Във време, когато на почит сред мнозина са най-тресящите се

Във време, когато на респект измежду мнозина са най-тресящите се елементи на женската анатомия – млечните жлези и седалищните мускули – някой е възпял очите.

Навик ми е да се разхождам край морето. Не тъй като съм от тези хора, които показват обич към хоризонта с театрално взиране в далечината, а тъй като тук мислите ми се подреждат. Докато ходя по алеята, вятърът разлиства главата ми като тетрадка и сюжетите на идващите ми публикации или разкази сами изплуват.

През последните десетина години по плажа се появи нова мода. Влюбени Ромеовци изписват с великански букви върху пясъка любовни послания – самобитни геоглифи, предопределени да бъдат видени от балюстрадата до Казиното. „ ОБИЧАМ ТЕ! “ – общоприетоо и толкоз огромно, че приливът би трябвало да постави изпитание, с цел да го заличи. Правено е доста пъти. И почтено казано, всяко последващо грандоманско самопризнание върху пясъка не ми задържа вниманието задълго.

Но доскоро не бях обръщал внимание на един различен надпис. Той не е върху пясъка, не търси утвърждението на целия град и не разчита на мащаба. В жанр графити изкуство е, на алеята под Казиното, върху една бетонна подпорна стена, която, да си го кажем, не изглеждаше по-добре преди този момент.

Във време, когато на респект измежду мнозина са най-тресящите се елементи на женската анатомия – млечните жлези и седалищните мускули – някой е възпял очите. Това ме развълнува. Надписът съдържа класическото „ ОБИЧАМ ТЕ “, само че към него е добавено нещо съвсем забравено: „ БАДЕМОВИ ОЧИ “. За спомагателен резултат очите са и нарисувани. Има и сърчице, а в него буквата К. Предполагам, че с нея стартира името на момичето с бадемовите очи.

Колко необичайно и какъв брой красиво. Любовта да не се взира в тялото, а в погледа. Защото няма по какъв начин да използваш красиво в стих думите „ цици “ и „ дупара “. Те не принадлежат на вечността. Но очите… Очите са мястото, където тялото свършва и индивидът стартира.

Хубаво е да знаеш, че по улиците на Бургас към момента вървят романтици. Че в този град има мъже, които обичат красиво и безшумно, без да се надвикват с вълните. Мъже, които оставят следи не в пясъка, а в бетона на всекидневието – там, където животът нормално е недодялан и неопределен.

И може би тъкмо тук е моментът да си спомним за това знаково стихотворение на Христо Фотев. Не като книжовен жест, а като честен. Като увещание. И да се поздравим с него в този тъмен януарски ден.

*

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти какъв брой са хубави.
И очите ти какъв брой са хубави.
И косите ти какъв брой са хубави.

Не се измъчвай повече – бит ме!
Не се щади – бит ме!
Обичай ме
със същинската мощ на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните придвижвания.
Повярвай ми вечно – и в никакъв случай
ти няма да си глупава – бит ме!
И да си зла – бит ме!
Обичай ме!
По улиците, по-късно по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със облекла и без облекла, непрестанно
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са цялостни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкоз за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо хубостта си
с ревностни съмнения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, апелирам те, с цигарите.
Не ме изгубвай в никакъв случай – откривай ме,
изпълвай ме с детинско учудване.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как желая да те задържа вечно.
Да те обичам постоянно –
завинаги.
И какъв брой ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И апелирам те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш вечно,
да ме обичаш постоянно,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си същинска.

*