Астрид Линдгрен разказва за себе си
В това „ намерено писмо “ Астрид Линдгрен дава отговор на най-често задаваните въпроси за живота и творчеството й.
" Нека стартира през цялото време. Родена съм през ноември 1907 година, в остаряла алена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и брачната половинка му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше — и към момента се назовава — „ Нес “. Тя се намира близо до градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е издигната през 1411 година и е била жилище на локалния духовник. Баща ми, обаче, не беше духовник, а фермер, който бе единствено наемател.
След мен в остарялата алена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима — Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В „ Нес “ прекарахме щастливо детство, като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на учебно заведение във Вимербю, което не беше надалеч, даже за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз отпътувах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца — Ларс и Карин. Те непрекъснато молеха да им описвам приказки.
И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, доста по-рано бях решила да не го върша. Докато ходех на учебно заведение, хората постоянно споделяха: „ Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш “. Дори ме дразнеха, като ме назоваха „ Селма Лагерльоф от Вимербю “. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, въпреки някъде надълбоко в себе си да бях уверена, че писането може да бъде доста занимателно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: Какво ви накара да се захванете с писането? Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, само че ще ви опиша всичко още един път.
През 1941 година моята седемгодишна щерка Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й опиша някаква история. Една вечер, извънредно изтощена, аз я попитах какво желае да чуе, а тя отговори: „ Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче! “ (беше измислила това име в момента). Аз даже не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И защото името й беше доста смешно, самото момиченце също излезе извънредно занимателно. Пипи стана същински шлагер за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да описвам за нея още веднъж и още веднъж.
В една снежна вечер през 1944 година се разхождах в центъра на Стокхолм. Под преди малко навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа вкъщи известно време, до момента в който се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да протоколирам историите за Пипи (стенографски — към момента първо стенографирам книгите си, а бързопис знам от практиката си като секретарка).
През май 1944 година, когато Карин беше на 10 години, приключих книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като въобще не имах вяра, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за притеснителна. Спомням си, че даже приключих писмото си до издателя с думите: „ Надявам се, че няма да уведомите Социалните служби. “ (Трябва да ме разберете, въпреки всичко към този момент имах две деца и се опасявах, че служителите могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява сходни истории!).
Както и чаках, ръкописът беше отритнат, само че в това време аз бях написала още една книга. Вече бях схванала какъв брой занимателно е писането. Новата ми книга се споделяше „ Брит-Мери изповядва душата си “. Изпратих я на едно стокхолмско издателство „ Рабен и Сьогрен “, което беше оповестило конкурс за книги за девойки. И какво мислите — завоювах втора премия! Още считам, че тази есенна вечер през 1944 година, когато научих за извоюваната премия, е най-щастливият момент в живота ми. През идната година същото издателство разгласи нов конкурс за детска книга. Аз участвах с модифицирания ръкопис на Пипи и завоювах първата премия.
Пипи имаше огромен триумф, макар че доста хора я намираха за шокираща и се опасяваха, че децата им ще стартират да й подражават. „ Никое обикновено дете не може да изяде цяла торта едновременно! “, писа ми засегнат четец. Той, несъмнено, беше прав. Също по този начин е правилно, че никое обикновено дете не може да вдигне кон с една ръка.
През 1946 година „ Рабен и Сьогрен “ оповестиха още един конкурс — този път за детска детективска история. Предложих им „ Кале Детектива “, завоювах първата премия, която разделих с още един създател. Това беше последният конкурс, в който участвах, само че не бе последната ми книга. Оттогава насам те станаха към 40, плюс безчет рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни. Работила съм също с радиото, малкия екран и филмовата промишленост. От 1946 до 1970 година оглавявах детската редакция в „ Рабен и Сьогрен “.
От 1952 година съм вдовица. И двете ми деца сътвориха фамилии. Вече имам седем внука и пет правнука. Синът ми умря през лятото на 1986 година
Книгите ми са преведени на над 50 езика, само че дано да отбележа, че не всички книги са преведени на всичките 50 езика.
Дотук беше елементарно да ви опиша всички тези неща. Много по-трудно ми е с въпроси като: „ Какво обръщение отправяте с книгите си? Какво желаете да кажете на децата с героиня като Пипи Дългото чорапче? Как създател на детски книги може да образова младите читатели и да им повлияе? Каква би трябвало да бъде хубавата детска книга? “
За да отговоря на тези въпроси, дано просто кажа, че в книгите ми няма никакви послания — нито в „ Пипи “, нито в която и да било друга. Пиша, с цел да развличам детето, което живее в мен и мога единствено да се надявам, че по този начин снабдявам наслада и на други деца. Не мога да дам отговор каква би трябвало да бъде хубавата детска книга (и за какво хората в никакъв случай не питат каква би трябвало да бъде хубавата книга за възрастни?). Единственото ми управително начало е „ меродавност “ (в художествения смисъл на думата). Веднъж ме попитаха: „ Защо в никакъв случай не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали? “ Отговорът е, тъй като пиша единствено за нещата, които познавам, а не знам какво значи да си дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм, обаче, че някъде по света има дете, което в действителност знае това и което в миналото ще го опише.
Това, което добре познавам — може би е по-добре да кажа познавах — е живота в малко градче или плантация в Южна Швеция. Затова действието в моите книги се развива в такива места. Пипи Дългото чорапче, детективът Кале Бломквист, Мадикен са от дребни градчета. Едва откакто прекарах тридесет лета в стокхолмския архипелаг, събрах кураж да напиша книга за островите — „ Островът на чайките “. Карлсон на покрива лети из централната част на Стокхолм, която добре познавам, живяла съм там повече от 60 години. Добре, бихте споделили вие, а Мио, братята с лъвски сърца и Роня? Нима е допустимо да познавате Земята накрай света, Нангияла или Матисовата гора по-добре, в сравнение с стокхолмските покрайнини? Отговорът е да, само че от кое място ги познавам, е загадка.
„ Вашите лични деца и внуци ли ви въодушевиха, с цел да напишете книгите си? “ е също въпрос, който постоянно ми задават. Искам да кажа следното: Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкоз, колкото детето, което аз самата бях. Не е наложително да имате деца, с цел да пишете детски книги. По-важното е добре да помните личното си детство.
Както към този момент споделих, не съм си поставяла за цел да възпитавам някого или да въздействам по някакъв метод на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което дръзвам да се надявам е, че съм съдействала, въпреки и напълно малко, моите дребни читатели да са станали по-човечни, виновни и свободомислещи. Смятам, че даже книгите, които просто доставят наслаждение, са нужни. Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „ Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство “. За мен това е задоволително. Ако съм съумяла да озаря даже едно-единствено тъжно детство, значи съм изцяло задоволена. "
