Вашингтон заби последния пирон в ковчега на свободната търговия, пише

Вашингтон заби последния гвоздей в ковчега на свободната търговия, написа Politico. А Европа – в предишното неин разгорещен бранител – се пробва трескаво да промени своята философия. Сега тя в действителност поддържа прекратяването на свободната търговия.

Нито една значима европейска външнополитическа тирада или документ не е приключена без позоваване на екзистенциалното значение на мултилатерализма и основания на правила ред. Реториката остава непокътната и до през днешния ден, само че мултилатерализмът остава единствено рефлексивна последица от всичко, което европейците споделят за ролята си в света.

Но в реалност Европа прави малко, с цел да предотврати трагичния колапс на световното ръководство.

В разнообразни моменти от своята история Европа е била най-твърдият бранител на мултилатерализма. Това беше най-очевидно по време на последните републикански администрации в Съединените щати, когато Вашингтон отхвърли интернационалните правила, механизми и организации и предприе едностранни дейности.

По време на първата администрация на Джордж У. Буш европейците гордо подкрепяха Организация на обединените нации и интернационалното право, изключително по отношение на войната в Ирак. Мнозина помнят какъв брой буйно тогавашният френски външен министър Доминик дьо Вилпен защитаваше Организация на обединените нации като „ храм “, пазещ „ съвестта “ и „ идеалите “. И по време на Белия дом на Доналд Тръмп, когато той потъпка Парижкото съглашение за климата, Световната комерсиална организация (СТО), Световната здравна организация и доста други, немският канцлер Ангела Меркел се появи като бранител на свободен свят, учреден на ясни правила.

Когато актуалният президент Джо Байдън встъпи в служба през 2020 година, имаше същинска вяра за многостранно възкръсване по линиите на концентрични кръгове, от Г-7 до Г-20 и по-широки интернационалните организации. Дори беше допустимо да се реализиран съответни резултати: задължения, поети на Конференцията на Организация на обединените нации за изменението на климата COP26 в Глазгоу, както и световна минимална данъчна ставка за мултинационалните корпорации, призната от Г-7, Г-20 и Организацията за икономическо съдействие и развиване (ОИСР). ).

Въпреки това, с разполагането на съветски войски в Украйна, усилването на съперничеството сред Съединените щати и Китай и възходящото неодобрение на Глобалния Юг от Глобалния Север, разделянето единствено се утежни. COP27 в Шарм ел-Шейх не съумя да поеме нови задължения в региона на климата — да не приказваме за стимулиране на съответни дейности — а COP28 в Дубай тази година дава обещание още повече да смъкна летвата на световните цели. Всичко това се случва във време, когато опустошителните последствия от изменението на климата бушуват по цялата планета и силите на съпротивата фрапантно трансформират тактиката си – те провеждат плашещи сюжети за края на света, които ще доведат до парализа в този момент, защото цялостното отказване към този момент не работи.

И до момента в който преходът към зелена сила продължава, в този момент парадоксално той се движи от двуполюсна конкуренция (между Съединени американски щати и Китай), а не от многостранно съдействие. Глобалната климатична дипломация, в миналото горделивост на Европейски Съюз, намерено замря.

Междувременно, след години на задънена улица, СТО умря безшумно. Държавният капитализъм на Китай постоянно е изглеждал като парче, прекомерно огромно за дъвчене, само че Вашингтон беше този, който заби последния гвоздей в ковчега на свободната търговия, първо при Тръмп, а по-късно при Байдън. А Европейски Съюз, в миналото негов разгорещен бранител, трескаво се пробва да пренапише своята философия (и да промени своята ДНК).

При разкриването на споразуменията за свободна търговия, реализирани неотдавна с Чили, Нова Зеландия и Кения, европейските водачи от ден на ден признават, че икономическата сигурност в този момент е преди всичко. Разбира се, това е единствено „ понижаване на риска “, а не „ отдръпване “, „ отворена стратегическа автономност “, не „ автокрация “ и „ самоотбрана “,  не протекционизъм. Но го наречете както желаете и европейската версия на американския метод „ дребен двор с висока ограда “ значи единствено, че Европа в действителност поддържа края на свободната търговия.

Ситуацията в Организация на обединените нации е още по-лоша. Съветът за сигурност на Организация на обединените нации беше вързан с ръце и крайници през по-голямата част от своята история, а моментите на консенсус през 90-те и 2000-те години бяха единствено изключение от общото предписание. Но в този момент разривът наподобява е достигнал точката, от която няма връщане, защото поредност от различия сред Запада и Русия, от една страна, и Съединените щати и Китай, от друга, блокират на практика всички стратегически решения.

Общото заседание на Организация на обединените нации преди няколко седмици беше презрян театър, със злокобно празни зали, посрещащи единствено няколко международни водачи, които почетоха мотива, като немския канцлер Олаф Шолц. Други – в това число английският министър председател Риши Сунак и френският президент Еманюел Макрон – подцениха напълно годишната среща.

Но нещата не са по-добри за районните организации. Организацията за сигурност и съдействие в Европа е пред колапс, защото Русия пречи на бюджета на организацията да бъде утвърден с консенсус. И даже световни организации като Г-20, на които беше отредена ролята на многостранен представител на многополюсния свят, са безусловно неспособни на взаимни дейности.

Както Индонезия, която ръководи Г-20 предходната година, по този начин и Индия тази година, макар всички различия по украинския спор, като по знамение съумяха да одобряват обща декларация на водачите. Ню Делхи сполучливо вкара Африканския съюз в блока, а министър-председателят Нарендра Моди се възползва от отсъствието на съветския президент Владимир Путин и китайския президент Си Дзинпин и дружно с други международни водачи започва търговски маршрут, свързващ Индия, Близкия изток и Европа, нещо като отговор на китайската самодейност “Един пояс, веднъж ” Малко обаче се прави с присъединяване на цялата Г-20, в това число по стопански или климатични въпроси, които от време на време са неотделими от политическите и стратегическите.

Единствените организации с попътен вятър в платната са тези, които отразяват актуалното разделяне, а не се борят с него: G7-Plus и BRICS-Plus.

В продължение на доста години сме обсъждали дали един многополюсен метод ще ускори многостранността или, в противен случай, ще я отслаби. Сега знаем сигурно: той я умъртви. И сама Европа няма да има въздействието, с цел да избави мултилатерализма от тъжната му орис в един разпадащ се свят. Тъжната истина обаче е, че тя даже не се пробва.

Европейски Съюз влага в мини-клубове като G7, развива различни пан-европейски организации като Европейската политическа общественост и се стреми да възобнови разширението си, само че безшумно изостави многостранните организации, които преодоляват геополитическите разлики. Разбира се, никой не чака Европа да се ангажира с Русия, когато континентът е в спор. Но към този момент европейската архитектура за сигурност би трябвало да бъде построена отначало – не с Русия, а с цел да се отбрани от нея.

Проблемът обаче е, че Европа не може изцяло да завоюва страни, които не споделят изцяло нейните желания. Въпреки откровената религия в нуждата от по-добри връзки със страните от световния юг, напъните на Европейски Съюз в тази тенденция искрено не са впечатляващи. И от дипломатическа позиция, тези страни занапред би трябвало да бъдат същински изслушани с техните недоволства и желания.

Въпреки че европейците шумно осъдиха ултиматума на Буш „ Който не е с нас, той е срещу нас “, самите те в този момент се усещат неловко от страни, които „ не са нито с нас, нито срещу нас “. Това важи и за сигурността: изправен пред безредици в Сахел и опозиция против европейските (по-специално френските) политики в района, блокът побърза да създаде различен курс на деяние. Същото важи и за Близкия изток, където трагичният изблик на принуждение изненада освен Израел: и Изтокът, и Европа последователно се отдръпнаха от района. И макар че от икономическа позиция Global Gateway към момента съществува като друга опция на китайския пояс, веднъж (обещаващ облага от 300 милиарда евро, в този момент по отношение на плана ЕС-Близкия изток-Индия), след две години това начинание към момента не е довело до забележими резултати.

И най-после, до момента в който Европа беше права да основава своите дейности на Зелената договорка преди пет години, континентът не съумява да финансира смекчаването и адаптирането там, където е най-необходимо: Африка.

Европа сама не може да избави основания на правила интернационален ред, концентриран върху Организация на обединените нации. Но тя може и би трябвало да направи доста повече, с цел да резервира мултилатерализма и интернационалното съдействие със страните от Глобалния юг – и по този метод да избави себе си.