Вълнение, страх, страст, ужас, тъга, възторг, гордост, любов... Това са

Вълнение, боязън, пристрастеност, смут, горест, екстаз, горделивост, обич... Това са единствено част от положенията, през които може да премине човек след срещата с двамата братя Сергей и Дмитро Радзецки.

Техният музикален план Radz бе измежду акцентите на джаз феста в Банско тази година – странствуване през десетки стилове, направено с нюх, класа и хармония. Не единствено с цел да „ оправдае “ постоянния бекграунд на артистите, само че и с цел да отнесе публиката в измерения оттатък – макар и поради действителността, от която идват...

На сцената всичко е музика, отвън нея – също. Въпреки дупките от патрони в детската стая. Въпреки непрекъснатия боязън. Въпреки безвремието. Но – поради вярата, фантазиите и желанието – да работиш, да създаваш, да не разрешаваш страната ти да се се срине...

„ Фюжън джаз прогресив рок или просто еклектика “ – по този начин Дмитро дефинира стила на Radz. Те обичат музикалните завои. Разработват лични принадлежности – 8 и 10-струнни Midi Radz китари, на които свирят при своите концерти. Имат съидейници – освен измежду сътрудниците си, само че и в цяла Европа, където не престават да гастролират – в поддръжка на Украйна...



Братята Дмитро и Сергей Радзецки – за музиката и опитите, за живота в Украйна през днешния ден, за очакванията и фантазиите, за братската любов и детската им „ връзка “ с България. И още – за музикалните съидейници и дали откриха такива в Банско, за историята на името Радзецки и за какво най-големите експериментатори в никакъв случай не биха правили рап.

Вярно ли е, че сте почнали да се занимавате с музика поради едно българско списание?

Сергий: Да! Ние изнасяме концерти в Европа и по целия свят, само че за първи път сме в България и в Банско. Много забавно ни беше да забележим страната ви, тъй като за нея знаехме единствено едно нещо – че там излиза списание „ ЛИК “. И татко ми, и дядо ми колекционираха това издание, а ние доста обичахме да го разлистваме, с цел да забележим какво ново се случва по света в областта на културата. Затова се разбрахме с уредниците да останем по-дълго в България – с цел да можем да слушаме концертите, да поддържаме връзка с други музиканти и да си починем.

Дмитро: Нашият татко е от Днепропетровск, който през днешния ден се споделя просто Днипро. Баща ми поръчваше списанието по пощата още през 80-те години. За нас бяха доста забавни фотосите и интервютата със западни музиканти. От там получавахме информация за Франк Запа, Pink Floyd... За нас това беше връзката с Европа.

А по какъв начин се оправихте с езика?

Дмитро: Не беше мъчно, тъй като има доста близки думи, също така е на кирилица.

Каква е вашата рецепта за поддържане на братската любов?

Сергий: Всичко е въпрос на опит, ние сме дружно толкоз доста години... Разбира се, когато кипи креативен развой, постоянно спорим, само че постоянно е за положително и в името на творчеството.



Дмитро: Започнахме да свирим дружно, когато аз бях на шест, а Серьожа – на 12. Учител беше нашият татко, той ни научи да свирим на китара. В момента, в който се научихме да свирим, незабавно започнахме да се съчиняваме наши лични композиции.

Имате ли други братя или сестри? В какво семейство отраснахте?

Сергий: Баща ни Юрий Радзецки преподава класическа китара в консерваторията, в Днипро. Майка ни е инженер е по обучение. Нямаме други братя и сестри, само че в случай че имахме, и те щяха да свирят с нас, сигурно.

Освен списание „ ЛИК “, какво друго ви насочи към музиката?

Дмитро: Баща ни, с изключение на учител по класическа китара, доста свиреше и на електрическа китара. Беше и огромен колекционер на музика. Още в детството слушахме всичко, което той колекционираше – от класика до джаз, рок и авангард. Той постоянно е поощрявал и продължава да насърчава всичко, което вършим. Подкрепя всички наши ползи.

Сергий: Често се случва да гастролираме тримата дружно. Още повече, ние изпълняваме негови композиции. И се получава доста добре.

Мотото в музиката ви постоянно ли е било „ А за какво не? “...

Сергий: Преди няколко години имахме интервал, в който правехме оптимално доста, и то все рискови опити. На всеки концерт имахме апел да създадем нещо друго. Падали сме на сцената, спортували сме... Малко на правилото на Франк Запа (Смее се – бел. а.).

Или, да вземем за пример, започваме в кварталния магазин, камера снима всичко това онлайн и то се вижда в залата от публиката. Оттам, свирейки, излизаме до сцената. След толкоз доста хрумвания и опити, всякога си казвахме „ А за какво не? “. И това се трансформира в наш водещ принцип.

Какво може да ви спре? Поставяте ли си граници в опита?

Дмитро: Границите могат да бъдат единствено естетически. Надявам се, че към този момент сме построили усета за това дали нещо е подходящо и дали би засилило резултата на музиката, която вършим. Отвъд това, нямаме изключително граници.

Сергий: Винаги подхождаме самостоятелно по отношение на случая или обстановката. Когато сме на концерт, проучваме публиката и построяваме специфичен метод към нея.

Какъв беше методът ви в Банско?

Сергий: Изгледахме много видео материал от предходни издания на фестивала. Говорихме си и с Стивън Хакет, който към този момент е гостувал тук (Стив Хакет, китарист на Genesis, 1970-1977, беше в България през 2010 година – бел. а.). Изградихме спектакълът по този начин, че да бъде ту радостен, ту по-умерен. Направихме една самобитна прочувствена крива, само че мисля че публиката остана удовлетворена...

Аз бях един от тези удовлетворени фенове. У нас от време на време хвалим артистите, казвайки им, че са толкоз положителни, като че ли не са българи. Чували ли сте сходни мнения и за вашата музика в родината, по какъв начин гледате на това?

Сергий: Да. При нас е същото. Даже доста постоянно, когато човек успее да направи концерт отвън Украйна, му се отварят вратите в самата Украйна. Защото, откакто е съумял на открито, значи е добър.



Дмитро: По всяка възможност, това е наша обща присъща линия – за Източна Европа. При нас се споделя, че никой не е оракул в личната си страна. И в действителност е тъкмо по този начин – не ти обръщат внимание, до момента в който някой на открито не каже нещо положително за теб. После внезапно стартират да те слушат и всичко, което свириш, стартира да се харесва. Ние също се поддаваме на това, само че се опитваме да бъдем доста сериозни. За нас, в случай че нещо е положително, то е положително, без значение кой какво е споделил за него.

Защо започнахте да разработвате музикални принадлежности? Баща ви има ли пръст в това?

Дмитро: В момента използваме единствено Radz китари, кръстени са на част от нашата фамилия. Първият инструмент направих още, до момента в който бях в колежа, тогава бях на 17-18 години. Въпреки че учех класическа китара, доста обичах да изсвирвам на електрическа и да опитвам.

Понеже свиренето единствено на електрическа китара не ме развиваше изключително като музикант, взех решение да основа хибрид – класическа китара, класическа техника и модерни електронни технологии. Разширих и диапазона на инструмента – доста повече в ниския указател, и по тази причина струните станаха 10.

Други музиканти употребяват ли вашите китари?

Дмитро: За страдание, не. Други музиканти също основават сходни хибридни модели, само че мисля че нашите са неповторими като строй и електроника. Мога единствено да се веселя, в случай че някой се е впечатли от нашите принадлежности и изиска да свири на тях. Но ще бъде доста хубаво, в случай че той може да прибави и нещо свое.

Как избирате музикалните си съидейници?

Сергий: Ние работим с доста и най-различни хора – от камерни обединения, да вземем за пример – трио, квартет, до огромен оркестър, в който свирят 80 индивида. Когато имаш толкоз доста приятели-съмишленици, тръгнеш ли на турне, просто си избираш някой от тях (Смее се – бел. а.).

Срещнахте ли такива в България?

Сергий: Ходихме на всички джем сешъни в Банско и там създадохме доста положителни контакти. Всичко това може да прерасне в музикално съдействие един ден.

Знаете ли, че семейството ви съответствува с един от най-известните параходи в българската история?

Дмитро: Доколкото знаем, тази фамилия идва от Полша и източната част на Германия – още от 18-и век. По-късно, нашият жанр се открива в централната част на Украйна. Името на семейството идва от rada, което на полски значи събрание/съвет.

Фамилията Ви е оживяла епохи. А по какъв начин оцелявате вие, през днешния ден? Къде живеете?

Сергий: Аз пребивавам в един град покрай Киев и покрай Буча. Това е тъкмо там, където идващите от Беларус съветски войски настъпват към Киев. Ситуацията беше доста тежка. Но нашето семейство имаше шанс, тъй като имахме опция да се изнесем в Германия.



Вече се върнахме и в този момент живеем в Лвов. Защото домът ми е малко потърпевш и би трябвало да се възвърне.

Дмитро: Аз, с жена ми и децата, пребивавам в Киев. През цялото време бяхме там. Мислехме да се евакуираме, само че, за благополучие, в нашия регион беше по-спокойно. Още през април започнах да се връщам към работата си. Аз преподавам частни уроци по китара. След това започнах да върша онлайн концерти. През май успяхме да създадем и първото си турне в поддръжка на Украйна.

А по какъв начин е животът в този момент, няколко месеца след началото на войната?

Дмитрий: Може да се каже, че е много по-спокойно, само че е все по този начин обезпокоително, изключително в Киев, както е и за цяла Украйна. Непрестанно следим новините. Имаме своите страхове...

А имате ли вяра?

Дмитро: Безусловно! От първия ден имаме оптимизъм и вяра. Те са смесват със боязън и обезсърчение. Но имаме вяра че ще победим, тъй като истината е на наша страна.

Сергий: Първия месец бяхме в голям потрес. Тогава трябваше да оцелеем. Живеехме в мазетата и единственото ни предпочитание беше да се опазим, ние и нашите деца. Но някак си се събрахме след този първи месец, след огромния потрес, и страната стартира да действа още веднъж – с цел да не се срине стопанската система. Учителите се върнаха в учебните заведения.

Но във всеки един миг живееш с упованието, че ще стартират да ни бомбардират...

Как се промени отношението към вас и към групата след началото на войната?

Сергий: Концерти сега в Украйна не се вършат, с изключение на, когато събираме средства за щедрост. Интересното е, че в чужбина, когато чуят че сме от Украйна, се обръщат към нас с по-голямо внимание, в сравнение с преди.

Дмитро: С тези концерти, които вършим в чужбина, желаеме да разпространяваме актуалната украинска музика.

От друга страна, ние имаме особено позволение от нашето министерство на културата да вършим тези турнета, защото има и благотворителни цели, и описваме за ситуацията в страната. Така, просто да излезеш от Украйна с цел да правиш концерт на открито, е невероятно.

Мечтаете ли?

Сергий: Разбира се. Моята най-голяма фантазия е войната да завърши с победа на Украйна. Искам да се съберат фамилиите ни и да можем да си вършим проекти. Защото сега никой от нас не може да прави проекти за нищо.

Дмитрий: Серьожа сподели това, което и аз щях да кажа...

(Тук двамата демонстрират домовете си, които са надупчени от патрони. Разговорът незабелязано минава към тематиката за децата. Сергий споделя, че е татко на първото момиче в рода през последните 100 години – бел. а.)

Има ли път, по който в никакъв случай не бихте тръгнали?

Сергий: Никога няма да вършим рап. Никога няма да тръгнем в тази посока (Смее се – бел. а.).

Вашето мото не беше ли „ А за какво не? “...

Сергий: ( Смее се – бел. а.) Може би, тъкмо в този миг си мислим по този начин, само че това може да се промени. За мен този вид музика, която се прави сега в Украйна, е некачествена и второстепенна. Много хора имат предпочитание да я вършат, само че нямат умения.



Дмитро: Те просто имитират. Ние желаеме да вършим синтез в музиката. Така или другояче, музиката е достигнала стадий в своето развиване, когато нов жанр е доста мъчно да се появи.

Може би, някой ден ще се обърнем към рапа, с цел да създадем нещо доста самобитно и своеобразно. Защото ние използваме всички културни направления като средство да създадем нещо ново.

Преди време създадохме рок опера, наречена „ Тарас Булба “. Тогава ни хрумна концепцията, че всички неприятни герои ще рапират. В последна сметка, ги оставихме и тях да пеят (Смее се – бел. а.).