от една страна, и гражданското общество, където се състезават между тях разнообразни частни и групови ползи, от друга. То се основава на разбирането за страната като политически и правов ред и на първо място политически ред, който не постоянно може да бъде оприличен напълно с правовия ред.
Разграничението политическа страна - правов ред личи изключително при " изключително състояние ", когато общите правила не могат да се ползват за превъзмогването на рецесията и се постанова въвеждането в деяние на кардинално неограничена власт. В сходни обстановки се постанова се да бъде суспендиран в някаква степен съществуващия правов ред и " правото отстъпва " в интерес на страната.
ИЗЛОЖЕНИЕ
Идеята, че ръководещите могат да употребяват репресивни средства в името на избрана цел, която елементарно може да бъде експонирана като „ общо богатство ", се обосновава теоретично за първи път от Макиавели (1469-1527 г.). Ако „ Владетелят " се проучва в подтекста на събитията, предшестващи и модерни на неговата ера, тя наподобява обоснована. Всеобщата съсипия, измените, подлите убийства в Италия постановат извода, че страната може да бъде избавена единствено като обединена страна, който намира израз в съответните внушения на Макиавели към един умен общественик: „ Войната, която е нужна, е справедлива; оръжието, което е единствената вяра за избавление, е свещено. Аз не мога да изразя с каква обич, с каква жадност за отплата, с каква непреклонна религия, с какво благоговение, с какъв брой сълзи ще бъде посрещнат той във всички провинции, които са страдали от чужденеца-нашественик! Кой ще му затвори вратите и кой ще откаже да му се подчинява? ".
От това следват най-малко две неща: първо, че задачата (в случая - издигането на Италия до нивото на държава) оправдава средствата (войната, наказванията на тези, които основават анархия); второ, че такава политика би срещнала поддръжка от страна на народа, тъй като тя се прави в името на неговото богатство. Според Хегел средствата, които ръководещите би трябвало да ползват по отношение на силите, причиняващи безредица, не следва да се оприличават на държанието на едно частно лице по отношение на друго, тъй като в сходни случаи страната извършва най-висшия си дълг - да се резервира, като накаже нарушителите. Приложени от страна на страната, репресивните способи не са средства, а наказване за единственото закононарушение срещу страната, тъй като анархията включва всички останали антидържавни закононарушения. В случая изборът на средства е неосъществим, тъй като „ гангренясалите крака не се лекуват с лавандулов алкохол ".
Практиката всевъзможни дейности на властта, противоречащи на морала и правото, да се оправдават в името на националните ползи, се добавя по време на Тридесетгодишната война (1618 - 1648 г.) със съответния термин - „ raison d`Etat " Типичен образец за това е поддръжката, която католическа Франция дава на протестантските принцове, с цел да противодейства на хегемонията на Свещената римска империя, както и политиката на Ришельо на неуважение на морала в името на държавните ползи (въпреки че като кардинал би следвало да служи на първо място на Църквата). Идеята, че в конюнктура на рецесия или война настава превръщане на конституционните управляващи, намира опора и в проучванията на Щ. Бройер. Редица епизоди от историята потвърждават опцията в границите на демократични режими тъкмо демократично излъчените титуляри на управляващи (служби) да присвояват пълномощия, надхвърлящи изискванията, които са ги довели на власт.
Типичен образец в това отношение е Франция по време на революцията от 1789 година, когато „ са избити повече цивилни хора, в сравнение с през предходните хиляда години френска история ". По време на якобинската тирания " ръководството на Конвента ", базирайки се на " всеобщата воля ", присвоява пълномощията на законодателното тяло и сплотява законодателни, изпълнителни и правосъдни функционалности. Създават се Комитет за публично избавление и Комитет за всеобщата сигурност - органи, съдържащи понятия ( " избавление ", " сигурност ", " всеобща " ), които в бъдеще старателно ще се ползват във фразеологията на революционни или военновременни държавни управления, или просто на режими, претендиращи да бъдат такива.
Възможни са и други конфигурации: прехвърляне на диктаторски пълномощия на избрана персона, нормално придобила популярност във военни интервенции, или узурпиране на сходни пълномощия от страна на държавен орган, по принцип едноличен. В множеството случаи делегирането или узурпирането на диктаторските пълномощия се аргументира с война, или най-малко с съществуването на зложелател, на външна заплаха. Тенденцията на нахлуване на обществената власт против гражданското общество се демонстрира изключително остро в интервала сред двете международни войни, чиято съществена характерност е рецесията на парламентарната народна власт. Парламентарните групи, доколкото съществуват, се оказват подчинени на авансово начертани цели и тактики и губят автономията си. Налагането на тоталитарни, властнически или просто диктаторски режими в доста страни води до дегенериране на Народното събрание като институция на публичността.
През ХХ в. нееднократно сме били очевидци на сходен абсурден феномен, дефиниран като „ законна революция ". Такъв е да вземем за пример казусът с нацистката страна - едвам пристигнал на власт (по парламентарен път), на 28 февруари 1933 година Хитлер прокламира указ за отбраната на народа и страната. Този указ суспендира всички членове на Ваймарската конституция, гарантиращи независимост на индивида. От юридическа позиция може да се одобри, че Третият райх като цяло съставлява едно изключително състояние, което трае 12 години. Случаят с Австрия съдържа известна прилика - когато през 1933 година след саморазпускането на Народното събрание федералният канцлер Долфус основава властническо ръководство, той се опира на Военноикономическия закон за изключителни компетенции на държавното управление от 1917 година
Подобни образци подсказват, че в общественото право към момента липсва същинска доктрина за изключителното състояние. В книгите си „ Диктатурата " и в „ Политическа теология " Карл Шмит прави може би най-сериозният опит в това отношение. Те се допълват от част втора на книгата на Дж. Агамбен Homo sacer (Etat d`exception). Целта на К. Шмит е да впише изключителното състояние в юридически подтекст. В „ Политическа теология " (1922 г.) той открива значителната непосредственост сред понятията изключително състояние и суверенитет, откъдето идва известната му формулировка за суверена, като „ този, който взема решение за изключителното състояние ". Целта му е да покаже, че суверенът, който може да вземе решение за изключителното състояние, подсигурява своето закотвяне в правния ред; той остава отвън обикновено годния юридически ред и въпреки всичко му принадлежи.
Една от главните характерности на изключителното състояние съгласно Агамбен е смесването сред актовете на изпълнителната и на законодателната власт. Типичен случай е нацисткият режим, в който непрестанно се повтаря, че „ думите на Фюрера имат силата на закон ". В доста съвременни демокрации през ХХ в. производството на закони посредством държавни декрети, които след това са утвърдени от Народното събрание, става постоянна процедура. Затова Агамбен обобщава, че актуалната република към този момент не е парламентарна, а държавна. От техническа позиция особеността на изключителното състояние не е толкоз смесването на управляващите, колкото изолирането на „ синтагмата „ мощ на закон " от закона.
В Търновската конституция опцията за законосъобразно нарушение на салдото на конституционно откритите „ управляващи ", е уредено с член 17 (сключването на интернационалните договори), член 47 (издаването на наредби със силата на закон при съществуването на вътрешна или външна опасност) и опцията за оповестяване на военно състояние. Законодателят е подчертал най-вече върху изключителните случаи, когато на държавното управление, като на координиращ активността на обособените министерства орган, се дават функционалности, разнообразни от пълномощията му при постоянното управление на държавната администрация.
Така при външна или вътрешна заплаха за страната и неспособност да се свика Народното събрание, член 47 дава на монарха под обща отговорност на Министерския съвет правото да издава наредби със силата на закон. Същите следва да бъдат утвърдени от първото Народно заседание, свикано по-късно. С този текст конституцията дава опция за делегирано законодателство, т. е. за изземване на функционалности на законодателната власт от страна на изпълнителната власт, с което на процедура Народното събрание се измества от държавното управление и въз основата на член 47 прави законодателна активност.
Хипотезата, която привежда в деяние член 47, предоставящ едно изключително право на Министерския съвет, е съществуването на външна или вътрешна заплаха и неспособност за привикване на Народното събрание. Преценката дали такива условия съществуват, остава напълно в ръцете на изпълнителната власт. Така на процедура, под претекст за външна или вътрешна заплаха, в новата българска история не един път се ползва делегираното законодателство. Типичните образци в това отношение са интервалите 1934-1938 и 1944-1945 година Търновската конституция разкрива благоприятни условия да се ползват по подобен метод наредбите на член 76 по отношение на член чл. 73 и 74. Той гласи, че при положение на поява на " събития, които би могли да нарушат публичната сигурност ", князът може да спре действието на член чл. 73 и 74 в цялото княжество или на обособени места, като се задължава да внесе това предписание в първото Народно заседание. Това значи и анулация на възбраната за налагане на санкции без влезнала в действие присъда от подобаващ съд, както и за " затвори и претърсвания по къщята ", която следва да бъде импортирана от президента и прегледана от първото Народно заседание.
Според С. Киров текстът на член 76 се отнася до въвеждането на военно състояние, което би трябвало допустимо най-скоро да бъде глобено от законодателното тяло, тъй като заради неотложни условия нарушава ненакърними цивилен права. Тъй като Търновската конституция не регламентира института на военното състояние, се стига до разминаване сред нейните текстове и текстовете на военните закони. Празнотите в конституционните текстове дават опцията на държавните управления да вкарват военно състояние и да постановат изключителни ограничения, с цел да разширят правата на изпълнителната власт, употребявайки като претекст запазването на сигурността на страната.
В настоящата конституция единствената правнорегламентирана опция за краткотрайно ограничение на упражняването на обособени права на жителите е уредена с член 57, алинея 3. Това става със закон и при изискване, че главните права, планувани в член чл. 28, 29, 31, алинея 1, 2 и 3, член 32, алинея 1 и член 37, не могат да бъдат ограничавани. Срокът на пълномощията на Народното събрание продължава до отпадането на съответните условия (чл. 64).
Война, военно или друго изключително състояние се афишира от президента, когато Народното събрание не заседава, след което то се привиква неотложно, с цел да се произнесе по решението (чл. 100, алинея 5).
Положението на война, военно и изключително състояние се конкретизира в Глава пета от Закона за защитата и въоръжените сили на Република България. Според член 108, алинея 2 (2) с акта за оповестяването му се показват нормативните актове, чието деяние се стопира. В член 123-127 са изброени съответните ограничения и рестриктивните мерки, които могат да наложат държавните органи и въоръжените сили в случай на война, военно или изключително състояние.
Другата догадка, при която се позволява ограничение на гражданските права и свободи е по силата на Закона за отбрана при бедствия. Съгласно този закон, при събитие или поредност от събития, провокирани от естествени феномени, произшествия, повреди или други изключителни условия, които засягат или заплашват живота или здравето на популацията, имуществото или околната среда (т. е. бедствие), органите на изпълнителната власт, юридическите лица и едноличните търговци провеждат отбраната на популацията при съблюдаване на главните правила: право на отбрана на всяко лице; преимущество на спасяването на човешкия живот пред останалите действия по защитата; гласност на информацията за рисковете от бедствия и за дейностите на органите на изпълнителната власт по отбраната при бедствия; приоритет на превантивните мерки; отговорност за осъществяването на ограниченията за защита; поетапно даване на сили и запаси за отбрана (чл. 2-4). Съгласно член 19, алинея 2, отбраната на популацията при оповестяване на режим „ състояние на война ", „ военно състояние " или „ изключително състояние " се реализира в сходство с наредбите на Женевските конвенции от 12 август 1949 година Правата, които могат да бъдат лимитирани при оповестено бедствено състояние са в детайли изброени в член 52, алинея 1-2.
Чл. 64 от Конституцията задължава жителите да оказват подпомагане на страната и обществото при положение на естествени и други бедствия при условия и по ред, избрани със закон.
Посочените текстове демонстрират съществуването на серия от понятия, описващи една характерна обстановка: - изключително състояние, военно състояние, бедствено състояние, състояние на война „ изключителни условия, които засягат или заплашват живота или здравето на популацията, имуществото или околната среда». В случай на неминуем спор се използва термина „ състояние на война ". Без никакви спомагателни обяснения се използва израза „ други изключителни условия ".
Наред с президента, който е деен участник в ръководството на рецесии, съществува опция други източници на въздействие да уголемяват пълномощията му, (напр. „ институциите, наречени „ Съвет за национална сигурност ", консултативни или не " ). Президентските пълномощия се уголемяват и от статута му на главнокомандващ на Въоръжените сили, както и от спецификата на връзките му със службите за сигурност. При съвпадане на политическите ориентации на парламентарното болшинство и президента, изключителното състояние и всички родови понятия за рецесия би могло да се окаже комфортен инструмент за реализиране на избрани политически цели.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Анализът на историческите обстоятелства и нормативната база поддържа тезата на Дж. Агамбен, че изключителното състояние („ извън-редното състояние " ) се разполага на границата на взаимоотношението сред правното и политическото и съставлява точка на неравновесие сред общественото право и политическия факт. Ако изключителните ограничения, които характеризират изключителното състояние, са плод на интервалите на политическа рецесия и затова би трябвало да се търсят в областта на политиката, а не на правото и конституцията, те ще попаднат в парадоксалното състояние да бъдат правни ограничения, които не могат да бъдат разбрани от юридическа позиция.
Нарастващите закани за националната сигурност, наклонността към усилване пълномощията на органите на изпълнителната власт, опциите за дисторция на правилото за разделяне на „ управляващите " и за ограничение на гражданските права и свободи в спокойно време - всичко това постанова създаването на концептуална рамка, актуализиране и прецизиране на нормативната база по отношение на изключителното състояние.
Автор: доцент доктор Мария Желева
lex.bg
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ