Лесно ли е да бъдеш Бог
Вампирската империя на Виктор Пелевин „ Empire V ” е на българския пазар от предишния четвъртък, с помощта на издателство „ Парадокс “. В осмия си разказ съветският владетел на словото ни показва свят, ръководен от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са определена прослойка. Преводач на „ Empire V ” („ Ампир „ В ”, във вид за заглавието, който също носи многопластов смисъл) е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата. Корицата и илюстрациите са на авангардиста Sasha Berg, който приема поканата да работи за българското издание.
И в Русия, и на открито – където е преведен – създателят провокира съвсем равни дози пристрастно страхопочитание и сериозни отрицания. Втората група даже към този момент му е намерила антирекламния „ слоган ”: от дълго време Пелевин написа един и същи разказ. Феновете му пък подържат огромния уебсайт за създателя и творчеството му, по едно и също време разбулвайки осведомителни легенди за личността му, и като му оставят опцията да не се мярка персонално в мрежата. Самият Виктор Олегович споделя някъде, че избира да написа книгите си, вместо да развива личния си мит. А доброжелателите му откриват в текст след текст засилващ се контрастност и компактност на картината от постсъветския обичай и общество. Когато прочетох на първо време „ Поколението ”, „ Книгата на плътеника ” и „ Империята ” в тази поредност, и аз се поусъмних дали това не е, хайде да кажа, „ сериал ” от три елементи на тематика „ обичай и психика на днешния някогашен руски човек ”. С повече философия, за по-напреднали (образователно) читатели, примерно в единия завършек на път, дето от другата страна върви Сергей Минаев, като и двамата се намират в еднообразно геополитическо и публично време, а количеството абстракции са щрих от креативния натюрел на създателите. Та сред „ мацките ” на Минаев и лисицата Ай на Пелевин по-съществените разлики са в насъбрания опит: за малко повече от 7 съзнателни години за дадена мацка, или много повече от 7 века за лиска и посестримите и́. Въпреки, че вместимостта на наличието в черепната празнина на мацката е съвсем еднообразно – колкото на лисица. Е, животът по време на Съветския съюз и по-преди от тази съмнителна ера, очевидно дава метафизичен плодове за мозъка. Докато този в „ новото време ” – единствено щения за облекчаване на физиологични потребности. Когато обаче прехвърлиш и други четива от Пелевин, картината в действителност – с изключение на по-плътна – става по-богата на нюанси и в сюжет и в метафорите. Писателят, който твърди, че обича доста Изтока и прекарва там повече време, в сравнение с в родината си, в допълнение ерудира читателите си, а сътрудниците му от „ другата страна на пътя ” просто разказват всеобщите неодобрение и отричане. Всичко обаче се върти към гламура и дискурса.
Предлагаме едно от дребното изявленията на Пелевин, измъкнато от уеб страницата му. Започнахме с по просторен текст, писан от млада дама, явно добре литературно и лингвистично готова, в опит да възвърнем на българския четец усета към по-задълбоченото писане, в контраст на стилните в последно време, неразбираеми по род, " ревюта " за книги в знайни и незнайни блогове с безпричинно самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели тъкмо както го вършат и халдеите на Пелевин. Но мъчно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени условия възкликват дори в заглавие на книга едни двама братя фантасти. В изявлението писателят – въпреки всичко – разкрива всякакви работи за себе си. Другаде открих лист и подробно подредени „ всичките ” към 40-тина изявленията и материали с присъединяване му. Замислих се, че никак не са доста, като имаме поради, че още през 1990 година се появява „ Затворникът и Шестопръстия ”.
* * * * *
Наталия Кочеткова
Писателят Виктор Пелевин: „ Руският върколак е повече от върколак ”
(текстът е от персоналния уебсайт на създателя, поддържан от неговото почитател общество с персоналното утвърждение на автора; прев.Александрина Петрова)
Излизането на книгата на Пелевин тази година бе предшествано от скандал: незнайно по какъв начин черновата на романа се появи в интернет, където всеки искащ можеше да я прочете. За това по какъв начин в столицата са се появили вампири, за какво дискурсът и гламурът ръководят света и по какъв начин черновата на „ Empire V ” изтече в Мрежата, Виктор Пелевин споделя в извънредно изявление пред Наталия Кочеткова.
За кого работи фабриката за пари?
- Вашите вампири разрушават обичайните показа от митовете и книгите за техните същества. Те не са кръвожадни чудовища, а висше звено на Земята след Бог. Тяхната активност наподобява на „ млекодобивно отглеждане на животни ” – те не убиват хората, а ги доят. Не бяхте ли прелъстен да си поиграете на Брам Стокър?
В.П. : Струва ми се, че моите вампири са доста по-страшни. Ужасиите могат да имат друг темперамент. Има такива, с които са ни приучили да свикнем още от детството и ние просто не ги виждаме. Според мен, мъчно е да се измисли нещо по-страшно от актуалния град. Какво съставлява градът? Там хората живеят, тъй като по-рано в града са умрели доста други. Още и тъй като, това е фабрика за пари. Само че, за кого работи тази фабрика? Даниил Андреев би се съгласил, че надали е за хората.
Хората не схващат дори неясно силите, които ръководят живота им. Те не проумяват смисъла на своята еволюция. Това, което се назовава „ напредък ” е сложило индивида доста по-ниско от живеещото на независимост животно. Начинът на живота на звяра – да яде екологично чиста храна, да живее в най-подходящите за организма му климатични условия, доста да се движи и в никакъв случай да не се вълнува за нищо – е наличен през днешния ден единствено за някой милионер, отдал се на отмора. А елементарният човек работи цялостен живот с изплезен от отмалялост език, а сетне умира от стрес, едвам съумял да се разплати за бърлогата сив бетонния мравуняк. Единственото, което е в положение да направи, е да пусне децата си в същото колело.
Градът – това са доста, доста такива истории, умножени една по друга. Когато потискащата повърхностност на този живот надвишава страха от гибелта, стартират войни. Щом натежи страхът от гибелта – настава мир. Ето такава люлка ни люлее, това е всекидневието ни. „ Дракула ” на Брам Стокър гледаме единствено с цел да отдъхнем едва-едва и да се разсеем мъничко.
Политкоректност и гламур
- „ Червената течност ” вместо кръв и други евфемизми са подигравка на политкоректността. Как мислите, в какви случаи политкоректността и произлизащите от нея лингвистични химери са оправдани и по кое време наподобяват комично?
В.П. : Мисля, че политкоректността е оправдана, когато разрешава да се резервира човешкото достолепие. Малко смешно е, когато я трансформират във култ и народен фетиш.
Никому не е нужна „ He-or-shema ”, както в Америка, само че прочут най-малко от политкоректни клишета няма да попречи на всяко общество, където една до друга живеят разнообразни народи. Американците СА прагматични хора. Те СА въвели политкоректността, тъй като тя мигновено построява фиктивен мост над прочувствено зареденото тресавище. Наречете негъра чернокож и над вас ще надвисне част от отговорността за търговията с плебеи. Но в случай че го наречете афроамериканец, може умерено да го уволните от работа.
Политкоректността създвава ясни правила и опирайки се на тях, може да се избегне двусмислеността, въпреки – сама за себе си – тази политкоректност да е доста двусмислено нещо. Същността и́ е в публичния контракт в оптимално сбита форма. Удобно е, тъй като икономисва време и сили. Може би, това би трябвало да се учи в учебно заведение.
- Дискурсът и гламурът СА главните дисциплини, които преподават на младите вампири. Защо ги смятате за основни понятия на актуалното общество?
В.П. : Защото те са такива. Гламурът е скрита идеология на обществото, която афишира себе си за постидеологична или наема технолози за създаване на „ потемкински ” идеологии. При гламурната идеология ролята на агитпроп се извършва от рекламата – писал съм за това в „ Generation „ П ”. А дискурсът е гламур на духа, единствената форма на гламура, налична за хора с отсрочена обществена реализация.
Впрочем, коства ми се, че да употребиш димята „ неудачник ” не е политически правилно, по-добре е, съгласно мен, да се употребява абревиатурата „ ЛОСР ” или „ ЛСОСР ” (Лица С Отложена Социална Реализация – б.прев.). По този мотив вампирите споделят по този начин: в случай че гламурът е секс, изразен посредством пари́, то дискурсът е секс, който не е задоволително изразен посредством пари, които ги няма. Може да се каже, че гламурът и дискурсът наподобяват на синус и косинус (от думата „ sin ” – грях), коства ни се, че сред тях има разлика, само че това е просто фазово отместване. Естествено е вампирите да учат тези два предмета. Те би трябвало да бъдат на крачка пред хората във всичко.
Майсторът, Маргарита и Нощният патрул
- Чрез преселването си от един притежател в различен и запомнянето на всичко, което е ставало в „ предходния живот ”, езикът на вампира извършва функционалността на културна памет. Излиза, че културата е демонична в своята същина, по този начин ли?
В.П. : Аз не мисля, че в културата има някаква същина. Или, по-точно, концепцията за такава „ същина ” се явява откъс от някои култури – да вземем за пример като теорията за „ културните организми ” на Шпенглер, „ историческия материализъм ” на Суслов и прочие. Аз виждам на живота по-просто, за мен културата е просто калейдоскоп. Каква „ същина ” да се крие в калейдоскопа? Тя е единствено в очите на тези, които гледат в него. Именно тази проеектираща се същина ще придава смисъл и взаимна йерархичност на зараждащите картини, правейки ги демонични или какви ли не още. При това на гледащия в калейдоскопа, естествено, ще му се коства, че демонът е самият калейдоскоп.
- Какво е отношението Ви към „ Майсторът и Маргарита ” на Булгаков? Читателите и́ се разделят на такива, които считат книгата за шедьовър и други, за които тя е тривиален разказ.
В.П. : За мен „ Майсторът и Маргарита ” е една от най-великите книги на ХХ-и век. Това е най-важният текст измежду всичко, написано в руско време. Никога не съм виждал хора, които да я назовават тривиален разказ, дори ми е мъчно да си показва такива титани на духа. Понякога споделят за книгата, че тя е квинтесенцията на руския опит и заради това не е изключително разбираема за тези, които го нямат. Тя се възприема нелошо и на Запад – примерно Бьорк я хвали, а тя няма руския опит.
- А „ Нощен патрул ” на Лукяненко попадал ли ви е? Струва ми се, че от време на време го пародирате?
В.П. : Гледал съм кино лентата. Много актуален филм – формиран е не от обособени подиуми, а от клипове. Абсолютно друг вид операторска работа и постановка. Виждаме не просто един замърсен трен, чаша кръв или лицето на героя – виждаме реклама на замърсен трен, реклама на чаша с кръв, или реклама на лицето на героя и така нататък Този филм като че ли популяризира всички обекти, попадащи пред камерата. Потресаващо е. Много надарен режисьор. Ако не бъркам, по-рано е правил клипове „ Световна история ” на „ Банка „ Империал ”: за Суворов, за Великия инка. Жалко, че не ги снимат към този момент. Беше доста запаметяваща се серия филмчета. Само че приключи някак неясно, липсваше финален клип.
Някога бях измислил подобен вид: безкрайна опашка от намръщени хора с номера на дланите. Стоят в някаква банка. Над опашката се разнася шепот: „ Отварят ли? ” – „ Не, не отварят. ” – „ Казват, че през днешния ден няма и да отворят повече. ” И благосклонен дикторски глас: „ Банка „ Империал ”, Световната история, „ Банка „ Империал ”. Ако сте поръчали подигравка.
Френска целувка на студа
- Прадеди на основния героя в книгата Рома Шчоркин са прибалтийските барони декор Щорквинкел. Вие в миналото интересувал ли сте се от родословието си? Разказвали са ми, че до революцията Пелевини са били притежатели на верига манифактурни заводи.
В.П. : Не, едва ли съм от тези Пелевини. Ако моите предшественици са се занимавали с манифактура, аз най-вероятно щях да пиша криминалета.
- Просто не мога да не попитам: истина ли е, че изгубването на ръкописа на романа е плод на небрежност в издателството? Или е занимателен ПиАр ход?
В.П. : Доколкото знам, не е някакво недовиждане, а е кражба. На вас ви наподобява на занимателен рекламен трик, а на мен ми припомня насилствена френска целувка на студа. Виждате какъв брой разнообразни могат да бъдат асоциациите.
- Нямахте ли предпочитание да измененията нещо в книгата, с цел да се отличава тя от пусната пиратска версия, както беше направил в сходна обстановка Маркес?
В.П. : В мрежата изтече чернова – сурова и незавършена версия, която персонално на мен, не ми е изключително прелестно да чета. Хемингуей споделяше, че първите чернови са лайняни. В хода на работата аз импортирам голямо количество ремонти, от време на време трансформирам двайсет-трийсет % от текста. Обидно ми е, че извадиха на показ вид, който може да скапе усещането от книгата.
- Запознат сте с театралния план Shlem.com по „ Шлем на ужаса ” на младата прибалтийска режисьорка Живиле Монтвилайте, построен като „ актив фикшън щоу ”. Когато имаме по едно и също време спектакъл, литература, видео, музика, живописен пърформънс и интерактивно шоу. Как се отнасяте към нещо от подобен темперамент?
В.П. : Запознат съм с плана от интернет. Според мен е доста забавен. Приятно ми е, че режисьорката се е обърнала към този текст.
- Не ви ли смущава, че Монтвилайте е преправила финала, вследствие на което мощно е опростила концепцията на книгата?
В.П. : Не. Още повече, че книгата няма една-единствено концепция. Има доста хрумвания в нея. Същността на взаимоотношенията на писателя и режисьора е в това, че режисьорът стартира своята работа от там, където писателят свършва. Това е като втората степен на ракетата, която може да я води на най-неочаквано място, някъде оттатък. Писателят не трябва да се меси в този развой. Най-добре е въобще да не знае нищо за това.
- Днес всички художествени творби престават да бъдат единствено литературни феномени и намират място в гранични области – появяват се паралелни планове в интернет, театъра, киното. Например, в последния разказ на Борис Акунин „ Ф.М. ” на читателя се предлага самичък да разгадае ребуса. Победителя го чака златен пръстен. Вие мислили ли сте за нещо сходно?
В.П. : Не. Въпреки цялото ми почитание към Борис Акунин, не съм възнамерявал да се заема с разгадаването на ребуса.
Източни правила с европейски обичаи
- А какво е отношението Ви към стиховете във форума на Вашия уебсайт? Има и доста занимателни – примерно, стихотворението за писателите, написано на жаргона на „ утайката ” на обществото?
В.П. : Там, във форума, има доста второстепенни поети, тяколко отлични поети и двама велики – „ Минздрав ” и „ Монти Пайтън ”. Мисля си незабавно да зачисля Минздрав в ОБЕРИУ.
- Във форума открих още една любопитна имитация: младеж желае да купи облекла за обичаното си момиче. Като пример за жанр е взета лисицата Ай от „ Свещената книга на плътеника ”. Питам се дали героинята Ви е замислена като актуален секс-символ?
В.П. : Не, замисълът беше, тя да е персоналният ми секс-символ. Изобщо не разбирам, за какво младежът ще купува облекла за момичето си, в случай че, несъмнено, то не е гумено момиче. Не бива да се отнасяме към дамата с такова пренебрежително съмнение. Тя може умерено да свърши някои неща и сама.
- За септемврийската галерия на книгата в Москва беше пристигнала младата френска писателка от китайски генезис Шан Са. Дебютният и́ разказ „ Вратата на небесното успокоение ” е почетен с „ Гонкур ”. За своя фасон на писане тя споделя, че се пробва да съчетае правилото на източната живопис – силует без размер – с европейската традиция – размер без силует (т.е. масло). Като се има поради, че Вие прекарвате доста време на Изток, можете ли да кажете, че нещо сходно Ви е близко?
В.П. : Ако опитаме да обединим силует без размер с размер без силует, ще получим силует с размер. Защо да сплотяваме източните правила с европейските обичаи поради толкоз елементарен резултат. И по този начин, всеки предмет има тези атрибути. А думите, все едно, в никакъв случай няма да имат нито силует, нито размер. Въпреки всичко, казаното от Шан Са ми е доста близко. Ще обясня за какво.
Малко по-рано говорихме за дискурса като вариация на гламура. Ето това е типичен образец по какъв начин гламурът и дискурсът преливат един в различен и се сливат в едно цяло, образувайки апетитен, хрупкав и калориен (но с мярка) артикул.
Митологични особи
- Тимур Кибиров беше споделил, че е написал поемата „ К.У.Черненко ”, тъй като руският служител е безспорен мит. За него не се знае нищо и затова, създателят е свободен при конструирането на художествения облик. Вие пък не участвате в литературни кръгове и конгреси, отказвате да поддържате връзка с публицисти, непрекъснато подчертавате, че прекарвате доста малко време в Москва. Не се ли страхувате да се превърнете в митологична персона или даже в персонаж в нечия книга?
В.П. : Знаете ли, въобще всичко е един безспорен мит. Човек не знае какво съставлява той самият, от кое място се е взел тук и накъде е тръгнал след това. Затова Тимур Кибиров е така неизчерпаемо мистериозен, както и К.У.Черненко, или ние с вас.
Единственото, в което можем да бъдем стопроцентово уверени е днешният обменен курс на централната банка. Но дори и в този случай, не всичко е по този начин просто, поради което и написах романа за „ империята ”.
А що се отнася до моя метод на живот, той си е напълно общоприет, даже прост, за един публицист. Мнозина писатели заобикалят публичността. Това е по-скоро предписание, в сравнение с изключение. На доктрина, писателят може да бъде и книжовен лентяй, само че ми се коства, че подобен хибрид няма да е успешен. Нали знаете, като летящия ескаватор – кардинално такава машина може да се построи, само че тя едва ли ще може и да копае, и да лети добре. Не се отхвърлям да поддържам връзка с публицисти, нашият диалог го потвърждава. Но се старая да сведа до най-малко това почетно обвързване.
А да стана персонаж в нечия книга… Мисля, че мога да бъда подобен единствено в лична книга. Нещо, което и върша към този момент доста години. Ако стана персонаж в непозната книга, то тя ще бъде такава някаква, за митологичен воин. Един тип митична персона. А тези особи живеят по свои лични закони. Ние не можем да повлияем на ставащото с тях.
Източник:
Тексът е общително възложен за форума/сайта на писателя от в. ”Известия ” (http://pelevin.nov.ru/interview/o-empire/1.html)
И в Русия, и на открито – където е преведен – създателят провокира съвсем равни дози пристрастно страхопочитание и сериозни отрицания. Втората група даже към този момент му е намерила антирекламния „ слоган ”: от дълго време Пелевин написа един и същи разказ. Феновете му пък подържат огромния уебсайт за създателя и творчеството му, по едно и също време разбулвайки осведомителни легенди за личността му, и като му оставят опцията да не се мярка персонално в мрежата. Самият Виктор Олегович споделя някъде, че избира да написа книгите си, вместо да развива личния си мит. А доброжелателите му откриват в текст след текст засилващ се контрастност и компактност на картината от постсъветския обичай и общество. Когато прочетох на първо време „ Поколението ”, „ Книгата на плътеника ” и „ Империята ” в тази поредност, и аз се поусъмних дали това не е, хайде да кажа, „ сериал ” от три елементи на тематика „ обичай и психика на днешния някогашен руски човек ”. С повече философия, за по-напреднали (образователно) читатели, примерно в единия завършек на път, дето от другата страна върви Сергей Минаев, като и двамата се намират в еднообразно геополитическо и публично време, а количеството абстракции са щрих от креативния натюрел на създателите. Та сред „ мацките ” на Минаев и лисицата Ай на Пелевин по-съществените разлики са в насъбрания опит: за малко повече от 7 съзнателни години за дадена мацка, или много повече от 7 века за лиска и посестримите и́. Въпреки, че вместимостта на наличието в черепната празнина на мацката е съвсем еднообразно – колкото на лисица. Е, животът по време на Съветския съюз и по-преди от тази съмнителна ера, очевидно дава метафизичен плодове за мозъка. Докато този в „ новото време ” – единствено щения за облекчаване на физиологични потребности. Когато обаче прехвърлиш и други четива от Пелевин, картината в действителност – с изключение на по-плътна – става по-богата на нюанси и в сюжет и в метафорите. Писателят, който твърди, че обича доста Изтока и прекарва там повече време, в сравнение с в родината си, в допълнение ерудира читателите си, а сътрудниците му от „ другата страна на пътя ” просто разказват всеобщите неодобрение и отричане. Всичко обаче се върти към гламура и дискурса.
Предлагаме едно от дребното изявленията на Пелевин, измъкнато от уеб страницата му. Започнахме с по просторен текст, писан от млада дама, явно добре литературно и лингвистично готова, в опит да възвърнем на българския четец усета към по-задълбоченото писане, в контраст на стилните в последно време, неразбираеми по род, " ревюта " за книги в знайни и незнайни блогове с безпричинно самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели тъкмо както го вършат и халдеите на Пелевин. Но мъчно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени условия възкликват дори в заглавие на книга едни двама братя фантасти. В изявлението писателят – въпреки всичко – разкрива всякакви работи за себе си. Другаде открих лист и подробно подредени „ всичките ” към 40-тина изявленията и материали с присъединяване му. Замислих се, че никак не са доста, като имаме поради, че още през 1990 година се появява „ Затворникът и Шестопръстия ”.
* * * * *
Наталия Кочеткова
Писателят Виктор Пелевин: „ Руският върколак е повече от върколак ”
(текстът е от персоналния уебсайт на създателя, поддържан от неговото почитател общество с персоналното утвърждение на автора; прев.Александрина Петрова)
Излизането на книгата на Пелевин тази година бе предшествано от скандал: незнайно по какъв начин черновата на романа се появи в интернет, където всеки искащ можеше да я прочете. За това по какъв начин в столицата са се появили вампири, за какво дискурсът и гламурът ръководят света и по какъв начин черновата на „ Empire V ” изтече в Мрежата, Виктор Пелевин споделя в извънредно изявление пред Наталия Кочеткова.
За кого работи фабриката за пари?
- Вашите вампири разрушават обичайните показа от митовете и книгите за техните същества. Те не са кръвожадни чудовища, а висше звено на Земята след Бог. Тяхната активност наподобява на „ млекодобивно отглеждане на животни ” – те не убиват хората, а ги доят. Не бяхте ли прелъстен да си поиграете на Брам Стокър?
В.П. : Струва ми се, че моите вампири са доста по-страшни. Ужасиите могат да имат друг темперамент. Има такива, с които са ни приучили да свикнем още от детството и ние просто не ги виждаме. Според мен, мъчно е да се измисли нещо по-страшно от актуалния град. Какво съставлява градът? Там хората живеят, тъй като по-рано в града са умрели доста други. Още и тъй като, това е фабрика за пари. Само че, за кого работи тази фабрика? Даниил Андреев би се съгласил, че надали е за хората.
Хората не схващат дори неясно силите, които ръководят живота им. Те не проумяват смисъла на своята еволюция. Това, което се назовава „ напредък ” е сложило индивида доста по-ниско от живеещото на независимост животно. Начинът на живота на звяра – да яде екологично чиста храна, да живее в най-подходящите за организма му климатични условия, доста да се движи и в никакъв случай да не се вълнува за нищо – е наличен през днешния ден единствено за някой милионер, отдал се на отмора. А елементарният човек работи цялостен живот с изплезен от отмалялост език, а сетне умира от стрес, едвам съумял да се разплати за бърлогата сив бетонния мравуняк. Единственото, което е в положение да направи, е да пусне децата си в същото колело.
Градът – това са доста, доста такива истории, умножени една по друга. Когато потискащата повърхностност на този живот надвишава страха от гибелта, стартират войни. Щом натежи страхът от гибелта – настава мир. Ето такава люлка ни люлее, това е всекидневието ни. „ Дракула ” на Брам Стокър гледаме единствено с цел да отдъхнем едва-едва и да се разсеем мъничко.
Политкоректност и гламур
- „ Червената течност ” вместо кръв и други евфемизми са подигравка на политкоректността. Как мислите, в какви случаи политкоректността и произлизащите от нея лингвистични химери са оправдани и по кое време наподобяват комично?
В.П. : Мисля, че политкоректността е оправдана, когато разрешава да се резервира човешкото достолепие. Малко смешно е, когато я трансформират във култ и народен фетиш.
Никому не е нужна „ He-or-shema ”, както в Америка, само че прочут най-малко от политкоректни клишета няма да попречи на всяко общество, където една до друга живеят разнообразни народи. Американците СА прагматични хора. Те СА въвели политкоректността, тъй като тя мигновено построява фиктивен мост над прочувствено зареденото тресавище. Наречете негъра чернокож и над вас ще надвисне част от отговорността за търговията с плебеи. Но в случай че го наречете афроамериканец, може умерено да го уволните от работа.
Политкоректността създвава ясни правила и опирайки се на тях, може да се избегне двусмислеността, въпреки – сама за себе си – тази политкоректност да е доста двусмислено нещо. Същността и́ е в публичния контракт в оптимално сбита форма. Удобно е, тъй като икономисва време и сили. Може би, това би трябвало да се учи в учебно заведение.
- Дискурсът и гламурът СА главните дисциплини, които преподават на младите вампири. Защо ги смятате за основни понятия на актуалното общество?
В.П. : Защото те са такива. Гламурът е скрита идеология на обществото, която афишира себе си за постидеологична или наема технолози за създаване на „ потемкински ” идеологии. При гламурната идеология ролята на агитпроп се извършва от рекламата – писал съм за това в „ Generation „ П ”. А дискурсът е гламур на духа, единствената форма на гламура, налична за хора с отсрочена обществена реализация.
Впрочем, коства ми се, че да употребиш димята „ неудачник ” не е политически правилно, по-добре е, съгласно мен, да се употребява абревиатурата „ ЛОСР ” или „ ЛСОСР ” (Лица С Отложена Социална Реализация – б.прев.). По този мотив вампирите споделят по този начин: в случай че гламурът е секс, изразен посредством пари́, то дискурсът е секс, който не е задоволително изразен посредством пари, които ги няма. Може да се каже, че гламурът и дискурсът наподобяват на синус и косинус (от думата „ sin ” – грях), коства ни се, че сред тях има разлика, само че това е просто фазово отместване. Естествено е вампирите да учат тези два предмета. Те би трябвало да бъдат на крачка пред хората във всичко.
Майсторът, Маргарита и Нощният патрул
- Чрез преселването си от един притежател в различен и запомнянето на всичко, което е ставало в „ предходния живот ”, езикът на вампира извършва функционалността на културна памет. Излиза, че културата е демонична в своята същина, по този начин ли?
В.П. : Аз не мисля, че в културата има някаква същина. Или, по-точно, концепцията за такава „ същина ” се явява откъс от някои култури – да вземем за пример като теорията за „ културните организми ” на Шпенглер, „ историческия материализъм ” на Суслов и прочие. Аз виждам на живота по-просто, за мен културата е просто калейдоскоп. Каква „ същина ” да се крие в калейдоскопа? Тя е единствено в очите на тези, които гледат в него. Именно тази проеектираща се същина ще придава смисъл и взаимна йерархичност на зараждащите картини, правейки ги демонични или какви ли не още. При това на гледащия в калейдоскопа, естествено, ще му се коства, че демонът е самият калейдоскоп.
- Какво е отношението Ви към „ Майсторът и Маргарита ” на Булгаков? Читателите и́ се разделят на такива, които считат книгата за шедьовър и други, за които тя е тривиален разказ.
В.П. : За мен „ Майсторът и Маргарита ” е една от най-великите книги на ХХ-и век. Това е най-важният текст измежду всичко, написано в руско време. Никога не съм виждал хора, които да я назовават тривиален разказ, дори ми е мъчно да си показва такива титани на духа. Понякога споделят за книгата, че тя е квинтесенцията на руския опит и заради това не е изключително разбираема за тези, които го нямат. Тя се възприема нелошо и на Запад – примерно Бьорк я хвали, а тя няма руския опит.
- А „ Нощен патрул ” на Лукяненко попадал ли ви е? Струва ми се, че от време на време го пародирате?
В.П. : Гледал съм кино лентата. Много актуален филм – формиран е не от обособени подиуми, а от клипове. Абсолютно друг вид операторска работа и постановка. Виждаме не просто един замърсен трен, чаша кръв или лицето на героя – виждаме реклама на замърсен трен, реклама на чаша с кръв, или реклама на лицето на героя и така нататък Този филм като че ли популяризира всички обекти, попадащи пред камерата. Потресаващо е. Много надарен режисьор. Ако не бъркам, по-рано е правил клипове „ Световна история ” на „ Банка „ Империал ”: за Суворов, за Великия инка. Жалко, че не ги снимат към този момент. Беше доста запаметяваща се серия филмчета. Само че приключи някак неясно, липсваше финален клип.
Някога бях измислил подобен вид: безкрайна опашка от намръщени хора с номера на дланите. Стоят в някаква банка. Над опашката се разнася шепот: „ Отварят ли? ” – „ Не, не отварят. ” – „ Казват, че през днешния ден няма и да отворят повече. ” И благосклонен дикторски глас: „ Банка „ Империал ”, Световната история, „ Банка „ Империал ”. Ако сте поръчали подигравка.
Френска целувка на студа
- Прадеди на основния героя в книгата Рома Шчоркин са прибалтийските барони декор Щорквинкел. Вие в миналото интересувал ли сте се от родословието си? Разказвали са ми, че до революцията Пелевини са били притежатели на верига манифактурни заводи.
В.П. : Не, едва ли съм от тези Пелевини. Ако моите предшественици са се занимавали с манифактура, аз най-вероятно щях да пиша криминалета.
- Просто не мога да не попитам: истина ли е, че изгубването на ръкописа на романа е плод на небрежност в издателството? Или е занимателен ПиАр ход?
В.П. : Доколкото знам, не е някакво недовиждане, а е кражба. На вас ви наподобява на занимателен рекламен трик, а на мен ми припомня насилствена френска целувка на студа. Виждате какъв брой разнообразни могат да бъдат асоциациите.
- Нямахте ли предпочитание да измененията нещо в книгата, с цел да се отличава тя от пусната пиратска версия, както беше направил в сходна обстановка Маркес?
В.П. : В мрежата изтече чернова – сурова и незавършена версия, която персонално на мен, не ми е изключително прелестно да чета. Хемингуей споделяше, че първите чернови са лайняни. В хода на работата аз импортирам голямо количество ремонти, от време на време трансформирам двайсет-трийсет % от текста. Обидно ми е, че извадиха на показ вид, който може да скапе усещането от книгата.
- Запознат сте с театралния план Shlem.com по „ Шлем на ужаса ” на младата прибалтийска режисьорка Живиле Монтвилайте, построен като „ актив фикшън щоу ”. Когато имаме по едно и също време спектакъл, литература, видео, музика, живописен пърформънс и интерактивно шоу. Как се отнасяте към нещо от подобен темперамент?
В.П. : Запознат съм с плана от интернет. Според мен е доста забавен. Приятно ми е, че режисьорката се е обърнала към този текст.
- Не ви ли смущава, че Монтвилайте е преправила финала, вследствие на което мощно е опростила концепцията на книгата?
В.П. : Не. Още повече, че книгата няма една-единствено концепция. Има доста хрумвания в нея. Същността на взаимоотношенията на писателя и режисьора е в това, че режисьорът стартира своята работа от там, където писателят свършва. Това е като втората степен на ракетата, която може да я води на най-неочаквано място, някъде оттатък. Писателят не трябва да се меси в този развой. Най-добре е въобще да не знае нищо за това.
- Днес всички художествени творби престават да бъдат единствено литературни феномени и намират място в гранични области – появяват се паралелни планове в интернет, театъра, киното. Например, в последния разказ на Борис Акунин „ Ф.М. ” на читателя се предлага самичък да разгадае ребуса. Победителя го чака златен пръстен. Вие мислили ли сте за нещо сходно?
В.П. : Не. Въпреки цялото ми почитание към Борис Акунин, не съм възнамерявал да се заема с разгадаването на ребуса.
Източни правила с европейски обичаи
- А какво е отношението Ви към стиховете във форума на Вашия уебсайт? Има и доста занимателни – примерно, стихотворението за писателите, написано на жаргона на „ утайката ” на обществото?
В.П. : Там, във форума, има доста второстепенни поети, тяколко отлични поети и двама велики – „ Минздрав ” и „ Монти Пайтън ”. Мисля си незабавно да зачисля Минздрав в ОБЕРИУ.
- Във форума открих още една любопитна имитация: младеж желае да купи облекла за обичаното си момиче. Като пример за жанр е взета лисицата Ай от „ Свещената книга на плътеника ”. Питам се дали героинята Ви е замислена като актуален секс-символ?
В.П. : Не, замисълът беше, тя да е персоналният ми секс-символ. Изобщо не разбирам, за какво младежът ще купува облекла за момичето си, в случай че, несъмнено, то не е гумено момиче. Не бива да се отнасяме към дамата с такова пренебрежително съмнение. Тя може умерено да свърши някои неща и сама.
- За септемврийската галерия на книгата в Москва беше пристигнала младата френска писателка от китайски генезис Шан Са. Дебютният и́ разказ „ Вратата на небесното успокоение ” е почетен с „ Гонкур ”. За своя фасон на писане тя споделя, че се пробва да съчетае правилото на източната живопис – силует без размер – с европейската традиция – размер без силует (т.е. масло). Като се има поради, че Вие прекарвате доста време на Изток, можете ли да кажете, че нещо сходно Ви е близко?
В.П. : Ако опитаме да обединим силует без размер с размер без силует, ще получим силует с размер. Защо да сплотяваме източните правила с европейските обичаи поради толкоз елементарен резултат. И по този начин, всеки предмет има тези атрибути. А думите, все едно, в никакъв случай няма да имат нито силует, нито размер. Въпреки всичко, казаното от Шан Са ми е доста близко. Ще обясня за какво.
Малко по-рано говорихме за дискурса като вариация на гламура. Ето това е типичен образец по какъв начин гламурът и дискурсът преливат един в различен и се сливат в едно цяло, образувайки апетитен, хрупкав и калориен (но с мярка) артикул.
Митологични особи
- Тимур Кибиров беше споделил, че е написал поемата „ К.У.Черненко ”, тъй като руският служител е безспорен мит. За него не се знае нищо и затова, създателят е свободен при конструирането на художествения облик. Вие пък не участвате в литературни кръгове и конгреси, отказвате да поддържате връзка с публицисти, непрекъснато подчертавате, че прекарвате доста малко време в Москва. Не се ли страхувате да се превърнете в митологична персона или даже в персонаж в нечия книга?
В.П. : Знаете ли, въобще всичко е един безспорен мит. Човек не знае какво съставлява той самият, от кое място се е взел тук и накъде е тръгнал след това. Затова Тимур Кибиров е така неизчерпаемо мистериозен, както и К.У.Черненко, или ние с вас.
Единственото, в което можем да бъдем стопроцентово уверени е днешният обменен курс на централната банка. Но дори и в този случай, не всичко е по този начин просто, поради което и написах романа за „ империята ”.
А що се отнася до моя метод на живот, той си е напълно общоприет, даже прост, за един публицист. Мнозина писатели заобикалят публичността. Това е по-скоро предписание, в сравнение с изключение. На доктрина, писателят може да бъде и книжовен лентяй, само че ми се коства, че подобен хибрид няма да е успешен. Нали знаете, като летящия ескаватор – кардинално такава машина може да се построи, само че тя едва ли ще може и да копае, и да лети добре. Не се отхвърлям да поддържам връзка с публицисти, нашият диалог го потвърждава. Но се старая да сведа до най-малко това почетно обвързване.
А да стана персонаж в нечия книга… Мисля, че мога да бъда подобен единствено в лична книга. Нещо, което и върша към този момент доста години. Ако стана персонаж в непозната книга, то тя ще бъде такава някаква, за митологичен воин. Един тип митична персона. А тези особи живеят по свои лични закони. Ние не можем да повлияем на ставащото с тях.
Източник:
Тексът е общително възложен за форума/сайта на писателя от в. ”Известия ” (http://pelevin.nov.ru/interview/o-empire/1.html)
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ