Годишнина от рождението на Апостола
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 година в Карлово. През 1845 година стартира образованието си в килийното учебно заведение в родния си град, а година по-късно към този момент учи в локалното взаимно учебно заведение. Едва на 14 години остава без татко и грижите за младия Васил поема вуйчо му Василий Караиванов. В интервала 1852-1854 година той живее в локалния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се реалокира в Стара Загора, Левски го последва и приключва II клас на старозагорското класно учебно заведение. Поради отличния триумф на момчето вуйчото дава обещание, че един ден ще го изпрати на обучение в Русия. Това по този начин и не се случва. През 1856-1857 година младежът учи в свещеническото учебно заведение на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а през идната година приема отшелнически ранг дякон с име Игнатий. През 1858 година е ръкоположен за йеродякон и става църковен артист в църквата " Света Богородица “ в Карлово.
На 11 декември 1868 година с параход от Турну Мъгуреле Дякона потегля за Цариград. Оттам стартира първата си обиколка навътре в страната, подкрепят от " Българско общество “. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и изследва публичните настроения и готовността на народа за протест. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.
Според Апостола, до момента в който българите не са изцяло подготвени за независимо въстание, те не би трябвало да влизат в никакви съюзи със прилежащи нации и държавни управления (той доста добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всевъзможни договаряния със сръбското държавно управление са безсмислени, най-малко до момента в който в прилежащата страна господства монархическият шовинизъм и концепцията за " Стара Сърбия ", която включва български земи. Въпреки това, Левски е последовател на концепцията за общи дейности на балканските нации и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с концепцията за страна сплотяваща всички нации и балкански земи – освободени и неосвободени, Левски желае независима българска страна. Той желае българския народ да бъде еднакъв на останалите балкански нации. Тук би трябвало да бъде упоменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че те толерират Османската империя с оглед личните им ползи в Източния въпрос.
За разлика от консервативните среди в националното придвижване, Левски слага връзките с публична царска Русия на кардинални основи. Той вижда дълбокото разграничение сред политиката на Русия и тежненията на българската гражданска война, както и разликите в крайните цели, към които се стремят двете страни. В същото време, теглейки разграничителната линия, той преценя обективната опция за единодушие в общата битка против Османската империя.
Желанието на Левски за самостоятелност на придвижването, за неговата непорочност, без интервенция на непознати сътрудници, без значение от кои страни са те, произтича основно от национално-патриотични му съображения. Именно заради това през 1869 година, когато се сблъсква с един съветски сътрудник, предложен от Одеското българско настоятелство като добър родолюбец, бързо го прогонва.
Апостола прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат обезпечени от презряното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на пари съгласно Дякона би трябвало да бъде непринудено, само че при отвод революционният напън е разрешен.
Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Левски не приключва изцяло връзките си с Букурещкия БРЦК – поддържа връзки най-много посредством Данаил Попов. През същата година БРЦК му изпраща двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.
С пълномощното писмо на 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и продължава активността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства най-много от чорбаджии, става честа процедура. Той насочва искане до Каравелов да обезпечи посредством сръбското държавно управление образование за 150-200 българи в Белградското военно учебно заведение, които в следствие да се трансфорат във военните ръководители на протеста.
Турското държавно управление получава неоспорими доказателства за битие на територията на империята на тайна бунтовна организация, водена от към този момент търсения Васил Левски. След като научава, че Димитър Общи издава всичко, Апостола предизвестява локалните организации да вземат ограничения. Междувременно Централен комитет излиза с неразбираема и несъответстваща позиция във връзка с обира. Предписва първо да се нападне пандизът и да се освободят арестуваните, а ден по-късно упорства за прибързано повдигане на въстанието. Левски също обмисля нахлуване на пандиза, само че преценя, че то може да има пагубни последствия за организацията. Вдигането на въстание в конюнктура на нараснала зоркост на държавното управление също е немислимо.
Все отново като последовател на правилото на вишегласието, Левски не отхвърля решенията на Централен комитет еднолично, а принуждава всеки комитет да отговори на нареждането на Централен комитет. Общото мнение съответствува с това нa Апостола – народът към момента е извънредно неопитен за въстание. Дяконът взема решение, че би трябвало неотложно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК по отношение на решението за въстание, като им изложи националните настроения. В същото време той подрежда на вътрешните комитети въпреки всичко да се приготвят интензивно за протест. Мнозина приятели поучават Левски да се прикрие, до момента в който вълненията отминат. Междувременно държавното управление основава мрежа от шпиони за да открият Апостола.
Левски отпътува за Ловеч, където идва на 25 декември 1872 година Положението, което заварва там, е извънредно тежко. Комитетът не работи съответно, а и властта е на крайник. Къщата на ръководителя поп Кръстьо е под наблюдаване и среща сред него и Апостола е невъзможна. Левски потегля с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто притежател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии виновността за измяната не трябва да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е хванат от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът пробва да си пробие път посредством пукотевица, само че е ранен и заловен. От Къкрина е върнат в Ловеч, а след това е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи извънредно твърдо и не издава никакви детайлности към организацията, като поема цялата отговорност за активността върху себе си. Гордо и борбено пази делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, измежду които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, пробват всевъзможни хитрини, с цел да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, пробват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не съумяват по този метод, съдиите подхващат друга тактичност – изправят пред Левски редица негови някогашни съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята Хаджииванови, Анастас Попхинов и други. Апостолът обаче не трепва. На 8 януари съдът изправя против Левски Димитър Общи, отговорен за протичащото се.
Процесът против Левски остава затулен в загадъчност. За него не написа нито турската, нито международната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и религия в националното дело.
Осъден на гибел и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където през днешния ден се издига неговият монумент в столицата. Смъртта му не просто провокира шок и тъга измежду революционните среди в България и в Румъния, само че бележи началото на рецесия и разтърсвания, от които революционното придвижване в никакъв случай няма да се възвърне изцяло, напомня bulgarianhistory.org.
На 11 декември 1868 година с параход от Турну Мъгуреле Дякона потегля за Цариград. Оттам стартира първата си обиколка навътре в страната, подкрепят от " Българско общество “. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и изследва публичните настроения и готовността на народа за протест. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.
Според Апостола, до момента в който българите не са изцяло подготвени за независимо въстание, те не би трябвало да влизат в никакви съюзи със прилежащи нации и държавни управления (той доста добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всевъзможни договаряния със сръбското държавно управление са безсмислени, най-малко до момента в който в прилежащата страна господства монархическият шовинизъм и концепцията за " Стара Сърбия ", която включва български земи. Въпреки това, Левски е последовател на концепцията за общи дейности на балканските нации и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с концепцията за страна сплотяваща всички нации и балкански земи – освободени и неосвободени, Левски желае независима българска страна. Той желае българския народ да бъде еднакъв на останалите балкански нации. Тук би трябвало да бъде упоменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че те толерират Османската империя с оглед личните им ползи в Източния въпрос.
За разлика от консервативните среди в националното придвижване, Левски слага връзките с публична царска Русия на кардинални основи. Той вижда дълбокото разграничение сред политиката на Русия и тежненията на българската гражданска война, както и разликите в крайните цели, към които се стремят двете страни. В същото време, теглейки разграничителната линия, той преценя обективната опция за единодушие в общата битка против Османската империя.
Желанието на Левски за самостоятелност на придвижването, за неговата непорочност, без интервенция на непознати сътрудници, без значение от кои страни са те, произтича основно от национално-патриотични му съображения. Именно заради това през 1869 година, когато се сблъсква с един съветски сътрудник, предложен от Одеското българско настоятелство като добър родолюбец, бързо го прогонва.
Апостола прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат обезпечени от презряното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на пари съгласно Дякона би трябвало да бъде непринудено, само че при отвод революционният напън е разрешен.
Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Левски не приключва изцяло връзките си с Букурещкия БРЦК – поддържа връзки най-много посредством Данаил Попов. През същата година БРЦК му изпраща двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.
С пълномощното писмо на 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и продължава активността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства най-много от чорбаджии, става честа процедура. Той насочва искане до Каравелов да обезпечи посредством сръбското държавно управление образование за 150-200 българи в Белградското военно учебно заведение, които в следствие да се трансфорат във военните ръководители на протеста.
Турското държавно управление получава неоспорими доказателства за битие на територията на империята на тайна бунтовна организация, водена от към този момент търсения Васил Левски. След като научава, че Димитър Общи издава всичко, Апостола предизвестява локалните организации да вземат ограничения. Междувременно Централен комитет излиза с неразбираема и несъответстваща позиция във връзка с обира. Предписва първо да се нападне пандизът и да се освободят арестуваните, а ден по-късно упорства за прибързано повдигане на въстанието. Левски също обмисля нахлуване на пандиза, само че преценя, че то може да има пагубни последствия за организацията. Вдигането на въстание в конюнктура на нараснала зоркост на държавното управление също е немислимо.
Все отново като последовател на правилото на вишегласието, Левски не отхвърля решенията на Централен комитет еднолично, а принуждава всеки комитет да отговори на нареждането на Централен комитет. Общото мнение съответствува с това нa Апостола – народът към момента е извънредно неопитен за въстание. Дяконът взема решение, че би трябвало неотложно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК по отношение на решението за въстание, като им изложи националните настроения. В същото време той подрежда на вътрешните комитети въпреки всичко да се приготвят интензивно за протест. Мнозина приятели поучават Левски да се прикрие, до момента в който вълненията отминат. Междувременно държавното управление основава мрежа от шпиони за да открият Апостола.
Левски отпътува за Ловеч, където идва на 25 декември 1872 година Положението, което заварва там, е извънредно тежко. Комитетът не работи съответно, а и властта е на крайник. Къщата на ръководителя поп Кръстьо е под наблюдаване и среща сред него и Апостола е невъзможна. Левски потегля с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто притежател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии виновността за измяната не трябва да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е хванат от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът пробва да си пробие път посредством пукотевица, само че е ранен и заловен. От Къкрина е върнат в Ловеч, а след това е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи извънредно твърдо и не издава никакви детайлности към организацията, като поема цялата отговорност за активността върху себе си. Гордо и борбено пази делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, измежду които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, пробват всевъзможни хитрини, с цел да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, пробват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не съумяват по този метод, съдиите подхващат друга тактичност – изправят пред Левски редица негови някогашни съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята Хаджииванови, Анастас Попхинов и други. Апостолът обаче не трепва. На 8 януари съдът изправя против Левски Димитър Общи, отговорен за протичащото се.
Процесът против Левски остава затулен в загадъчност. За него не написа нито турската, нито международната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и религия в националното дело.
Осъден на гибел и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където през днешния ден се издига неговият монумент в столицата. Смъртта му не просто провокира шок и тъга измежду революционните среди в България и в Румъния, само че бележи началото на рецесия и разтърсвания, от които революционното придвижване в никакъв случай няма да се възвърне изцяло, напомня bulgarianhistory.org.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ