Васил Василев - Зуека: За твърде кратко сме тук, за да си правим живота тъжен
Васил Василев-Зуека е едно от основните настоящи лица в новия български филм " Ятаган ". Зуека играе публицист, профилиран в областта на тероризма, а компания в лентата му вършат Мариан Вълев, Китодар Тодоров, Жени Калканджиева, Ники Кънчев и доста други. Историята е в жанра на екшън комедията, изпълнена с превратности и съспенс, а към този момент се трансформира в шлагер по кината. Ето какво съобщи Зуека пред Actualno.com.
Господин Василев, защото героят ви в " Ятаган " е публицист, a вие имате прекомерно общо с специалността, с какво опитът дотук ви оказа помощ за облика?
Във кино лентата има изненада - той не се оказва подобен, какъвто се прави - експерт по терориристична активност. Слоганът на кино лентата е " Нищо не е каквото наподобява " - това важи и за героите. Моят воин през целия филм работи с облиците на Жени Калканджиева и Ники Кънчев, усещах се в свои води с тях. Персонажът е човек, който знае какво желае, по какъв начин да го реализира, знае с кого. Безспорно опитът ми от малкия екран ми оказа помощ доста за този облик, тъй като знам по какъв начин работи машината.
Как работи тая машина?
Машината работи от уста на ухо, както са споделили старите франузи.
С какво ви завоюва сюжетът при първия прочит?
Много се смях. Веднага споделих на продуцента Христо Дерменджиев, че ще стане страховит филм. И че това ще бъде най-касовият филм в България. Сценарият е в основата на всичко - при един прекрасен сюжет, филмът постоянно става добре. Освен всичко случихме на режисьор - Андрей Андонов. С него приказваме на еднакъв език - този на изкуството.
Кастингът е събрал едни от най-известните обществени лица - по какъв начин работихте с тях?
Много занимателно. Бях доста впечатлен от Жени Калканджиева, тъй като не е експерт, само че бе научила всички текстове, бе безусловно органична, непрекъснато се интересуваше в подробност и питаше това добре ли е, това добре ли е. С Ники Кънчев също незабавно си намерихме допирните точки, той даваше страхотни хрумвания. За другите артисти - Мариан Вълев го познавам от времето, когато беше студент във кино лентата " Граница " ; и доста ми хареса по какъв начин в " Ятаган " сподели една доверчивост, която бях не запомнил, че има - другояче фенът не би му вярвал. Силно усещане ми направиха Стефан Денолюбов, несъмнено Китодар Тодоров, Любомира Башева - камерата доста я обича. Не мога да не отбележа основния воин - Никсъна (Ивайло Драгиев). Той прави доста скъп облик.
Филмът наподобява се вписва в общоприетата скица, при която всички вършат ред нелепости поради властови напън, който е доста присъщ тук и доста смешен - в случай че го гледаш на филм обаче. Защо сме толкоз подвластни на това?
Защото не обичаме да съблюдаваме закони. Затова и сме на този хал в България. Защото сме вандалска нация. По сходство на това, което споделя Гогол - прелестна е Русия, стига да не се виждат руснаците в нея. Същото може да се каже за България. Проблемът е в нас българите - сюжетът, въпреки и скромен, доста надълбоко дълбае в модерно ръководство на страната.
След десетилетния триумф на " Шинел " и в този момент присъединяване в авторския театър " Дневникът на един вманиачен " в Театър 199 - какво ще ни кажете за Гогол; какво цените най-вече в него, по какъв начин би трябвало да се протяга ръка към негов текст и за какво той е значим към този момент съвсем два века?
Гогол е класик, тъй като приказва за индивида. Класиката с това е друга от всички останали творби. Тя стои отвън времето, тъй като индивидът постоянно е един същ - едни и същи желания, пристрастености, дефекти, които са мощната страна на Гогол. За мен към Гогол има един-единствен метод - с огромно въображение. Защото при него всяка фраза отваря един нов свят, за който може да се хванеш и да направиш настрана произведение. На мен Гогол постоянно ми е приличал на Мариус Куркински - в него постоянно има една особена нервност, едно подозрение, една галактика. Вселена от облици, в която имаме най-малко двоякост във всеки от тях. Плановете не са два - Гогол има трети, четвърти проект и нагоре. Но на първи проект постоянно е съответния човек.
" Господари на ефира " към този момент са " Господари на уеба " - по-свободно и забавно ли е в интернет, без телевизионния контрол?
Много друга среда. Но най-вече за това може да приказва Джуди Халваджиан - в случай че някой свързва това предаване с живота си, това е Джуди. Той го сътвори, бдеше над него, ревизираше всеки имитация и всеки видео материал и продължава да го прави.
Публиката е привикнала да ви вижда като човек, който може да създава комедия от всяка обстановка, в разнообразни функции, посредством разнообразни медиуми - спектакъл, телевизия, кино. Настъпват ли някакви отклонения в частния живот, когато става дума за човек, към който непрестанно има очакване да разсмива?
В живота съм естествен човек, виждам съвсем всичко да схващам с възприятие за комизъм, колкото и да е съществено. Смятам, че сме за прекомерно малко тук, с цел да се втелясваме и да си вършим живота печален.
Натрупахте известност през 90`те; времена, в които множеството от водещите фигури - вие, Мариус, Камен Донев, Стефан Вълдобрев и доста други, получиха нещо като " непреходна популярност ", която не се трансформира във времето. Какво си спомняте за тези времена и с какво те бяха по-различни от сегашните?
Тогава беше началото. Когато всички се опитвахме да откриваме топлата вода. Нямаше интернет да бръкнеш да видиш по какъв начин се прави предаване. Нямаше по какъв начин да видиш по какъв начин се написа за телевизия, по какъв начин се написа за спектакъл, каква е разликата сред литература и кино и литература и спектакъл, и литература и телевизия. На това ние сами трябваше да се учим. И считам, че нашето обучение и предпочитание за изява, желанието да проверим дали наученото е правилно, е движело този напредък, то ни е тикало напред. Спомням си в Ку-Ку по какъв начин го правихме - постановяваше ни се да вземем за пример да вършим два скеча без всевъзможен сюжет. Знаехме единствено каква е тематиката и какво би трябвало да излезе най-после. Но по средата, нищо. Но ставаше по най-простичкия метод, сами изследвахме опциите. Ако в този момент виждам едно Ку-Ку от 92-а, ще кажа, че е доста зле. Зрителят не беше учтив, той към този момент знае какво е хубаво шоу и какво не е. И знае, че в случай че не му хареса може да избере друго. Да не приказваме, че даже малкия екран си отива. Но времената бяха забавни таман с това - че сами трябваше да научим всичко.
Интервю на Райко Байчев
Господин Василев, защото героят ви в " Ятаган " е публицист, a вие имате прекомерно общо с специалността, с какво опитът дотук ви оказа помощ за облика?
Във кино лентата има изненада - той не се оказва подобен, какъвто се прави - експерт по терориристична активност. Слоганът на кино лентата е " Нищо не е каквото наподобява " - това важи и за героите. Моят воин през целия филм работи с облиците на Жени Калканджиева и Ники Кънчев, усещах се в свои води с тях. Персонажът е човек, който знае какво желае, по какъв начин да го реализира, знае с кого. Безспорно опитът ми от малкия екран ми оказа помощ доста за този облик, тъй като знам по какъв начин работи машината.
Как работи тая машина?
Машината работи от уста на ухо, както са споделили старите франузи.
С какво ви завоюва сюжетът при първия прочит?
Много се смях. Веднага споделих на продуцента Христо Дерменджиев, че ще стане страховит филм. И че това ще бъде най-касовият филм в България. Сценарият е в основата на всичко - при един прекрасен сюжет, филмът постоянно става добре. Освен всичко случихме на режисьор - Андрей Андонов. С него приказваме на еднакъв език - този на изкуството.
Кастингът е събрал едни от най-известните обществени лица - по какъв начин работихте с тях?
Много занимателно. Бях доста впечатлен от Жени Калканджиева, тъй като не е експерт, само че бе научила всички текстове, бе безусловно органична, непрекъснато се интересуваше в подробност и питаше това добре ли е, това добре ли е. С Ники Кънчев също незабавно си намерихме допирните точки, той даваше страхотни хрумвания. За другите артисти - Мариан Вълев го познавам от времето, когато беше студент във кино лентата " Граница " ; и доста ми хареса по какъв начин в " Ятаган " сподели една доверчивост, която бях не запомнил, че има - другояче фенът не би му вярвал. Силно усещане ми направиха Стефан Денолюбов, несъмнено Китодар Тодоров, Любомира Башева - камерата доста я обича. Не мога да не отбележа основния воин - Никсъна (Ивайло Драгиев). Той прави доста скъп облик.
Филмът наподобява се вписва в общоприетата скица, при която всички вършат ред нелепости поради властови напън, който е доста присъщ тук и доста смешен - в случай че го гледаш на филм обаче. Защо сме толкоз подвластни на това?
Защото не обичаме да съблюдаваме закони. Затова и сме на този хал в България. Защото сме вандалска нация. По сходство на това, което споделя Гогол - прелестна е Русия, стига да не се виждат руснаците в нея. Същото може да се каже за България. Проблемът е в нас българите - сюжетът, въпреки и скромен, доста надълбоко дълбае в модерно ръководство на страната.
След десетилетния триумф на " Шинел " и в този момент присъединяване в авторския театър " Дневникът на един вманиачен " в Театър 199 - какво ще ни кажете за Гогол; какво цените най-вече в него, по какъв начин би трябвало да се протяга ръка към негов текст и за какво той е значим към този момент съвсем два века?
Гогол е класик, тъй като приказва за индивида. Класиката с това е друга от всички останали творби. Тя стои отвън времето, тъй като индивидът постоянно е един същ - едни и същи желания, пристрастености, дефекти, които са мощната страна на Гогол. За мен към Гогол има един-единствен метод - с огромно въображение. Защото при него всяка фраза отваря един нов свят, за който може да се хванеш и да направиш настрана произведение. На мен Гогол постоянно ми е приличал на Мариус Куркински - в него постоянно има една особена нервност, едно подозрение, една галактика. Вселена от облици, в която имаме най-малко двоякост във всеки от тях. Плановете не са два - Гогол има трети, четвърти проект и нагоре. Но на първи проект постоянно е съответния човек.
" Господари на ефира " към този момент са " Господари на уеба " - по-свободно и забавно ли е в интернет, без телевизионния контрол?
Много друга среда. Но най-вече за това може да приказва Джуди Халваджиан - в случай че някой свързва това предаване с живота си, това е Джуди. Той го сътвори, бдеше над него, ревизираше всеки имитация и всеки видео материал и продължава да го прави.
Публиката е привикнала да ви вижда като човек, който може да създава комедия от всяка обстановка, в разнообразни функции, посредством разнообразни медиуми - спектакъл, телевизия, кино. Настъпват ли някакви отклонения в частния живот, когато става дума за човек, към който непрестанно има очакване да разсмива?
В живота съм естествен човек, виждам съвсем всичко да схващам с възприятие за комизъм, колкото и да е съществено. Смятам, че сме за прекомерно малко тук, с цел да се втелясваме и да си вършим живота печален.
Натрупахте известност през 90`те; времена, в които множеството от водещите фигури - вие, Мариус, Камен Донев, Стефан Вълдобрев и доста други, получиха нещо като " непреходна популярност ", която не се трансформира във времето. Какво си спомняте за тези времена и с какво те бяха по-различни от сегашните?
Тогава беше началото. Когато всички се опитвахме да откриваме топлата вода. Нямаше интернет да бръкнеш да видиш по какъв начин се прави предаване. Нямаше по какъв начин да видиш по какъв начин се написа за телевизия, по какъв начин се написа за спектакъл, каква е разликата сред литература и кино и литература и спектакъл, и литература и телевизия. На това ние сами трябваше да се учим. И считам, че нашето обучение и предпочитание за изява, желанието да проверим дали наученото е правилно, е движело този напредък, то ни е тикало напред. Спомням си в Ку-Ку по какъв начин го правихме - постановяваше ни се да вземем за пример да вършим два скеча без всевъзможен сюжет. Знаехме единствено каква е тематиката и какво би трябвало да излезе най-после. Но по средата, нищо. Но ставаше по най-простичкия метод, сами изследвахме опциите. Ако в този момент виждам едно Ку-Ку от 92-а, ще кажа, че е доста зле. Зрителят не беше учтив, той към този момент знае какво е хубаво шоу и какво не е. И знае, че в случай че не му хареса може да избере друго. Да не приказваме, че даже малкия екран си отива. Но времената бяха забавни таман с това - че сами трябваше да научим всичко.
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ