Вълчицата казва на своите вълчета: Хапете като мен“, и това

„ Вълчицата споделя на своите вълчета: „ Хапете като мен “, и това е задоволително, и зайката учи своите зайчета: „ Офейквайте като мен “, и това също е задоволително, само че човек учи детето си: „ Мисли като мен “, а това към този момент е престъпление… “

Помислете, пробвайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по собствен облик и сходство.

Човекът е справедлив притежател на Разум и оня който пречи на разсъдъка да съществува, да се развива и усъвършенства прави зло…

Да се бориш със злото – видите ли – е все едно да се бориш с дървеници: обратно, елементарно и безусловно неефикасно.

Именно при такива идват " черните " – хора в черни раса, в черни мундири, в черни костюми с ослепително бели маншети. Те " знаят по какъв начин би трябвало да се вършат нещата ". Ние им имаме вяра (въобще ние сме склонни да имаме вяра на началството) и започваме да вършим нещата " както би трябвало ".

Както би трябвало на тях, не на нас. Още повече, че на нас не ни би трябвало доста. И напълно скоро се схваща, че създаваното не е нужно нито на нас, нито на тях - на никого. Построеното се унищожава и всичко стартира изначало.

Само свободният човек има бъдеще. Бъдещето принадлежи на тези, които сами поемат отговорността за него. Останалото е самозаблуда и химера.

Двеста хиляди мъже и дами. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, бойци, скитници, оживели книжници се въртяха в този момент в душните, вмирисани на дървеници легла; спяха, любеха се, пресмятаха мислено облагите, плачеха, скърцаха със зъби от завист или от засегнатост... Двеста хиляди души!

Всички без изключение още не бяха хора в актуалния смисъл на думата, а полуфабрикати, парчета материя, от които единствено кървавите епохи ще изстържат в миналото същинския горделив и свободен човек.

Те бяха пасивни, алчни и необикновено, фантастично егоистични. Психологически те съвсем всички бяха плебеи – роби на вярата, плебеи на себеподобните си, плебеи на дребни пристрастености, плебеи на користолюбието.

И в случай че по силата на ориста някой от тях се родеше или станеше стопанин, той не знаеше какво да прави със свободата си. Отново бързаше да стане плебей - плебей на благосъстоянието, плебей на противоестествените излишества, плебей на покварени другари, плебей на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква виновност. Те бяха прекомерно пасивни и прекомерно невежи.

Робството им се градеше върху пасивността и незнанието, а пасивността и незнанието непрестанно раждаха иго.

Ако всички бяха идентични, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква вяра.

Но въпреки всичко те бяха хора, носители на искри от разсъдък. И непрекъснато ту тук, ту там измежду техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безпределно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха все пак. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха срещу тях. Въпреки че в най-хубавия случай можеха да разчитат единствено на едно пренебрежително страдание...

Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невероятно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от предишното те са единствената действителност на бъдещето, че са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще стартира обществен скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат.

Нито една страна не може да се развива без просвета – ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата просвета страната губи способността си за самооценка, стартира да предизвиква неправилните трендове, стартира всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у жителите консумативност и самоувереност и в края на краищата също по този начин става жертва на по-благоразумни съседи.

Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, само че рано или късно ще би трябвало да се сепнеш и със скръцване на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите и невежи по този начин мощно ненавиждат.

И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да създадат нищо срещу историческата обективност, могат единствено да я забавят, само че не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, само че въпреки всичко неизбежно стигат до извода, че би трябвало да го предизвикват, с цел да се задържат. Рано или късно те би трябвало да разрешат университетите, научните сдружения, да основат проучвателен центрове, обсерватории, лаборатории, да основат фрагменти, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със напълно друга душeвност, със напълно други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да действат в предходната атмосфера на долно пристрастие, на дребни ползи, на жалко блаженство и чисто скотски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера – атмосфера на всеобщо и всеобхватно познание, пропита с креативно напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им създадат и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде затрит от по-хитрите съперници в битката за власт, само че който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, срещу волята си, самичък си копае гроба.

Защото растежът на културата на народа в цялата й просторност - от естественонаучните проучвания до спообността да се възхищава от огромната музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици...

Това е то политиката. Не е значимо дали приказваш истината, значимото е колкото може повече хора да се съгласят да одобряват думите ти за истина. Хората не се интересуват от истината…

Няма ясна граница сред толерантност и безразличие – търпимостта на процедура е безразличие в девет от 10 случая…

Честността е нещо като мозъка на красива жена: не е неприятно, само че не я обичаме поради това…

Щом сгрешим, нуждата ни хваща за гърлото и ние почваме да плачем и да се жалваме какъв брой жестока и ужасна е тя, а тя просто е такава, каквато е – глупавите и слепите сме ние.

Животът е болест на материята, а мисленето – болест на живота.

Понякога се запитвам: защо ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв демон са ни парите, като единствено се трепем и нищо друго не вършим?

Ако човек работи, постоянно работи за някого, плебей е и нищо повече, а аз постоянно съм желал самичък да правя всичко, да бъда независим, с цел да мога да храча на всички – и на тъгата им и на скуката им…

Има нещо надълбоко непочтено в това, че предметите на хората живеят по-дълго от тях самите.

Снимка: vokrugsveta.ru
Илюстрация: artlebedev.ru